• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Природа и Свръхприрода

К. С. Луис 26 април 2005

В хода на цялата дълга традиция на европейската мисъл винаги се е твърдяло, ако не от всички, то поне от повечето мислители или във всеки случай от онези, които са доказали правото си на мнение, че Природата, макар и да съществува реално, не е нещо, което съществува от само себе си или произтичащо от само себе си, а нещо, което разчита за своето съществуване на нещо друго.

Р. Дж. КОЛИНГУД, The Idea of Nature, III, iii

Познанието за нещо не е част от него самото. Мисловните процеси не са свързани с цялата взаимосвързана система на природата по същия начин, както останалите й елементи са взаимосвързани помежду си. Те се свързват с нея по различен начин – също както разбирането на устройството на един механизъм е свързано със самия механизъм, но не както елементите на този механизъм са свързани помежду си. Това означава, че винаги когато мислим, действа нещо, което е отвъд самата природа. Аз не твърдя, че съзнанието като цяло трябва да се постави в същото положение. Удоволствията, болките, страховете, надеждите, чувствата и мисловните представи не е необходимо да бъдат в такова положение. Няма да бъде противоречие да ги разглеждаме като част от природата. Разграничението, което ще трябва да направим, не е разграничение между „съзнание“ и „материя“, а още по-малко между „душа“ и „тяло“ (и четирите са твърде тежки думи), а между Разум и Природа: границата се прокарва не там, където свършва „външният свят“ и започва „личността“, а между разума и цялата маса от нерационални събития независимо дали са физически или психологически.

На тази граница сме свидетели на голямо движение, но то е винаги еднопосочно. От обичайния опит се вижда, че разумът ни позволява да въздействаме върху процесите в природата – върху физическата природа с помощта на математически средства, за да строим например мостове, или върху психологическата природа, когато използваме рационални доводи, за да въздействаме върху собствените си чувства. Ние успяваме да променяме чрез въздействието си физическата природа по-често и по-цялостно, отколкото психологическата природа, но поне правим по малко и от двете. От друга страна, природата е съвсем безсилна да поражда рационална мисъл; не че тя никога не влияе върху нашето рационално мислене, но щом това стане, то (по тази причина) престава да бъде рационално. Мисловният процес престава да бъде рационален, щом може да се покаже, че е резултат на нерационални причини. Когато природата се опита, така да се каже, да повлияе върху рационалните мисли, тя успява единствено да ги унищожи. Това е гранично състояние на нещата по границата. Природата може да нападне разума само за да го унищожи; но разумът може да нахлуе в природата, като вземе пленници и дори да я колонизира. Всеки обект, който виждате пред себе си в момента – стените, тавана, мебелите, книгата, измитите си пръсти с изрязани нокти – може да свидетелства за колонизацията на природата от разума; защото никой от тези обекти не би бил в това състояние, в което е, ако природата бе оставена да се проявява естествено, по своя си начин. А и ако следите внимателно моите разсъждения, както се надявам, това внимание също е резултат на навици, които разумът е наложил върху естественото реене на мисълта. Ако, от друга страна, някакъв зъбобол или тревога в този момент ви пречи да съсредоточите своето внимание, това означава, че природата оказва своето влияние върху мисълта ви, но не за да предизвика някаква нова разновидност на рационалното мислене, а единствено (доколкото зависи от нея) да осуети рационалното мислене изобщо.

С други думи, отношението между разум и природа е от такъв порядък, който може да се определи като несиметрично отношение. Братството е симетрично отношение, тъй като, ако А е брат на В, то В е брат на А. Баща и син са в несиметрично отношение, защото ако А е бащата на В, то В не е баща на А. Отношението между разум и природа е от този вид. Разумът не се отнася спрямо природата по такъв начин, както природата се отнася спрямо разума.

Давам си ясна сметка колко шокираща ще се окаже картината, която започва да се оформя, за човек, възпитан в духа на натурализма. Честно казано, това е картина, в която природата се оказва цялата насечена и белязана (поне на повърхността на нашата планета) от малки пробиви, откъдето нещо различно от нея – именно разумът – може да й оказва влияние. Бих ви помолил да прецените дали вашето инстинктивно отвращение от тази идея наистина е нещо рационално или е само емоционално или естетично. Зная, че копнежът за една вселена, която е цялостна и в която всичко е от едно естество с всичко останало – копнежът към приемственост, към неделимост, към една демократична вселена, – е дълбоко залегнал в сърцето на съвременния човек; в моето не по-малко, отколкото във вашето. Но нима разполагаме с някакви реални доказателства, че това наистина е така? Дали не грешим, като приемаме за вътрешно присъща възможност нещо, което в действителност е само човешкият стремеж към ред и хармония? Бейкън отдавна ни е предупредил, че „човешкото разбиране по своята природа е предразположено да предполага съществуването на по-голям порядък и последователност в света, отколкото може да се открие в него. И въпреки че съществуват множество явления, които са единствени по рода си и нямат аналози, то въпреки това им намира паралели, родствени и свързани с него явления, които не съществуват. Оттук идва и измислицата, че всички небесни тела се движат в съвършени кръгови орбити“ 1. Аз смятам, че Бейкън е прав. Самата наука вече започва да демонстрира, че реалността не е така хомогенна, колкото сме очаквали: Нютоновият атомизъм отговаря повече на нашите очаквания (и желания), отколкото квантовата физика.

Ако можете, макар и за миг, да изтърпите картината на природата, която се предлага тук, нека сега да разгледаме другия фактор – разума или проявите на разум, които я нарушават. У всеки човек съществува някаква сфера на активност (колкото и малка да е тя), която е външна и независима от нея. Рационалното мислене функционира „независимо“ от природата и съществува „от само себе си“ спрямо нея. Това не означава, че рационалната мисъл съществува абсолютно от само себе си. Възможно е тя да бъде независима от природата поради това, че зависи от нещо друго. Защото не всяка зависимост, а по-скоро зависимостта от нещо нерационално подкопава основанията на мисълта. Човешкият разум се ръководи, за да опознае и разбере нещата от друг човешки разум, и това с нищо не го накърнява. Така остава открит въпросът, дали разумът на всеки човек съществува абсолютно от само себе си или е резултат на някаква (рационална) причина – фактически на някакъв друг разум. Този друг разум може да се предположи, че зависи от трети и така нататък; няма значение докъде ще се проследи този процес, ако на всеки етап разумът произтича от друг разум. Само ако от вас се иска да повярвате, че разумът произтича от неразумното, вие сте длъжни да извикате: „Стой!“, защото в противен случай мисленето се дискредитира. Следователно напълно очевидно е, че рано или късно ще трябва да приемете Разум, който съществува абсолютно от само себе си. Проблемът е дали вие и аз можем да бъдем такъв от само себе си съществуващ Разум.

Този въпрос получава сам своя отговор в мига, когато си спомним какво означава да съществуваш „от само себе си“. То означава съществуване, каквото натуралистите приписват на „всеобщия спектакъл“, а свръхнатуралистите приписват на Бог. Например онова, което съществува от само себе си, трябва да е съществувало през цялата вечност; защото ако нещо друго е могло да му даде начален тласък на съществуването, това би означавало, че то не съществува от само себе си, а по силата на нещо друго. То трябва също така да съществува вечно – не може да престане да съществува и да започне отново. Защото след като веднъж е престанало да бъде, то очевидно не може да се извика само към съществуване, а ако друго нещо му вдъхне живот, то следователно ще бъде нещо зависимо. Ясно е, че моят разум се е развивал постепенно от мига на моето раждане и прекратява функционирането си за няколко часа всяка нощ. Следователно аз не мога да съм този вечен, самосъществуващ Разум, който никога не потъва в сън. И все пак, ако мисленето въобще може да се приеме за валидно, такъв Разум трябва да съществува и трябва да бъде първоизбора на моята собствена несъвършена и прекъсваща мисловност. Явно човешките умове не са единствените свръхестествени цялости, които съществуват. Те не идват от нищото. Всеки от тях е дошъл в Природата от Свръхприродата; всеки има своя основен корен в едно вечно, съществуващо от само себе си, съзнателно Битие, което ние наричаме Бог. Всеки е издънка, пробив или набег от страна на свръхприродната реалност в природата.

Тук някои хора може би ще повдигнат следния въпрос. Ако разумът в някои моменти се проявява в съзнанието ми, а в други не, то, вместо да твърдя, че „аз“ съм продукт на вечния Разум, не е ли по-мъдро просто да твърдя, че самият вечен Разум понякога се проявява в моя организъм, като в същото време аз си оставам обикновено създание на природата? Жицата не става нещо различно от жица само поради факта, че през нея преминава електрически ток. Но такова твърдение по моя преценка означава да се забрави какво представлява мисленето. То не е обект, който си взаимодейства с нас, нито дори чувство, което изпитваме. Разсъжденията не са нещо, което „се случва“ с нас: ние ги осъществяваме. Всеки мисловен процес се съпровожда от онова, което Кант нарича „Аз мисля“. Традиционната доктрина, според която аз съм създание, на което Бог е дал разум, но което е различно от Бога, ми се струва далеч по-философски издържана от теорията, че онова, което се явява моето мислене, представлява само Божието мислене посредством мен. Въз основа на този последен възглед е много трудно да се обясни какво става, когато аз разсъждавам правилно, но достигам до погрешни изводи, защото съм бил дезинформиран относно фактите. Защо Бог – Който се предполага, че знае всички факти – би се затруднил да премисли една от Своите съвършено рационални мисли посредством едно съзнание, в което тази мисъл по необходимост би породила погрешен извод? Това аз не мога да разбера. Нито разбирам защо, ако цялото „мое“ основателно мислене наистина принадлежи на Бога, Той Самият би го обърквал с моето или би ме карал да си въобразявам, че това е мое мислене. Много по-вероятно е, човешката мисъл да не е Божия, а Боговдъхновена.

Трябва да избързам да добавя, че настоящата книга се отнася до чудесата, а не до всичко. Аз не се опитвам да изградя цялостна доктрина за човека, а най-малко пък се опитвам да вмъкна тук аргументация относно „безсмъртието на душата“. Най-ранните християнски документи утвърждават по един неявен и непреднамерен начин вярата, че свръхестествената страна на човека надживява смъртта на природния организъм. Те обаче съвсем бегло се интересуват от този проблем. Онова, от което наистина се интересуват, е възраждането или „възкресяването“ на цялостното комплексно създание чрез чудотворен Божествен акт, но докато не стигнем до някакъв общ извод за чудесата, не можем да обсъждаме този проблем. На този етап свръхестественият елемент в човека ни интересува единствено като доказателство, че съществува нещо извън природата. Достойнството и съдбата на човека в настоящия момент нямат нищо общо с тази дискусия. Ние се интересуваме от човека само защото неговият разум е онзи мъничък издайнически процеп в природата, който показва, че има нещо отвъд нея или скрито зад нея.

В езеро, чиято повърхност е напълно покрита с пяна и плуваща растителност, може и да се открият водни лилии. И, разбира се, тяхната красота може да породи внимание. Но вие може да се заинтересувате от тях и поради това, че от тяхното устройство може да се заключи, че под водата те имат стъбла, които свършват с корени на дъното. Натуралистът смята, че езерото (природата – това всеобхватно явление в пространството и времето) е с неограничена дълбочина, че нищо освен вода не съществува, колкото и надълбоко да проникваш. Аз твърдя, че някои от нещата на повърхността (тоест в нашия опит) демонстрират обратното. Тези неща (рационалните съзнания) разкриват, когато бъдат наблюдавани отблизо, поне това, че не плуват, а са закрепени със стъблата си за дъното. Следователно езерото има дъно. То не е езеро, езеро извечно. Ако проникнете достатъчно надълбоко, ще стигнете до нещо, което не е езеро – до кал, пръст и след това камъни, до земната кора, а най-сетне – до подземния огън.

На този етап човек се изкушава да провери дали натурализмът все още не може да се спаси. Посочих във втора глава 2, че човек може да бъде натуралист и все пак да вярва в някакъв Бог – космическо съзнание, на което „всеобщият спектакъл“ 3 по някакъв начин е дал живот: нещо, което бихме могли да наречем Породения Бог. Дали пък този Породен Бог няма да ни задоволи във всичко, от което се нуждаем? Наистина ли е необходимо да въвеждаме един свръхестествен Бог, Който се различава и стои извън цялостната взаимосвързана система? (Забележи, модерни читателю, как твоят дух се вдъхновява – колко по-близък би се чувствал ти с един възникнал, а не трансцедентен Бог, колко по-малко примитивна, отблъскваща и наивна ти се струва концепцията за възникването. Защото зад това, както ще откриеш след малко, се крие нещо друго.)

Но боя се, че няма да се получи. Разбира се, възможно е да предположим, че когато всички атоми във вселената са влезли в съответните взаимоотношения (в които са щели да влязат рано или късно), те са могли да създадат едно вселенско съзнание. И това съзнание би могло да има мисли. И то би могло да направи така, че тези мисли да преминават през нашите съзнания. Но за съжаление неговите собствени мисли според това предположение биха били продукт на ирационални причини и следователно въз основа на обичайните закони не биха притежавали достоверност. Това космическо съзнание би било, също както нашите собствени съзнания продукт на безмисловната природа. Така ние не избягваме затруднението, а просто го връщаме стъпка назад. Космическото съзнание може да ни помогне само ако го поставим в началото, ако предположим, че не е продукт на целокупната система, а основополагащ, първичен, съществуващ сам по себе си факт, който съществува на свое собствено основание. Но да се признае този вид космическо съзнание, означава да се признае наличието на Бог извън природата, един трансцедентен и свръхестествен Бог. Този път, който изглежда, че предлага изход, реално ни води в кръг, за да се върнем на изходната си точка.

Следователно съществува Бог, който не е част от природата. Но засега нищо не се казва за това, че Той може да я е създал. Дали е възможно както Бог, така и природата да съществуват сами по себе си и да бъдат напълно независими един от друг? Ако вие приемате това, значи, че сте дуалист, и този възглед аз смятам за по-смел и разумен от всяка форма на натурализма. Вие може и да не сте дуалист, но аз все пак не вярвам, че дуализмът отговаря на истината. Много е трудно да мислим две неща, които просто съществуват успоредно, без никаква връзка помежду си. Ако не забелязваме тази трудност, то е, защото сме жертви на образното мислене. Ние всъщност си ги представяме редом едно до друго в някакво пространство. Но, разбира се, ако и двете реалности принадлежат на едно пространство или на единно време, или имат каквато и да било обща среда, те биха били части на една обща система, фактически на „Природата“. Дори ако съумеем да се абстрахираме от подобни образни представи, самият факт, че се опитваме да мислим за тях едновременно, премълчава реалния проблем, защото поне в този момент нашето съзнание би било обща за тях среда. Ако е възможно да съществува нещо такова като чиста „другост“, ако е възможно нещата да съществуват успоредно и нищо повече, това във всеки случай е концепция, която умът ми не може да обхване. И в настоящия момент изглежда особено неоправдано да се опитваме да я формираме, защото вече знаем, че Бог и природата са влезли в определено отношение помежду си. Те най-малкото имат обща граница – във всяко човешко съзнание.

Отношенията, които се пораждат на тази граница, са наистина от най-сложен и интимен характер. Този пробив на Свръхестественото, което аз наричам мой разум, се свързва с всичко, което е заложено в мен от природата, с моите възприятия, емоции и така нататък, – толкова пълно, че аз наричам целия този комплекс с една единствена дума – „аз“. По-нататък съществува онова, което нарекох несиметрични гранични отношения. Когато физическото състояние на мозъка оказва влияние върху моето мислене, то създава само безредие. Но моят мозък не става по-малко мозък, когато се владее от разума; нито моите емоции и сетива стават по-малко емоции и сетива. Разумът спасява и укрепва моята цялостна система, душевна и физическа, докато тази цялостна система, въставайки срещу Разума, разрушава както разума, така и самата себе си. Войнстващата метафора с пробива беше очевидно зле подбрана. Свръхестественият разум прониква в моето природно същество не като оръжие – по-скоро като лъч светлина, който озарява, или като принцип на организация, който обединява и развива. Нашата представа, че природата може да бъде „нападната“ (като от чуждоземен враг), е неправилна. Когато на практика наблюдаваме едно от тези нашествия, това изглежда по-скоро като пристигане на крал сред собствените му поданици или на махут на посещение при собствения му слон. Слонът може да започне да вилнее, природата може да се разбунтува. Но от наблюденията на онова, което става, когато Природата се подчинява, почти е невъзможно да не стигнем до заключението, че в нейната „природа“ е заложено да се подчинява на разума. Всичко става така, сякаш тя е била предназначена тъкмо за тази роля.

Да се вярва, че природата е породила Бог или дори само човешкото съзнание, е, както сами видяхме, абсурдно. Да се вярва, че природата и Бог съществуват редом и независимо един от друг, е невъзможно, а поне опитът да направя това ме оставя неспособен да твърдя, че изобщо мисля. Вярно е, че дуализмът притежава известна богословска привлекателност; той като че ли прави проблема за злото да изглежда по-лесно обясним. Но ако фактически не можем да докажем дуализма докрай, това примамливо обещание е неиздържано и според мен съществуват по-адекватни решения на проблема за злото. Следователно остава убеждението, че Бог е създал природата. Това веднага обяснява отношението помежду им и премахва затруднението на чистата „другост“. Това също така се съгласува с граничната ситуация, при която всичко изглежда така, сякаш природата не толкова оказва съпротива срещу чужд нашественик, колкото се бунтува срещу законния си владетел. Това и, може би, само това се съгласува с факта, че природата, макар и да не е явно разумна, е понятна – че събитията в най-отдалечените части на пространството, както изглежда, се подчиняват на законите на разума. Дори и актът на самото сътворение не води до непоносимите затруднения, които създава всяка друга хипотеза. В нашето човешко съзнание има нещо, което го уподобява. Ние можем да създаваме въображаеми светове, можем да породим мисловни образи на материални обекти и дори на човешки характери и събития. Ние обаче не успяваме да творим в две отношения. На първо място, можем само да създаваме различни комбинации на елементи, заети от реалния свят, но никой не може да си представи нов основен цвят или шесто сетиво. На второ място, онова, което си представяме, съществува само в нашето съзнание – макар че можем чрез словото да внушим на други хора да си изградят такива представи в своите умове, които са в общи линии подобни. Налага се да отдадем на Бога това, че е създал основните елементи, че е сътворил не само цветовете, но цвета като такъв, сетивата като такива, пространството, времето и материята, и също е вложил онова, което е сътворил в съзнанието на своите творения. За мен това е напълно приемливо твърдение. То е във всеки случай по-понятно, отколкото идеята, че Бог и природа съществуват напълно независимо един от друг и е далеч по-лесно за приемане, отколкото идеята, че природата може да създаде достоверна мисъл.

Не може със същата последователност, с каквато се доказва съществуването на Бога, да се докаже и че Бог е сътворил природата, но едва ли някой, който е подходил непредубедено към този въпрос, може сериозно да се придържа към някаква друга хипотеза. В действителност човек рядко среща хора, които са приели съществуването на свръхестествен Бог и които в същото време да отричат, че Той е Творецът. Всички доказателства, с които разполагаме, водят към това и от всички страни възникват трудности, ако се опитаме да поддържаме някакво друго твърдение. Никоя философска теория, с която съм се запознавал, не е радикално подобрение на думите в Битие, че „в начало Бог сътвори небето и земята“. Казвам „радикално“ подобрение, защото изложението Битие – както още отдавна е отбелязал бл. Йероним – е сякаш разказвано от „народен поет“ или както ние бихме казали, разказвано е като приказка. Но ако я сравните с легендите за сътворението на света на други народи – с всички онези забавни абсурди, според които преди сътворението са съществували великани, които е трябвало да бъдат съсечени, или потопи, които е трябвало да бъдат пресушени, – дълбочината и оригиналността на тази еврейска народна приказка ще станат веднага очевидни. Идеята за сътворението в точния смисъл на думата тук е разработена в най-пълния й вид.

Откъс от книгата на К.С. Луис „Чудесата“ (Miracles), глава IV, изд. „Нов човек“, София 1998
Превод от английски: Мария Кръстева