• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

 
К. С. Луис
К. С. Луис: „Полезно“ и „необходимо“ винаги е бил „призивът на тираните“.

Исторически погледнато, Европейският континент все още се радва на най-дълготрайното благоденствие от векове назад. (Разбира се, това не се отнася за Източна Европа.) И може би не е обречена на провал защитата на тезата, че съществена роля в това имат обществените рефлекси, изработени след първите две световни войни. 40-те и 50-те години на миналия век е време, в което лицето на злото е ясно очертано публично в много конкретни форми. Това съвпада и с най-плодовитото време на християнския апологет и писател Клайв Стейпълс Луис. Препрочитайки произведенията му днес – литература и публицистика – човек остава с усещането, че яснотата на това лице на злото в голяма степен липсва в публичното пространство (особено в български контекст). Ние като че ли мислим за „тиранина“ като за литературен герой, не като за реално съществуващ днес (може би обединителен) образ.

В една своя статия от 1954 г. в австралийски правен журнал (C.S. Lewis, “The Humanitarian Theory of Punishment”, Res. Judicatae)1 Луис пише на тема теория на наказанието. Получава два отговора от различни автори в същото списание2, на които, на свой ред, той също отговаря. Луис завършва своя отговор по следния начин:

Пиша от позицията на син на правист и на доживотен приятел на друг правист. Струва ми се, че не бива да се отчайваме от сходството между техния възглед3 и моя, тъй като нашите намерения са подчинени на едни и същи цели. Аз бих желал обществото да е защитено и бих бил много доволен ако всички наказания бяха в същото време и средства за лечение. Всичко, за което настоявам е състоянието на злонамерено отклонение от закона да се разглежда с предимство. След това – както желаете, а преди това – всъщност не може да се говори за „наказание“. Ние не сме такива жалки страхливци, че да искаме да бъдем защитени безусловно, но когато човек е заслужил наказание, ние трябва да погледнем на своята защита при определянето му много сериозно. Ние не сме на всяко гърне мерудия, че да желаем насила да поправим всички свои ближни, но когато някой наш ближен с основание се е отказал от правата си да не му се бъркат в работата, ние трябва с нужното състрадание да се постараем неговото наказание да спомогне за поправлението му. Но няма да допускаме, че трябва да го поучаваме (кои сме ние, в крайна сметка?) докато той не е показал, че заслужава да бъде „спечелен“. Биха ли д-р Морис и д-р Бикъл отишли толкова далече, че да се съгласят с мен по този въпрос? От тяхното решение и от това на други на подобни важни позиции зависи, струва ми се, продължаването на достойнството и на благотворството на тази велика дисциплина – правото, но също така и много повече. Защото, ако не се заблуждавам, всички ние в този момент спомагаме в решението дали човечеството ще съхрани всичко, което до този момент е правило човечеството достойно да бъде запазено, или пък ще се хлъзнем надолу към под-човешкото, описано от г-н Олдъс Хъксли и г-н Джордж Оруел4 и отчасти реализирано в Хитлеристка Германия. Защото прочистването на евреите наистина би било „полезно“ ако радикалните теории бяха верни. Няма как да предскажем какво би могло да изглежда, или дори да бъде „полезно“, а пък „необходимото“ винаги е било „призивът на тираните“.

  • 1. Която завършва с горчивата забележка на автора, че публикува там, защото няма да бъде чут в Англия.
  • 2. На втория, от които (N. Morris and D. Bickle, “The Humanitarian Theory of Punishment: A Reply to C.S. Lewis”) Луис се спира по-подробно.
  • 3. На неговите опоненти
  • 4. Тук Луис скромно премълчава собствения си принос към този литературен жанр с романа си „Онази грозна сила“ (1945).