• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Битието българско...

На 14 септември в България беше отбелязан Денят на пожарникаря. По този повод споделям своите впечатления и благодарности към пожарникарите, които дадоха всичко от себе си, за да спасят моя дом.

Анонимните герои. Онези, които идват, потушават пламъците, спасяват хората, онези, които реализират метафоричните думи „да влезеш в огъня за някого”, и си тръгват. Непознати никому, незнайни, идват бързо, притичват се на помощ и си тръгват и остават все така анонимни за онези, на които са помогнали. Не очакват благодарност, защото разбират, че срещат гражданите в трудни за тях моменти. Огънят е нещо страшно, всепоглъщащ е. Да се сблъскаш с тази стихия е потресаващо, паникьосващо. Огънят унищожава имущество, вещи, ценности; унищожава не само предмети, но и много от нематериалното, което е свързано с тях; унищожава спомени, време – минало, настояще и бъдеще. Да изгориш означава да приключиш, да затвориш. Но огънят в настоящия текст отвори страница, която не искам да прелиствам.

Когато имаме срещи със служители на МВР винаги разбираме имената им, нужно е да се представят. А когато разбереш името на някого тогава този човек сякаш започва да съществува за теб – да дадеш име на нещо означава да го извикаш в съществуване. Когато стане пожар или някакво бедствие, на помощ се отзовават пожарникарите. Какво се очаква от тях? Бърза реакция, безгрешни действия, разчита се на почти мигновена телепортация на мястото, на което са необходими. Имена не се изискват, лицата не се помнят, защото дори няма време да ги погледнеш. Пожарникарите сякаш нямат имена, те са просто пожарникари – отделните личности се размиват, сливат се в едно, сливат се в службата „пожарникар”. Той е нужен на местопроизшествието, трябва да свърши работата си и да напусне. Време за благодарности за свършената работа изглежда няма. На пръв поглед, службата на пожарникарите е противоречива – идват, за да спасяват, опитват се да се преборят със стихии, а когато си тръгнат, оставят след себе си поражения, пустош. Работата им се свързва с опасност и паника. Но само привидно е така. В действителност, без тях стихиите биха оставяли след себе си по-големи щети.

На 31 август 2014 година семейството ми преживя сериозен пожар. Никога не съм предполагала, че един пожар може да се разгори толкова бързо, че да обхване цяла сграда само за минути. Времето летеше толкова бързо, че сякаш във вихъра си танцуваше с огъня и го повеждаше по стъпките на унищожението. Времето не помагаше; беше ни враг в онзи момент. Виждах как старата сграда се предава в опустошаващата прегръдка на огъня. Гледах отстрани, но не вярвах, че това може да е реалност. Чувствах как исках да спра времето, в мислите ми се появи желание да го задържа, молех се „Спри, изчакай…”. Но всичко ставаше главозамайващо бързо. Постепенно огънят лазеше по покрива от ламарини, те се огъваха и сгърчваха в горещината, а когато достигна съседното дърво, орех с исполински размери, и то запращя, агонизиращо в огнените езици, ме завладя животински страх. Чакахме пожарната. Съседи се събраха, искаха да помогнат да гасим пожара, но беше невъзможно, всичко пламтеше. Беше твърде опасно и неразумно. В един момент чух сестра ми да вика „Пожарната дойде!” и почувствах облекчение, отдъхнах си. В мига, в който видях да влизат пожарникарите, осъзнах, че случващото се не е сън. Видях картина, която никога не съм си представяла в моя дом. Видях униформата и каската на пожарникаря, който влезе, отдръпнах се от пътя му и проумях, че пред очите ми стават действителни събития. По презумпция винаги съм имала доверие в работата на огнеборците. Уважавах тази професия, без да бъда особено добре запозната с нея. Знаех, че е опасна, рискована, свързана със самообладание, с адреналин и липса на страх у упражняващите я. Но никога не бях предполагала качествата, които се разкриха пред изплашените ми очи в онзи злополучен ден.

Докато не видиш горяща сграда или ти самият не си потърпевш от пожар, не разбираш истински какво бедствие e това . Колкото и красноречиво да обясняваш, ако не го изпиташ, не разбираш колко е ужасяващо. Обхваща те сковаващо безсилие, неистов гнет от гледката; обзема те непознат досега страх. Не е случайно, че на някои места в Библията огънят е символ на Божия гняв и на изпитанията. Огънят е стихия, която поглъща всичко, до което се докосне. Да гледаш как собствеността ти гори, изчезва във високи пламъци, превръща се в пепел – цяла, непокътната, но хваната в горещ капан, без да можеш да я спасиш, е като да гледаш как крадец, промъкнал се в дома ти граби и унищожава твоето пред собствените ти очи, а ти, скован и ням, не можеш дори и сълза да пророниш. Когато пожарникарите влязоха, изпитах облекчение. Те бяха решителни, внушиха спокойствие и сигурност; бързаха, но не паникьосваха гражданите, а уверено вършеха работата си. Тези момчета тичаха към огъня, опитваха се да спасяват чуждото като свое. Влизаха в горящата сграда с нестабилен покрив, рискуваха живота си, за да спрат унищожението на собствеността на хора, които никога преди това не са виждали. Бяха толкова самоотвержени, толкова отдадени, съсредоточени. Изчезваха навътре в горящата сграда, скриваха се в дима и след дълго излизаха изтощени и почернели. Имаше един пожарникар, който – след като излезе – започна да вика някой свой колега, но ясно се чуваше, че беше останал без глас и че беше изтощен. Поразителен беше екипният дух; личаха приятелство, споделеност и сплотеност.

Истината е, че типично по нашенски аз предполагах, че когато пристигнат, пожарникарите ще разгонят гледачите, ще викат и ще бъдат груби. Но тези хора правеха впечатление с човечността си и внимателно разговаряха с нас. Впоследствие разбрах за грижата, която пожарникар Асен Асенов от пожарната служба в Нови Искър беше проявил към баща ми; грижа останала скрита за нас. Беше преценил, че е нужно да се извика линейка и няколко пъти молил баща ми да отиде при лекаря, а след това лично се е интересувал за състоянието му.

Някой вероятно би казал „Това е работата им. Няма нищо чудно!”, но за милата ни страна си е цяло чудо. Липсва доверие в държавните институции и професии и от тях никой не очаква добре свършена работа. Необичайно е да вършиш професионално задълженията си, да имаш успехи, да влагаш лично време, да получаваш малко пари и скромно да продължаваш, без хвалби и без жалване как не те оценяват. Тези момчета добре съзнават всичко, но кротко продължават да изпълняват призванието си. В днешния свят, в който се изискват и възпитават нахалство, настойчивост, алчност, суета и хищничество в отношенията, описаното от мен е неразбираемо; напротив, получава укори. Но за мен подобно поведение – освен възхитително – е и дълбоко християнско, защото:

„Старайте се да не вършите благодеянията си пред хората, с цел да ви видят. Иначе няма да имате награда от вашия небесен Отец. И тъй, когато вършиш добро дело, не тръби за себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците, за да ги хвалят хората. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, когато правиш добро дело, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, за да остане благодеянието ти в тайна; и твоят Отец, Който вижда какво правиш тайно, ще ти въздаде наяве.“

Евангелие от Матей 6:1-4

В онези трудни часове за мен бяха неоценими грижата, съчувствието и заинтересуваността на непознатите ми до момента огнеборци. Отнесоха се към нас като близки приятели и роднини. Най-малкото, което моето семейство можеше да направи в отговор, бе да благодари. Благодарим за дребни неща в ежедневието си; благодарим в магазина, когато ни пожелаят успешен ден – изглежда, че тази думичка използваме често за дребни и незапомнящи се неща. Но ми се струва, че я използваме трудно, когато някой е направил много за теб. В такива случаи българинът бездушно извърта очи и си замълчава.

След пожара семейството ми чувстваше, че в ужаса имаше още един участник: пожарната, която направи много, но не получи благодарност. Този безценен участник в събитията не разбра колко бяхме признателни за действията на всички. Изпратихме благодарствено писмо, като мислехме, че може да потъне сред други благодарности; че е просто поредната признателност за действията на огнеборците. Впоследствие се оказа, че подобни писма се получават, но рядко. Още по-неочаквано беше, когато получихме отговор, с който ни благодаряха за изпратеното писмо. В писмото на пожарникарите от Нови Искър думата „благодаря” се срещаше повече пъти, отколкото в нашето благодарствено писмо! Това ме накара да се върна отново към случилото се. Този път преживяването бе освобождаващо; почувствах как потискащите спомени отлитаха. Сломяващо е за духа да виждаш през прозореца обгорелите останки в задния ти двор. Изтезание е, когато не гледаш натам, но вятърът донася миризмата на изгоряло и навява задушаващи спомени. Но след това писмо и, впоследствие, след срещата с момчетата, които бяха в основата на спасителните дейности в дома ни, се почувствахме успокоени. Днес, като след катарзис, мога спокойно да говоря, да пиша и да си спомням за онази неделя. Чувствам се уверена, защото видях с очите си хора с високи професионални и лични качества, които се грижат за безопасността на гражданите; хора, които ги е грижа за нашата сигурност много повече от самите нас.

Задължително е да отбележа един факт, който не се знае и който на дело потвърждава думите ми: пожарната служба в Нови Искър е построена от самите пожарникари! Със съзнанието за нуждата от такава служба, за нуждата да са по-близо до хората, да им помагат бързо в беда, да могат да изпълняват призванието си – да са в служба на нас, гражданите. Ето защо разпространението на лъжливи слухове, че пожарникарите са закъснели или че са отишли на погрешен адрес, са осъдителни, жалки и преди всичко недостоен отзив за работата на тези момчета. Удивително, удовлетворяващо и незабравимо е да се срещнеш с тези хора. И да научиш имената им, за да ги споменаваш в молитвите си. И да се запознаеш с тях, за да знаеш кой ти е помогнал. И да видиш лицата им, за да знаеш кой се е движел всред дима.

Споделям за случилото се, защото в България критикуването и оплюването са се превърнали в национален спорт. Толкова сме обладани от недоволството, че доброто трудно се забелязва, оценява и възнаграждава. Обезверени, без надежда, без упование в Бога или дори без плахо очакване за човечност у хората, се живее трудно. Но ето че в тази страна са останали благородни личности, които можеш да разпознаеш, когато си отворил очи за доброто и си готов да го видиш.

Честит професионален празник, скъпи момчета!

с. Мрамор, София, 14 септември 2014 година

 

Браво! Страхотно написана

Браво! Страхотно написана истина!

Вашият коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
  • Разрешени HTML тагове: <p><h2><h3><h4><a><em><strong><blockquote><code> <ul> <ol> <li> <dl> <dt> <dd>
  • Нови редове и начало на нов абзац се добавят автоматично.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите се превръщат автоматично в хипервръзки.
  • Допълнително изчистване на типографията.

Повече информация за опциите на форматиране

Изпращайки този формуляр се съгласявате с политиката на Mollom за конфиденциалност
To prevent automated spam submissions leave this field empty.