• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Образ, слово и звук

Нова рубрика: Образ, слово и звук

Образ, слово и звук

Образ, слово, звук – само част от средствата, чрез които човек дава израз на съкровеното в себе си. Често го прави по неповторим, творчески начин, защото е образ и подобие на Бога. Създава нови светове, населва ги с герои и антигерои, изостря възприятията си за добро и зло, красиво и грозно, възможно и невъзможно. В този процес става все по-взискателен към своя изказ; използва до край възможностите на образа, словото и звука и открива други, неподозирани. Така се ражда нещо, което в миналото се наричаше „висока култура“. Днес понятието звучи малко елитарно и поставя изкуствена бариера пред възприемането и оценката на много майсторски творби, както и на цели периоди в културната история. Целта на тази рубрика е да повдигне бариерата и да помогне на читателя да съпреживява изкуството – заедно с поета, писателя, композитора, художника, артиста, архитекта.

Последни статии

„Баухаус“ не е Bauhaus

Един век от един повратен момент в културата

Ваня Вълкова 17 септември 2019

„Баухаус“ не е строителният магазин Bauhaus, а името на авангардно училище за дизайн. То слага началото на модерния дизайн през XX век и коренно променя възприятието ни за изобразителното изкуство, дизайна и архитектурата. Когато говорим за стила Баухаус, за яснота можем да го свържем с матрица от три цвята (червен, жълт и син), три геометрични форми (квадрат, кръг и триъгълник), три града (Ваймар, Десау и Берлин) и три основни изкуства (живопис, дизайн и архитектура). Но влиянието на този стил е твърде многообразно – той се превръща в мощен генератор на идеи по целия свят и преобръща из основи унаследени културни представи. На практика целият ни съвременен начин на живот е свързан с наследството и модернистичните идеи на Баухаус.

 

Докато тази седмица четях чудесната биография на Франсис Шефър от Бари Ханкинс си припомних много неща, които мислех за напълно забравени. Видях себе си отново как преди 20 години, като новоповярвал християнин, с въодушевление чета знаменитата трилогия: „Богът, който е“, „Бягство от разума“ и „Той е там и не мълчи“ – с благодарност към издателство „Нов човек“ и с чувство за дълг, който едва ли някога ще мога да изплатя. Ясно си спомням и един разговор с мой познат, който каза, че ако му се случи да говори за християнството с човек, интересуващ се от изкуство, смята за най-удачно да му даде да чете Шефър. По-късно (1997 г.) на български език се появи и „Истинската духовност“, която смятам за една от най-добрите му книги. Съпругата ми е разказвала, че няколко пъти, докато е пътувала във влака и е четяла тази книга, са я заговаряли непознати хора, случайно мярнали заглавието. След което им е подарявала своето копие от книгата и си е купувала ново. По онова време ми се струваше, че Шефър убедително и безусловно доказва валидността на християнския светоглед и вяра.

 
Редакция ХАРТА 2 септември 2019

„Не искам да имам син свещенослужител и затова не искам да отиваш там.“ Тези думи чул зад гърба си 19-годишният Франсис Шефър, когато напускал своя дом, за да учи в семинария. Сърцето му било раздвоено. От една страна, той чувствал повик да се покори на баща си. От друга страна, като новоповярвал в Христос бил сигурен, че Бог иска да го подготви да говори на други за Исус. Франсис помолил баща си да му даде още няколко минути, за да реши. Слязъл в мазето и се помолил усърдно. С подновена увереност, че решението му е правилно, той се върнал и заявил, че трябва да тръгва. Разгневен, неговият баща тръшнал вратата зад гърба му. Но все пак подвикнал след него, че ще плати разходите за първата учебна година.

 

Хрис­ти­ян­с­ки­ят фун­да­мен­та­ли­зъм е бо­гос­лов­с­ко идей­но дви­же­ние, въз­ник­на­ло в САЩ в края на XIX и на­ча­ло­то на XX век ка­то ре­ак­ция на на­би­ра­що­то си­ла и по­пу­ляр­ност по съ­що­то вре­ме ли­бе­рал­но бо­го­с­ло­вие. За да се про­ти­во­пос­та­вят на опас­ност­та хрис­ти­ян­с­ко­то уче­ние да бъ­де бе­зо­глед­но ре­ла­ти­ви­зи­ра­но и обез­ли­че­но от но­ви­те тен­ден­ции, ня­кои бо­гос­ло­ви от кон­сер­ва­тив­ния ла­гер се обе­ди­ня­ват в ут­вър­ж­да­ва­не­то на пет ос­но­во­по­ла­га­щи (фун­да­мен­тал­ни), спо­ред тях, за хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра уче­ния: не­по­гре­ши­мост­та на Биб­ли­я­та, не­по­роч­но­то за­ча­тие, за­мес­ти­тел­но­то из­куп­ле­ние, телес­но­то въз­кре­се­ние на Исус и ав­тен­тич­ност­та на из­вър­ше­ни­те от Не­го чу­де­са. По та­зи при­чи­на те би­ват на­ре­че­ни фун­да­мен­та­лис­ти.

На 23 юни 1444 година умира Марк Ефески, впоследствие канонизиран от Православната църква като светец. Той е бил загрижен само за едно: съхраняването на православието. В предишните години, императорският двор в Константинопол е положил всички усилия да спечели Запада за помощ срещу османските турци. За целта е била необходима уния с Рим. Единственият православен епископ, присъстващ на Фераро-Флорентинския събор (1438–1439) и отказал да подпише документа за уния, е Марк Ефески. Но както се оказва, макар и „самотна птица“, той е представлявал в по-голяма степен духа на средния православен християнин, отколкото всички други епископи и политически водачи, взети заедно. Съответно миряните и нисшето духовенство се обединяват около Марк Ефески като изразител на тяхната вяра. Постигнатата уния никога не влиза в сила.