• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

общество

Налични статии:

Тази пролет медиите бяха отразили едно обществено проучване на Института за икономически изследвания към БАН — все със заглавия, които в общи линии гласяха, че българите, които желаят да напуснат страната завинаги, са се увеличили повече от три пъти през последните четири години. Първоначално от изнесените данни е трудно да се разбере за какво точно става въпрос, но малко аритметика помага.

Що е бракът?

Преглед на едноименната статия на Джирджис-Джордж-Андерсън

Неотдавна в американския правен журнал Harvard Journal of Law and Public Policy излезе статия озаглавена „Що е бракът?“. Авторите, Шериф Джирджис, Робърт Джордж и Райън Андерсън, си поставят за цел да представят конструктивно определение за същността на брака като социално явление в контекста на обществения дебат (в САЩ) за или против еднополовите бракове. Този разгорещен и политически оцветен дебат лесно навлиза в правни, социологически, биологически и друг вид подробности, пропускайки да очертае ясно и да обоснове своите изходни позиции: какво представлява бракът и каква е причината да смятаме така? Не е чудно – това не е лесна работа. Съществува ли въобще обща и за двете страни на дебата основа, на която това може да бъде направено? Дори само амбициозността на задачата, която си поставя статията, заслужава нейния преглед.

 

ХАРТА срещи: Надежда за малките

интервю с Магдалена Стефанова от фондация "Надежда за малките"

Редакция ХАРТА 23 декември 2010

Разговаряме с Магдалена Стефанова, председател на управителния съвет на „Надежда за малките“, за изоставените деца на България и за различното и качествено новото, което целият екип прави, за да помогне на тези малки човеци да пораснат в любяща семейна среда, а не между четирите стени на някоя осактяваща ги „институция“. Фондация „Надежда за малките“ e една от малкото български организации, която се стреми да обгърне с любов и грижа децата, лишени от родителска грижа.

 

Добре си спомням, още от малък, още от времето, когато детето се опитва да проумее смисъла на думите (а с това може би и смисъла на заобикалящия го свят) от контекста, в който ги чува да бъдат изречени, имаше една, която ми създаваше големи главоболия. Това беше думата любов и тя продължи да ми носи объркване много след времето, за което говоря. Проблемът не е в това, че тя има някакво много абстрактно значение. Проблемът в известен смисъл е обратен. Хората говорят за любов като за нещо, което не се нуждае от обяснение, но като че ли в различни случаи говорят за коренно различни неща, които трудно могат да бъдат наречени с едно и също име.

Темата за семейството предизвиква подобно объркване в съвременното общество. Всички използваме думата семейство с увереността на хора, които не само знаят какво искат да кажат, но освен това са убедени, че е нещо много важно. Какво точно обаче имаме предвид?

 

Ако нещо изобщо се е променило в България, то е присъединяването ни към глобализиращия се цивилизован свят. Постепенно, мъчително бавно, но неизбежно; вярвам, че това стана ясно дори на най-големите носталгици по миналото. Старата поговорка „Светът е малък“ сега се изпълни с буквално значение и на тази планета остават все по-малко изолирани резервати на мракобесието и назадничавостта. Развитието на високите технологии достигна невероятни висоти и обещава по-нататъшен ускорен напредък. Но за бързия и победен ход на прогреса е необходима пълна сигурност. Защото ставащото на улицата или по света все някак се изплъзва от човешки контрол, поднася неприятни изненади и застрашава мечтаното от всички благоденствие. Така понятието „сигурност“ стана ключовата дума на съвременността.

 

Живеем в общество, в което насилието и агресията са неразделна част от ежедневието ни. Пошлост и цинизъм заливат жълтите страници на масовата преса. Зле прикрита омраза струи от изявленията на „водещите“ политици. Злото лукаво наднича иззад вулгарните призиви на набързо скалъпени реклами, уютно се е настанило в изпълнените ни с лъжа и недоверие взаимоотношения, умело манипулира помислите ни, показва озъбеното си лице в кървавите схватки на най-новите компютърни герои, по които са прехласнати децата ни. Дотолкова сме свикнали с присъствието му в живота ни, че отдавна сме престанали да го забелязваме. Приемаме го с апатия и примирение. Разпознаваме го рядко и само, когато ни разтърси с изключителната си жестокост и систематичност. Обвиняваме за съществуването му дълбоко деформираната същност на света, в който се налага да живеем. Почти не размишляваме за него и рядко задаваме въпроси.

Какво е Злото? Дали е просто отсъствие на Добро или е негов антипод, който осмисля и определя същността му? Къде са неговите корени? Има ли достатъчна причина, която да оправдае съществуването му в свят, основан от волята на велик и всемогъщ Бог, за който вярваме, че е всеопрощаващ, добър и справедлив? Защо страдаме при сблъсъка си със злото? Присъствието на Бога и злото в света – парадоксална ли е тази на пръв поглед несъвместима комбинация? Кога няма зло?

Християнската позиция по тези актуални и вечни теми от живота на човека, в различните аспекти от неговото съществуване, е предмет на първия ни тематичен брой, който имаме удоволствието да ви представим. За първи път от съществуването на нашето списание, поставяме на вниманието ви проблематика по конкретна тема, която ще се опитаме да разгледаме от различни гледни точки и аспекти – от задълбочените богословски разсъждения до злободневните проблеми и практичните насоки за решаването им, основани на един и същи светоглед.

С настоящия Брой 1 поставяме началото на нов подход при представянето на конкретна тема или проблем. Надяваме се материалите в него да ви провокират да продължим дискусията по темата и във форума на списанието.

Очаквайте и следващите ни броеве! Приятно четене!

 

Първото нещо, което трябва да стане ясно за християнската нравственост във взаимоотношенията между хората, е, че в тази сфера Христос не проповядва никакъв нов морал. Златното правило на Новия Завет („Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях.“) е обобщение на онова, което всеки един човек дълбоко в себе си винаги е знаел, че е правилно. Действително великите нравствени учители никога не ни учат на нов морал: това е работа на шарлатаните и ексцентриците. По думите на д-р Джонсън: „Хората се нуждаят по-често от припомняне, отколкото от напътствия.“

 

Видях наскоро две всекидневни сцени от нашето падение. Не само тях, но в действителност избирам две от многото. Стоях на „Патриарха“ – тролейбусната спирка. И гледах с нарастващо учудване как три, четири, пет тролея пристигат и не тръгват, а се нареждат един зад друг. Защо? Ами една кола, застанала напряко на улицата, пречеше. Реших в началото, че е повредена. Но двама млади мъже си разговаряха спокойно до предната врата, единият бе сложил ръката си на дръжката. Огромната тълпа от чакащи мълчеше. Нищо… Наглост и страх. Две състояния, минали изглежда всяка граница…

 

Времето е най-драгоценното (макар и незапълнимо докрай) наше достояние и затова всеки път, когато се обърнем назад, нас ни гнети мисълта за загубеното време. „Загубено“ бих нарекъл това време, през което не сме живели като хора, не сме набирали опит, не сме се учили, не сме съзидавали, не сме се наслаждавали и не сме страдали. Загубеното време е незапълнено, празно време. Изминалите години, разбира се, не бяха такива. Много, неизмеримо много беше загубено, но не сме пилели времето си напразно. Трябва да се признае, че осъзнатите впоследствие знания и опит са само абстракции на реалността, на самия преживян живот. Но ако способността да забравяме можем да наречем благодатен дар, то паметта, повторението на възприетото, трябва да отнесем към един живот с чувство за отговорност.