• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

личност

Налични статии:

Дата на заснемане: 
2015-10-22

Във визуалния шум на ежедневието, съвременният човек все повече и повече е принуден да приема, предава и препредава нови образи и ре-образи. Той е уморен и пренаситен, препълнен с образност, залят и изхабен. Превърнат в устройство за изпълняване на задачи, в администратор и сървър. Ние, хората на днешния ден, все по-трудно може да се отблъснем, да се оттласкаме от потока на визуалната принуда; да се отделим от себе си и да се дистанцираме от тази ежесекундна атака; да свалим дрехата на многообразния визуален шум. Визуално притискани от рекламата по улиците, по спирките и в превозните средства; от телевизионните мозъкоизтисквачки; от тихата, но засмукваща рекламна настъпателност, оплела всички печатни медийни канали, ние постепенно избледняваме, загубваме своя собствен лик/образ. Съвременният човек механично излиза и влиза, става и сяда, яде и спи, обича и напуска, пуска и гаси, пътува и стои. Кой е той? Кое е неговото Аз? Какъв е неговият истински образ? Чий е образът, с който се среща насаме сутрин в банята? Какъв е образът на Бога, ако въобще си задава този въпрос?

 

За първи път за мен Олимпийските игри дойдоха с усещането за празник. Навярно заразена от еуфорията на англичаните. Тук в Англия всеки говори за игрите – от малък до голям. Нямаше нужда да гледам българските представяния, макар че ги гледах, разбира се. Моите приятели ги следяха и идваха да ме информират и коментират – винаги с уважение и искрено съжаление, когато спортистите ни не успяваха да се справят много добре.

Случи се нещо, за което много хора смятаха – по неясни и нелогични причини – че няма как да се случи.

Световните сътресения, тревоги, трагедии се виждаха някакси много екранно, фоново и малко воайорски през малката дупчица, през която наблюдавахме света. И те ни изглеждаха много малки и много далече.

На 25, 26 и 27 ноември 2011 г. в гр. Вършец се проведе конференция, организирана от Националния съвет на религиозните общности в България с подкрепата на Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет. Съветът е създаден по образец на аналогична организация в ЕС, която се нарича “Религиите за мир” и има за цел опазването на мира в Европа и света. Може би затова предварително зададената от организаторите тема беше: „Хуманизъм-наука-религия в полза на обществото”.

Отговорът на въпроса какво е бракът според християнския светоглед е неизменно свързан с темите за човешката личност; за смисъла на нейното съществуване; за същността на общуването и причините, поради които се нуждаем от него; за личността на Самия Бог. С други думи, въпросът за същността на брака според Божествения закон е богословски въпрос, а това на свой ред предопределя подхода към неговото разглеждане.

 

Тази пролет медиите бяха отразили едно обществено проучване на Института за икономически изследвания към БАН — все със заглавия, които в общи линии гласяха, че българите, които желаят да напуснат страната завинаги, са се увеличили повече от три пъти през последните четири години. Първоначално от изнесените данни е трудно да се разбере за какво точно става въпрос, но малко аритметика помага.

Според тъжната статистика България е сред първите четири държави по разводи в ЕС. Отново тя сочи, че всеки втори брак в страната ни приключва с развод до десетата година. Водеща причина за раздялата на съпрузите е несходството в характерите. След нея се нареждат алкохолизмът, наркоманията, пристрастеността към хазарта, физическият и психическият тормоз. Изневярата е едва на пето място сред причините, довели до непоправим разрив в отношенията между съпрузите.

Това са сухите и безпристрастни факти от вече отминаващата година. Тревожният им глас е в странна дисхармония с мнението на един клиничен психолог и семеен терапевт от Центъра за рехабилитация и социална интеграция на хора със зависимости „Проект Пеперуда – София“, което прочетох наскоро в притурката на вестник „Капитал” „Бракът като институция е в криза, но семейството не е“.

 

Науката е безпомощна по въпросите на праисторията по начин, за който едва ли мнозина си дават сметка. Науката, на чиито съвременни чудеса всички се дивим, постига успехи благодарение на непрекъснато трупане на данни. При всички изобретения с практическо приложение и при повечето открития в естествознанието тя винаги може да подкрепи доказателствения материал с експеримент, Но тя не може експериментално да получи човек или да установи по наблюдения какво са правили първите хора. Дори да експериментира само с пръчки и парчета ламарина в двора си, изобретателят може стъпка по стъпка да напредне в конструирането на самолет. Но не може да наблюдава в двора си еволюцията на „липсващото звено“.

 

Какво представлява човекът? Премерен удар с чук по главата би показал, че съществено зависим от телата си. И така, тялото ли е всичко, което сме – същества от проста материя? Какво да кажем за душата?

Нерядко в историята на християнската мисъл и в рамките на популярната набожност, хората са гледали на себе си като на неосъществени ангели. В този случай „истинското аз“ би било една духовна компонента, затворена в тяло, но очакваща своето освобождение при смъртта. Днес е все по-трудно да се поддържа такава вяра. Изследванията на мозъчните увреждания и ефектите от наркотиците показват колко зависима e нашата индивидуалност от състоянието на тялото.

 

Какво е човешкото достойнство? В рамките на изложението си авторът разглежда този въпрос в светлината на различни аспекти, без да се опитва да създава каталог на критериите, чрез които то може да бъде дефинирано. Предмет на размишленията му е понятието за човешко достойнство в един определен контекст – християнско-хуманистичния, а стремежът му е да докаже, че във всяка култура може да бъде намерен общовалиден еквивалент на понятието достойнство.

 

Обусловена от успехите на медицината, продължителността на човешкия живот нараства постоянно през последните сто години. Непрекъснато намаляващата в същото време раждаемост доведе до такова демографско развитие, чиито социални, икономически и духовно-културни последици колебливо започваме да осъзнаваме, и то най-вече във връзка с „пенсионния въпрос“. Спечелването на години живот за много възрастни хора означава същевременно удължен житейски път, белязан с множество болести и телесни, както и духовни недъзи, и съответно с нуждата от помощ и грижи за тях. Заблуда е, че спечелването на години живот е едновременно свързано и с повече здраве. По-скоро установяваме, че медицината постоянно увеличава броя на болните и нуждаещите се от грижи; че много хора с тежки хронични заболявания, които по-рано не са имали шанс за оцеляване (бъбречно болни, диабетици и т.н.), днес преживяват по-дълго благодарение на медицината.

 

Много автори представят древногръцката мисъл като същностно не-личностна. Няма личност, няма очи, нито духовна индивидуалност. Има нещо, но не и някой, едно индивидуализирано то, но не и жива личност със свое собствено име… Няма изобщо никой. Има тела, и има идеи. Духовният характер на идеите е убиван от тялото, но топлината на тялото е ограничена от абстрактната идея. Тук има красиви, но студени и блажено безразлични статуи. В платоническата мисъл всичко конкретно и „индивидуално“ в крайна сметка се свързва с абстрактната идея, която съставлява неговата основа и пределен смисъл. Според Платоновия Тимей всички души са създадени еднакви; те стават „различни“ едва след като се сдобият с тела. Това като че ли означава, че във въплътената душа има някаква различна „личност“. Но Платон позволява множество превъплъщения на една и съща душа, дори в телата на животни. У Аристотел, от друга страна, личността се оказва логическо невъзможно понятие точно защото душата е неразривно свързана с конкретното и „индивидуалното“: човекът е конкретна индивидуалност, той обаче съществува само докато съществува това психосоматично единство – смъртта разрушава конкретната „индивидуалност“ напълно и окончателно.

 

Светът е двойствен за човека съобразно двойственото му държане. Държането на човека е двойствено съобразно двойнствеността на елементите на словото, които той е способен да изговаря. Елементите на словото не са отделните думи, а словесните диади. Единият елемент на словото е словесната диада Аз—Ти. Другият елемент на словото е словесната диада Аз—То, при който без всякаква промяна на словесната диада То може да се замени от думите Той или Тя.

Следователно Азът на човека също е двойствен. Защото Азът от елемента на словото Аз—Ти е различен от този в елемента на словото Аз—То.