• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Апологетичен речник

С то­ва по­ня­тие се обоз­на­ча­ва пе­ри­о­дът меж­ду па­да­не­то на За­пад­на­та Рим­ска Им­пе­рия през V в. и на­ча­ло­то на зна­чи­тел­ни про­ме­ни в За­пад­на Ев­ро­па през Х век. След раз­па­да­не­то на За­пад­на­та Рим­ска им­пе­рия на­се­ле­ни­е­то на­ма­ля­ва по­ра­ди уве­ли­че­ния брой кон­флик­ти и сни­же­но­то про­из­вод­ст­во. От­но­си­тел­но един­на­та рам­ка от иму­ще­ст­ве­ни пра­ва вър­ху ог­ром­на те­ри­то­рия пре­ста­ва да съ­ще­ст­ву­ва. Вслед­ствие на то­ва па­за­ри­те се раз­па­дат, на­ма­ля­ва спе­ци­а­ли­за­ци­я­та, на­стъп­ва обед­ня­ва­не, ко­е­то ес­те­ст­ве­но во­ди до ог­ра­ни­ча­ва­не на на­се­ле­ни­е­то.

В същото време Източната Римска империя продължава да съществува под името Византия, в която общоприетият език е гръцкият. В нея се запазват културните и правни традиции, които продължават да съществуват заедно с православното християнство и древната гръцка култура. Оформила се през епохата на варварски нашествия и разрушения, Византия през цялото си съществуване живее със самочувствието на единствена и универсална християнска държава, превъплъщение на Божието царство на земята. Византия просъществува до 1453 г., когато е превзета от Османската империя.

В тази най-общо очертана историческа рамка, цялото Средновековие преминава под егидата на едно своеобразна „диархия“ (двувластие), свеждаща се до пълния контрол над социално-икономическия и религиозно-политическия живот от двете водещи институции в римовизантийското общество – Държавата и Църквата. От техния съюз често пъти зависел просперитетът и социалният мир в християнските общества. Още в началото на ІV век двете институции влизат в негласен съюз. При разпределянето на функциите помежду им държавата поема задължението за нападение, защита и данъци, а Църквата – контрола върху културно-религиозния живот и образованието. Византийските историци наричат този съюз „симфония“. Необходимо е обаче да се подчертае, че тези взаимоотношения често пъти не били съзвучни. Императорите свиквали и ръководели Вселенските събори, избирали и сменяли по своя угода патриарсите, често пъти дори се намесвали в догматичната дейност на Църквата.

Въпреки несъществените различия в християнската църковна общност до ІХ-Х век, двете водещи Църкви, Източната и Западната не били еднакви във взаимоотношенията си с държавата. Докато на Изток държавата доминирала над Църквата, на Запад тя е напълно независима. Почти през цялото Средновековие папите поставяли властта си над императори, князе и крале, което дава основание техните взаимоотношения да се определят като „папоцезаризъм“, за разлика от Изтока, където преобладават отношенията на „цезаропаптизма“. Отговорът на въпроса за различието в статута на Източната и Западната църква се крие в конкретната историческа обстановка през ІV и V век. През този период разрухата отвътре и ударът на варварите отвън сриват устоите на Западната римска империя. Върху руините ѝ се създават нови държави от „варварски тип“. Единствената институция, която оцелява почти непокътната е Църквата.

На Изток развоят на събитията взема съвършено друга насока. Византия устоява на варварския натиск и съхранява държавната си организация. Прерогативите на императорската власт нарастват за сметка на ограничените пълномощия на върховните църковни предстоятели. На Изток се обособяват четири независими една от друга патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска и Йерусалимска. Онова, което ги свързало, била единна власт на Константинополския император. Така самите исторически обстоятелства поставят светския владетел над Църквата. В резултат на това се изгражда стройна концепция, при която първа по време и важност е теорията за „божествеността на властта“ – ключ към дилемата за санкциониращата роля на Църквата и оказваното й покровителство от страна на държавата.

Християнската идея за „божествеността на властта“, която се утвърждава в тази концепция, е неделима от идеята за хармонията и съвършенството в Космоса. Както Бог управлява Космоса, така човешкото общежитие се направлява от императора, олицетворяващ реда на земята. Императорската власт е еманация на Божествената воля и не може да бъде оспорвана от никаква земна сила. В този смисъл, още през ранновизантийския период (ІV-VІІ в.) понятията „римско“ и „християнско“ стават синоними.

Средновековна илюстрация на сферичната Земя

Илюстрация на сферичната Земя от средновековен манускрипт. Фигурата показва двама мъже, които ходят по сферичната земя – единият на изток, а другият на запад – и се срещат от другата страна. Копие от 14-ти век на оригинал, създаден през 12-ти век.

Понятието „тъмни векове“ се прилага и за византийския VІІ-VІІІ век. по аналогия със Западна Европа през ранното средновековие. Някои прилики наистина съществуват: мащабните териториални промени, настаняването на нови „варварски“ народи на бившите имперски територии, изменението в параметрите на градския и социалния живот. За разлика от Западна Европа обаче, Византия запазва политическия си континюитет.

Някои изследователи обявиха „Тъмните векове“ за исторически мит. Други продължават да ги поддържат, водени от своите възгледи или от инерцията.

Съвременно академично използване на термина „тъмни векове“

Когато съвременното изучаване в училищата на Средните векове стигнало до периода на 19 век, терминът „тъмни векове“ бил възприет още от самото начало критично. Въпреки че не е бил нищо повече от формален термин, (университетите наименували катедрите си катедри по „средновековна история“, а не по „история на тъмните векове“), той бил широко използван, в това число и в класически произведения като „История на упадъка и загиването на Римската империя“ от Едуард Гибсън като синоним на „глупостта и ограничеността“ на този исторически период.

В началото на 20-ти век започнала преоценка на Средните векове, а заедно с нея и на термина „тъмнина“. Пример за това е историографът Денис Хей, който иронично говори за „изпълнените с живот и развитие векове, които ние наричаме тъмни“. Станало ясно, че сериозните учени или трябва да променят този термин или изцяло да го изоставят.

Когато днес терминът „тъмни векове“ се използва от историците, в него се влага по-скоро неутрално съдържание, главно, за да се изрази идеята, че събитията от този период често ни се струват „тъмни“ единствено поради оскъдността на исторически сведения, в сравнение с тези от по-късните периоди. В този смисъл терминът е използван, за да обозначи краха на Бронзовата епоха и Гръцките тъмни векове. От този момент насетне не липсва информация за разцвета и за късното Средновековие – нещо, което не може да се каже за ранното Средновековие. Късният период от историята на британските държави ( V-VI век например, връхна точка на саксонската инвазия), може да се счита за най-тъмния от „тъмните векове“, поради пълната липса на исторически сведения за този период в сравнение с предхождащата ера на Римската империя или с последващите векове. Ако се върнем по-назад, на изток и юг, същото може да се каже и за бившата римска провинция Дача, където събитията, следващи оттеглянето на римляните, са останали в пълно забвение, докато славяни, авари, българи и други племена воювали за надмощие в Дунавския басейн, а събитията от този период все още са предмет на дискусии. По същото време Византийската империя, и по–специално Арабската империя преживявали по-скоро своите „Златни“, отколкото своите „Тъмни векове“. От казаното дотук се налага изводът, че понятието „тъмни векове“ трябва да се диференцира и географски.

Макар че концепцията на Петрарка за „тъмните векове“ съвпада с християнския период, настъпил след предхристиянския Рим, неутралното използване на този термин днес се отася основно за онези слабо християнизирани култури, които историците на католическата Църква рядко разглеждат. От средата на XX век други учени започнали да критикуват тази утвърдила се употреба на термина. Критиката се свежда основно до два основни аспекта: 1. Под въпрос е дали е възможна употребата на термина „тъмни векове“ в неутрален аспект. Дори учените да са склонни да възприемат подобно разбиране, това едва ли важи за обикновения читател. 2. Бързото развитие на познанието и хвърлянето на нова светлина върху историята и културата на Средните векове от учените на XX век, на практика доказа, че тези векове вече не са толкова тъмни, дори в изтъкнатия по-горе смисъл на „неизвестни за нас“. Ето защо много академични писатели вече предпочитат въобще да не използват този термин, а наскоро публикуваната История на германската литература го описва като „масов и невеж начин на говорене“.

Съвременно масово използване на термина „тъмни векове“

Филми и романи често използват термина „тъмни векове“ като синоним на „изостаналост“. Така например филмът „Монти Пайтън и свещеният Граал“ осмива рицарството и галантността, следвайки традицията, започнала от „Дон Кихот“. Едно телевизионно шоу през 2007 година по историческия канал нарече „тъмните векове“ „600 години дегенерация, безбожие и нечовешко поведение“.

Обществената представа за „Средните векове“ като за „тъмна епоха“ отразява също погрешното схващане за изучаването на природата през този период. Съвременните историци на науката Дейвид С. Линдберг и Роналд Нъмбърс обсъждат широко разпространеното мнение, че Средните векове са „време на невежество и суеверие“, вината за което е уж на Християнската църква, която „поставя религиозната власт над личния опит и рационалното поведение“ и подчертават, че този възглед е поначало смешен. Така например, твърдението, което за пръв път било разпространено през XIX век и все още е твърде популярно, че хората от Средните векове са вярвали, че земята е плоска. Според Линдберг и Нъмбърс това твърдение е погрешно, тъй като „едва ли имало християнски учен през Средните векове, който да не е приемал сферичната форма на земята и съответната й окръжност“. Според Роналд Нъмбърс широко разпространени твърдения като „Църквата забранявала аутопсиите и дисекциите през Средните векове“; „Развитието на християнството спряло развитието на древната наука“; „Средновековните християнски църкви подтискали развитието на класическата философия“ са само широко разпространени митове, които все още минават за историческа истина, въпреки че не се подкрепят от съвременните исторически изследвания.