• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

наука

Налични статии:

Великите учени рядко са надменни. Макар че силата на разума лесно опиянява и може да ни внуши, че стоим над другите хора и дори над самия Творец. Но от друга страна, навлизането в дълбините на природата отвежда до пределите на разума, разкрива нуждата от особена интуиция, от озарение относно закономерността на самите основания на Вселената. Тогава ученият се пита: „А кой съм аз, че да бъда озарен от такива зашеметяващи проникновения?“ И придобива едно естествено смирение. Такова е било присъщо и на един от бащите на модерната физика, Алберт Айнщайн. Известен е обаче един случай, при който Айнщайн сякаш напълно забравя скромността си.

 
Дата на заснемане: 
2012-11-04

„Астрономия и астрология“ – д-р Тодор Велчев, преподавател в катедра Астрономия, на СУ „Климент Охридски“ (Източник: pokayanie.info)

 

Джон Ленъкс е един от съвременните християнски апологети, които в последно време активно се ангажират в публични дебати с позицията на т. нар. „нови атеисти“ (наред с хора като Алистър Макграт и Уилям Лейн Крег). Като казвам „апологет“ нямам предвид богослов. Той е професор по математика в Оксфорд.

На 25, 26 и 27 ноември 2011 г. в гр. Вършец се проведе конференция, организирана от Националния съвет на религиозните общности в България с подкрепата на Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет. Съветът е създаден по образец на аналогична организация в ЕС, която се нарича “Религиите за мир” и има за цел опазването на мира в Европа и света. Може би затова предварително зададената от организаторите тема беше: „Хуманизъм-наука-религия в полза на обществото”.

В един предходен постинг разсъждавах за това как в стремежа си да бъдем обективни и еднозначно разбрани от всички, се опитваме да възприемем един обективен начин на мислене. Но това, което обикновено се случва е, че прибягваме към една механистична представа за света и ограничаваме въпросите, които имаме правото да задаваме до такива, които се отнасят до механизми и процеси. В науката това може би е добър похват, но прилагането му във всяка друга област според мен е просто един ненужен интелектуален аскетизъм — доброволен отказ да виждаме света в неговата цялост. И все пак, такъв един механистичен светоглед като че ли запазва някаква привлекателност. Откъде идва тя?

С този първи постинг бих искал да сложа началото на една нова рубрика, независима от периодичните (макар и не толкова строго периодични) издания на списанието. Рубриката се нарича „Субектив“. Откъде идва името?

Предполагам всеки знае що е то „обектив“. Това е онази част от оптичните уреди (например фотоапарат), която стои най-отпред и която събира част от светлината, разсеяна от обектите пред уреда за да я фокусира в техен оптичен образ вътре в уреда (например върху електронната светлочувствителна матрица на нашия цифров фотоапарат). Фотоапаратът, всъщност, може да послужи като прекрасна метафора за това как хората в края на 19 век — едно не много далечно време — са си представяли цялостния начин, по който получаваме познание за света около нас.

ХАРТА срещи: Философия, вяра и физика

двама учени разговарят за вярата

Редакция ХАРТА 7 декември 2009

С това интервю желаем да дадем възможност на двама български учени в областта на физиката и философията да споделят своите виждания по въпроси, свързани с науката и християнската философия. Въпросът, който до голяма степен обхваща темата на интервюто, е дали разбирането на закономерностите, според които функционира Вселената, прави ненужна или невъзможна вярата в съществуването на Творец, който е планирал, създал и поддържа тази Вселена. От една страна този въпрос дава тон на историческия дебат между наука и религия, от друга, той се докосва до личния светоглед на учения и до мотивацията му да се занимава с наука.

 

Науката е безпомощна по въпросите на праисторията по начин, за който едва ли мнозина си дават сметка. Науката, на чиито съвременни чудеса всички се дивим, постига успехи благодарение на непрекъснато трупане на данни. При всички изобретения с практическо приложение и при повечето открития в естествознанието тя винаги може да подкрепи доказателствения материал с експеримент, Но тя не може експериментално да получи човек или да установи по наблюдения какво са правили първите хора. Дори да експериментира само с пръчки и парчета ламарина в двора си, изобретателят може стъпка по стъпка да напредне в конструирането на самолет. Но не може да наблюдава в двора си еволюцията на „липсващото звено“.

 

Поне според популярната представа един от важните белези на науката е готовността да следва емпиричните до казателства независимо накъде водят. Но точно тук е въз можно да възникнат големи проблеми и напрежения, както показва Кун в прочутото си изследване „Структурата на научните революции“. Какво се случва например, когато ем пиричните данни сочат в посока, различна от допустимата според основната парадигма или светоглед? Един пример, който вече разгледахме, е конфронтацията на Галилей през XVII век с геоцентричния възглед за света на Птолемей и Арис тотел, застъпван еднакво и от философи, и от кардинали. Друг пример е преследването на генетиците от марксизма през XX век, тъй като идеите на Мендел за унаследяването са били считани за несъвместими с марксистката философия.

 

Темата за произхода на всичко и в частност за естествената еволюция е поле на разгорещен дебат вече 150 години след публикуването на Дарвиновия труд „Произход на видовете“. Съвременната форма на дарвинизма, т.нар. „неодарвинизъм“, представлява синтез между дарвинизма и модерната генетика, така че в редица случаи можем да използваме двете понятия взаимозаменяемо. След като първо изложим основните твърдения на еволюционизма, ще разгледаме различните християнски реакции на тази теория.

 

Какво представлява човекът? Премерен удар с чук по главата би показал, че съществено зависим от телата си. И така, тялото ли е всичко, което сме – същества от проста материя? Какво да кажем за душата?

Нерядко в историята на християнската мисъл и в рамките на популярната набожност, хората са гледали на себе си като на неосъществени ангели. В този случай „истинското аз“ би било една духовна компонента, затворена в тяло, но очакваща своето освобождение при смъртта. Днес е все по-трудно да се поддържа такава вяра. Изследванията на мозъчните увреждания и ефектите от наркотиците показват колко зависима e нашата индивидуалност от състоянието на тялото.

 

[Няма] Има Бог

Антъни Флю открива Бога

Константин Чипев 4 декември 2008

Излизането в края на 2007 г. на книгата „Има Бог: Как най-известният в света атеист си промени становището“ на философа Антъни Флю окончателно разстрои западните атеисти (наричани още секуларни хуманисти, а също brights = умници), които го имаха от половин век като водеща фигура на своя атеистичен фронт. За своето решение да възприеме съществуването на Бога като Творец на видимия свят (т.е. в деистичен, а не в християнски смисъл) той от няколко години говори в интервюта и пише. Теистите го приемат с разтворени обятия – „намери верния път“, докато Ричард Доукинс и предишните му другари в борбата го обявяват за изкуфял старец (той сега е на 85 години и сам признава, че има „номинална афазия“, изразяваща се в забравяне на имена).

 
Чарлз Такстън 2 декември 2008

В древността причини с интелигентен произход са се считали основни за разбирането на природата. Три века след публикуването на Нютоновите „Principia“ обаче природата като че ли изглежда изчистена от всякакво интелигентно влияние освен това на човешките същества. Схващането, че интелигентни причини биха могли да играят съществена роля за разбирането на който и да е обект в природата днес изглежда едновременно анахронично и налудничаво. Въпреки това няколко учени със солидно положение в научното общество изказват дръзкото предположение, че самият живот би могъл да има интелигентен произход.

 

Традиционната християнска мисъл в лицето на Тертулиан или Кеплер разграничава „Двете книги“ на Откровението: два начина, по които Бог се открива на човека – общо (чрез природата) и специално (чрез Библията) откровение. Въз основа на общото откровение можем да придобием научни познания, а чрез специалното – богословски. Тъй като са откровения от един и същ, съвършен и неизменен Бог, те би трябвало да бъдат в единство; да се подкрепят взаимно, без да си противоречат (Пс. 19:1, Рим. 1:20).

Същевременно, природата е откровение на един трансцендентен, съвършено различен Бог и затова не може да Го разкрие в пълнота и говори за Него неявно, косвено, чрез подобия или принципи.

 
Ивайло Атанасов 2 декември 2008

Светлината се движи по-бързо от звука.
Затова някой хора изглеждат блестящо, докато не ги чуем да говорят.

Този анекдот е както забавен, така и правдив. Авторът му като че ли опитва да ни обърне внимание на две неща: склонността ни като човешки същества към предразсъдъци и първичната ни нагласа като жители на 21 век на всеки въпрос да търсим научно обяснение. В настоящия втори брой на списание ХАРТА искаме да се докоснем по своеобразен начин и до двете теми.

Цялата уводна статия >

 

Колко „реални“ са обектите от света на математиката? Според една гледна точка те нямат нищо общо с реалността. Математическите обекти са просто идеи. Те са умозрителни идеализации на математици, най-често мотивирани от видимия ред на някои аспекти от заобикалящия ни свят, но независимо от това те остават умозрителни идеализации. Могат ли математическите обекти да бъдат нещо друго освен произволни построения на човешкия разум? В същото време често се оказва, че тези математически идеи са свързани с необяснима реалност, която значително надхвърля границите на умозрителните анализи на който и да е отделен математик. Излиза, че човешката мисъл се насочва към някаква вечна външна истина – истина, която притежава собствена реалност и пред нас се разкриват само части от нея.

 

Рождество

размисли на един физик

Ивайло Атанасов 24 декември 2005

Ако попитате първокурсници във Физическия факултет: Защо избрахте да учите физика, много е вероятно да получите някой от следните отговори:
– За да замина за чужбина…
– За да отложа казармата…
– За да разбера света…

Отговорите биха били различни в зависимост от времето и мястото, в което задавате този въпрос. Това, което би останало неизменно според мен е последният отговор. Изумителен е фактът, че човек се ражда с жажда за познание, която обикновеният прагматизъм не може да обясни.

 

Все повече операции в науката и промишлеността се описват числено и се подлагат на математическа обработка. Но колкото и да е странно, самата математика – постепенно се превръща в затворена дисциплина, откъсната от приложенията в други области. Професионалните математици проявяват подчертано предпочитание към чистата, а не към приложната математика. Те посвещават своите усилия на задачи, подсказани единствено от математическата логика, без да се питат дали тези задачи (или тяхното решение) имат някакво отношение към физическия свят.

 

Много образовани хора са на мнение, че съществува огромна вражда между науката и християнството. Нека се опитаме да поставим въпроса за връзката между наука и християнство във възможно най-широката разумна перспектива. Ще започнем с пояснението, че помиряването на науката с други интелектуални дейности не винаги е било лесно. Например в последната книга на Susan Gallagher и Roger Lundeen, “Literature”, се казва: „Понеже в новата история литературата често се оказва в опозиция на науката, то за да разберем модерните възгледи за литературата, трябва да признаем господството на науката в нашата култура. В продължение на няколко столетия учените са били тези, които са поставяли стандартите за истина в западната култура. И неоспоримата полза от тях да ни помагат в организирането, анализирането и боравенето с фактите, им придава безпрецедентна значимост в модерното общество.“

 

Както отбелязва изследователят Лорън Айзли, най-любопитната черта на настоящия свят с високо развита наука е, че той изобщо съществува. Хората възприемат, често несъзнателно, едно схващане за „неумолимия прогрес“, според което простото протичане на времето води до нарастване на познанията ни също толкова сигурно, колкото е поникването на дъб от жълъда. „И все пак археолозите ще са принудени да ни кажат“, пише Айзли, „че не една и две велики цивилизации са се зародили и са изчезнали, без да се ползват от предимствата на научната философия.“