• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Битието българско...

Битието българско...

Рубриката „Битието българско…“ е една поредица от въздишки на глас, породени от българската действителност и от духовното състояние на българина. Но не за да се оплакваме, по стар нашенски обичай. По-скоро това е едно свободно търсене на изгубеното – някъде между миналото и бъдещето, – българско битие. С надеждата, че не само ще го открием, но един ден ще можем да го възприемем и възстановим в неговата цялост. Свързано със здравите нишки на трагични, но и на величествени процеси и събития. И устремено към своя историческа цел, която само Бог знае. Заради която си струва да участваме в него, като български граждани.

Последни статии:

Вървя заедно с останалите по моста към о. Персин и си мисля, че той е малко достъпен, малко познат и малко изминат път към неотдавнашната ни история. История, която плаши с грозното си и озъбено лице. История, с която не се гордеем. История, която отказваме да срещнем вече двадесет и пет години. Плаши ни с гротеската на настървената си, саморазпалваща омраза към всеки, който е различен; с методичния и яростен стремеж да унищожи всеки волен устрем на духа, всеки порив за знание и съпричасност към широтата и размаха на света.

Има мостове, които майстори-архитекти са проектирали с години, за да бъдат не само удобни, но и красиви. Има мостове, които са гигантски инженерни съоръжения и изграждането им поглъща много усилия и средства. Но най-трудно се прекарват мостове, които ни отвеждат в тъмното минало – за което малцина си спомнят или пък което предпочитаме да забравим, за да не тормози съвестта ни.

Неефективността на съдебната система и развалата сред магистратите са една от постоянните теми в публичното говорене днес. Почти никой не вярва на съда и на способността му да наказва престъпниците и да решава спорове. Има нещо много българско в тази картина. Българинът е склонен сам да раздава справедливост, поне с думи. Като търси мярката за справедливост в някакво общонародно мнение, общонародна правда. Дълго време тази правда си остава наистина само под формата на мнение, но ето че смутните времена в средата на XX век откриват възможности за грубо налагане на „народна правда“, за каквото българинът преди не е и мечтал… Оттогава изминаха седем десетилетия. Обезглавеният някога народ започна да търси своите достойни водачи, които да го изведат от блатото. И недоумява защо такива няма или се намират трудно. Защото не осъзнава, че сам се е осъдил на такова състояние.

Към края на XIX и началото на XX век България излиза от своето Възраждане с голям духовен и интелектуален потенциал. Въпреки историческите превратности и катастрофалните последствия от войните през 1913–1918 г., следващите две десетилетия на Третото българско царство са белязани от осезаем напредък и от постепенното оформяне на същински национален елит: духовен, политически, стопански, културен, военен. Малката ни държава има всички шансове да се впише в семейството на развитите европейски страни. Но установената след преврата на 9.IX.1944 г. комунистическа диктатура успява да зачеркне тези перспективи. Особено чрез проведения планомерен и всеобхватен погром на националния елит.

Анонимните герои. Онези, които идват, потушават пламъците, спасяват хората, онези, които реализират метафоричните думи „да влезеш в огъня за някого“, и си тръгват. Непознати никому, незнайни, идват бързо, притичват се на помощ и си тръгват и остават все така анонимни за онези, на които са помогнали. Не очакват благодарност, защото разбират, че срещат гражданите в трудни за тях моменти. Огънят е нещо страшно, всепоглъщащ е. Да се сблъскаш с тази стихия е потресаващо, паникьосващо. Огънят унищожава имущество, вещи, ценности; унищожава не само предмети, но и много от нематериалното, което е свързано с тях; унищожава спомени, време – минало, настояще и бъдеще. Да изгориш означава да приключиш, да затвориш. Но огънят в настоящия текст отвори страница, която не искам да прелиствам.