• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Актуален коментар

На 25, 26 и 27 ноември 2011 г. в гр. Вършец се проведе конференция, организирана от Националния съвет на религиозните общности в България с подкрепата на Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет. Съветът е създаден по образец на аналогична организация в ЕС, която се нарича “Религиите за мир” и има за цел опазването на мира в Европа и света. Може би затова предварително зададената от организаторите тема беше: „Хуманизъм-наука-религия в полза на обществото”. Докладите обаче бяха с най-различна насоченост: от въпроси на биоетиката до мястото на религията в съвременните плуралистични общества. Участници в конференцията бяха представители на монотеистичните религии в България: християнство (Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”, Католическа апостолическа екзархия, Обединени евангелски църкви, Арменска апостолическа православна църква), ислям и юдаизъм, както и научни работници от Института за изследване на обществата и знанието към БАН.

Предлагам на вниманието на читателите своя доклад от този форум. Текстът се води стриктно от темата на конференцията. Той ще бъде публикуван и в Сборника от доклади на конференцията, под редакцията на проф. Мая Келиян от Института за изследване на обществата и знанието към БАН.

Смятам темата за особено актуална и затова докладът се публикува именно като Актуален коментар“.

Темата ми изглежда доста широка, но разбирам, че това дава предимството към нея да се подходи от различни посоки и да се чуят повече гледни точки. Иска ми се обаче да я стесня в най-широката й част, а именно: „съвременното общество“. Струва ми се по-уместно да говорим за съвременното българско общество. Защото, ако всеки от нас вярва, че следва висши повели, от божествен порядък, то той е неслучайно поставен в съвременното българско общество и е призван да служи в него и на него. А състоянието на съвременното българско общество е съвсем отделна и сложна тема – дотолкова трудна, че има потенциала да обезсмисли какъвто и да е предварително зададен проблем в българския му контекст. Например, човек сериозно да се запита може ли изобщо да се говори за хуманизъм и наука в днешна България, още повече да търси взаимовръзката помежду им и с религията.

Все пак, доколкото проблемът изглежда глобален, ще изходя от състоянието му в съвременността по принцип, а сетне ще се опитам да го очертая в български контекст.

Формулировката на проблема

Самата формулировка на темата издава, че иде реч за съвременен феномен – за хуманизъм се говори, все по-усилено, от две столетия, а за наука в съвременния смисъл на думата (и със съвременното гордо звучене): от зората на Модерната епоха през XVII век. Усиленото говорене е дало убедителен резултат. Постепенно е станало същинска конвенция да се вкарва хуманността в „точка първа на обществения дневен ред“. Това обаче не е променило духа на времето. Ако разбираме хуманизма в изначалното му значение на човечност, човешко отношение от човек към човека, издигане на човешката личност и исконните й права, настоящата епоха едва ли е по-хуманна от предидущите. Напротив, жертвите от войни, глад, мизерия, потисничество от диктатури и тоталитарни режими са нараснали. Но секуларният хуманизъм се е наложил като официална идеология в евроатлантическото пространство и издига следната трактовка на хуманистичния идеал: „Всички хора са от една кръв, от един ген, с еднакви основни нужди, и затова са длъжни да преодолеят с общи усилия всички останали различия помежду им“. Лека постмодерна поправка: „Ако не могат да се преодолеят, различията трябва да се неглижират и изтикат на заден план“. Така звучи хуманистичната претенция да обединява или обедини всички хора, в духа на т. нар. консенсус и толерантност. А едно от нещата, които винаги са разделяли човечеството, е религията. По религиозните въпроси сякаш никога няма да се стигне до съгласие. Следователно хуманизмът – по самата си претенция да е обединител – се поставя в ролята на враг на религията.

От друга страна, науката е дейност, която, ако не разделя, поне отличава съществено човек от човека. Човек може да живее и да се радва на пълнокръвен живот и без да прави наука, дори без да се интересува особено от нея. Науката не е за всеки; дразнещо е, че тя се твори в особени, елитарни общности, с нестандартна нагласа и начин на мислене, с неконвенционални подходи, (ако щете) на ненормирано работно време. И така сякаш лишава хората от равнопоставеност, като квалифицира едни като “учени”, а други – не. Фундаменталната наука също се родее с религията, понеже е склонна да задава въпроси от светогледен характер и все се тревожи от тях. Поради естествената си връзка с религията и поради невъзможността да бъде вписана в общочовешките категории, науката буди зле прикрито подозрение. Затова нейната приемлива роля в днешното общество, изглежда трябва да бъде подчиненото положение на хуманистичния идеал. А именно: “Науката трябва да служи на хората, да подпомага производството на блага и осигуряването на благоденствие за всички”.

И така, формулирана като последователност „хуманизъм, наука, религия във взаимовръзка“, нашата тема по-скоро отразява дневния ред на съвременното общество, зададен от секуларно-хуманистична гледна точка. Хуманистичният идеал е над всичко: посочва проблемите, задава насоките и контролира сферите, които не се вместват в неговата рамка. Под негов патронаж науката трябва да служи на предпоставени общочовешки цели, а на религията – в най-добрия случай – снизходително е отредена ролята на пазител на доброто, красотата и толерантността. Това го слушат вече няколко поредни поколения. Разликата е само в начина на говорене: от пропагандата на високоговорителите и радиоточката по времето на комунизма до блудкавите слова и внушения на привидно плуралистичните медии днес.

Едновременно като учен и като християнин, няма как да не възразя принципно срещу хуманистичната формулировка. Което по моему бие и в същността на проблема.

Възражение срещу хуманистичната формулировка

Положително е, че съвременният секуларен хуманизъм вече приема религията като даденост, като сериозен фактор, с който трябва да се съобразява. Заровена е „томахавката на войната“, започнала от Просвещението и продължила до края на Втората световна война. Изоставена е програмната цел да се унищожи религията, като науката бъде оръжието за тази цел. Разписана е обаче друга програма. В нея е очертана една всеобща общочовешка територия, в която се е настанил хуманизмът като блюстител на човешките универсални нужди и права. И е прокарал дебела граница с „частната сфера“ (разбирай, маргинална), в която отпраща религията. А на науката дава „входяща виза“, само ако е прагматична и приложна. По възможност, ако може да се кооперира с шоу-индустрията.

Моето възражение не е толкова срещу явния опит да се маргинализира религията в обществото. Всеки вярващ е чувствителен спрямо такива попълзновения, макар че от друга страна иска да запази интимния, личен характер на своята вяра. Питането ми е: с какво право и по какъв критерий секуларният хуманизъм решава кое е общочовешко и универсално? Ако утвърждава, че зад неговите идеологеми не стои никакъв свръхестествен авторитет, те би трябвало да са изведени от научни изследвания и въз основа на многовековния исторически опит. Но какви научни изследвания могат да препоръчат маргинализирането на религията и прагматизирането на самата наука? И не сочи ли тъкмо многовековният опит, че науката и религията неизменно съпътстват човечеството по целия му исторически път? При това не го съпътстват като „частни сфери“ или елитарни занимания, а като негови двигатели, учители и водители; като неотменими проявления на неговата дълбока същност; като сили, които издигат човека над неговите материални, физиологични или емоционални нужди. И в тяхно име неизброимо множество хора през вековете дори са пренебрегнали всички свои нужди, дори са пожертвали живота си. Допринасяйки в крайна сметка да се създаде среда и да се постигне напредък, за чийто разпоредител днес се е самообявил секуларният хуманизъм.

Всъщност, „общочовешката сфера“ на хуманизма е твърде тясна. Неговият обединяващ универсализъм се постига чрез редукция на човешкото естество, чрез преднамереното му кастриране от онези елементи, които пораждат неизкоренимия стремеж да се прави наука или които правят човека homo religiosus. Ако тази идейна програма остане само мислен експеримент, можем да оставим хуманизма на мира в неговата тясна лаборатория. Но експериментът беше разгърнат, за съжаление, в голям мащаб, върху живи хора. И ние всички видяхме резултатите му, когато беше приложен в тоталитарните системи на XX век. Понастоящем започваме да виждаме плодовете му в постмодерната ситуация. Това е експеримент, обречен на провал. И то на антихуманен провал. Затова мисля, че не бива да мълчим.

Свеждайки човека само до естествените му универсални нужди, секуларният хуманизъм губи правото да се изказва, още повече да се разпорежда с науката и религията, които са трансцендентални феномени. Нещо повече, той все повече се проваля на собственото си поле. Борейки се за правата и благото на човека, хуманизмът става все по-безсилен в опита си изобщо да дефинира понятието “човек”. Без да се разпростираме повече, можем да посочим само неспособността му да се справи с част от класическата дефиниция, а именно, че човекът е същество свободно и същевременно нравствено, водещо се от морални закони, приемани от него като надчовешки. Но „редуцираният човек“ не може да се води от универсални нравствени закони. Няма кой да ги постанови; „ако няма Бог, всичко е възможно“ (Достоевски). На „редуцирания човек“ е оставено само да се договори върху приемливи за всички норми, за „общочовешкото“. Но колкото повече се опитва да стори това, толкова повече това общочовешко му убягва и клони към субчовешкото, към общия за всички корем, който споделят не само хората, но и животните. А свободата на личността се изражда в нравствен произвол, в непрекъснато произволно прекрачване на все по-неясно дефинираните граници на човешката природа. Като пример, вижте дебатите относно „естествените права“ на сексуална ориентация, евтаназия, сурогатно майчинство и „свободата“ да клонираш хора и да се разпореждаш с техни органи и тъкани. Като девалвира понятията “морал” и “свобода”, секуларният хуманизъм постепенно девалвира и собственото си съдържание; той се дехуманизира.

Обобщение на възражението и преформулиране на темата

Предвид вътрешните проблеми на съвременния хуманизъм и неспособността му да обединява, камо ли да облагородява човеците, религията по естествен начин трябва да възвърне тежестта си в обществата. Религията на Откровението, и в частност християнството, е в правото си отново да се обърне към човека в неговата съвкупност, във всички сфери на живота му. Тя е длъжна да проповядва Божието послание и да изцели понятието “човек”, без да се съобразява с дневния ред на съвременния хуманизъм. Без да е необходимо да воюва или дори да се конфронтира с хуманизма, религията на Откровението дори може да покаже, че е по-хуманна от самия него. Като върне в полезрението най-характерното, най-определящото за човека: нашия неугасим стремеж към пълната Истина. И като представи възможните пътища този стремеж да намери своето удовлетворение. Не чрез догматизиране, а чрез дискусии и дебат. Не с криво разбрана толерантност към другите възгледи, а с уважение и търпимост към другата личност в нейния духовен път.

От своя страна, науката е призвана да запази фундаменталния си характер и така да буди човешкия ум. Без да пренебрегва практичните си приложения, тя не бива да следва конюнктурни интереси или чистата пазарна логика. Стремежът да се прави наука е също интегрална част от вечния човешки стремеж към Истината, а не прагматично средство по пътя към благоденствието. Следователно, ако съвременните общества са загрижени за жизнеността си, те трябва да насърчават интереса към науката като такава, към науката като учителка по критично мислене. И да осигурят нейното сериозно присъствие в училищата и изобщо в публичното пространство.

Оттук, аз бих преформулирал проблема, по който дискутираме, така:

“Религията и науката като исконни изяви на свободната и търсеща личност в едно хуманно съвременно общество”

Религията и науката са исконни територии на свободната човешка личност в търсенето, осмислянето и прилагането на Истината. Този път е трънлив и драматичен, понеже до Истината не се достига лесно. Този път е много отговорен, защото по него трябва да схванеш, осмислиш, опазиш и пренесеш Откровението. Този път носи конфликтен потенциал, тъй като за Истината и в дебата за нея човек залага себе си. Но точно в риска и в приключението по пътя към Истината човек осъзнава и се наслаждава на исконната си свобода. Рискът на свободата, на свободната среща и даже сблъсък на идеали и идеи си заслужава да бъде поет. Особено, след като постмодерната хуманистична толерантност се е изчерпала и е показала, че е „толерантност“ само на думи.

Религията и науката: ролята им в съвременното българско общество

Доколко горните разсъждения са в сила за съвременното българско общество? Смятам, че важат в най-заострения им, най-тревожен вид. Съвременното българско общество е типичен пример за тежките поражения от секуларния хуманизъм, облечен с власт - в тоталитарния му и (засега в по-малка степен) в постмодернистичния му прочит. По-възрастното поколение беше формирано под лозунга „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека“ и с внушението: „Няма Бог; и науката го е доказала“. Младото поколение пък израства под знака на една всепозволеност, на размити граници между добро и зло и между човечно и безчовечно, при липса на всякакви човешки или надчовешки авторитети. Общият знаменател между двете поколения е духовната пустота, а връзката помежду им – хилава, особено по отношение на паметта. Днес ние живеем в едно линеещо, да не кажа разпадащо се общество. Не говоря само за демографския срив, на фона на безнаказана престъпност, ширеща се развала на нравите, немощна държавност, разпадащи се системи на образованието и здравеопазването, тържествуваща простотия и опростачване, задълбочаващо се отчаяние и усещане за безизходица. По-лошото е, че у хората все повече се загубва усещането на общност: България се превръща в територия, на която съжителстват атомизиращи се групи, свързани единствено от общите си остри социални проблеми, но от никакви общи идеали или висши цели.

Очевидно е, че за да оцелее, това общество трябва да се хуманизира в предхуманистичния смисъл на думата. Това означава да бъде потърсена, намерена, пробудена и издигната човешката личност, отречена в епохата на „реалния социализъм“ и после потънала в тресавището на българския преход. Личността с исконната й религиозна природа и потенциал за критично мислене. Личността, която да си възвърне вкуса към Истината и да я търси докрай, от все сърце и с буден ум. За първото може да й помогне срещата с религията на Откровението, а за развиване на ума има нужда от действаща наука и просвета. За мен пътят е ясен, но осъществяването му ще мине през неизброими трудности. Тази тежка задача е по силите само на самоотвержени хора, посветили се на просветителство с религиозен плам.

Спасението на България в крайна сметка минава през действеността и предприемчивостта на свободната личност, която трябва да (пре)открие и да приложи своите върховни идеали. Тези идеали ще се родят в диалога и дебата на религиите, а просветата и науката са едновременно поле за приложението им и път, по който те да достигнат до всеки съвременен човек.

Вашият коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
  • Разрешени HTML тагове: <p><h2><h3><h4><a><em><strong><blockquote><code> <ul> <ol> <li> <dl> <dt> <dd>
  • Нови редове и начало на нов абзац се добавят автоматично.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите се превръщат автоматично в хипервръзки.
  • Допълнително изчистване на типографията.

Повече информация за опциите на форматиране

Изпращайки този формуляр се съгласявате с политиката на Mollom за конфиденциалност
To prevent automated spam submissions leave this field empty.