• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Рождество

размисли на един физик

Ивайло Атанасов 24 декември 2005

Ако попитате първокурсници във Физическия факултет: Защо избрахте да учите физика, много е вероятно да получите някой от следните отговори 1:
– За да замина за чужбина…
– За да отложа казармата…
– За да разбера света…

Отговорите биха били различни в зависимост от времето и мястото, в което задавате този въпрос. Това, което би останало неизменно според мен е последният отговор. Изумителен е фактът, че човек се ражда с жажда за познание, която обикновеният прагматизъм не може да обясни. Известният астроном от близкото минало, Карл Сейгън, е познат като един от най-сполучливите популяризатори на науката може би именно защото успява да говори на този неуловим, вплетен в човешкото сърце копнеж за познание:

„Нашите най-бегли опити да съзерцаваме Космоса не ни оставят равнодушни – тръпки преминават по гърба ни, гласът ни секва, имаме едва доловимото усещане като за една студена далечна памет, за падане от високо. Знаем, че се доближаваме до най-великата тайна.“ 2

Всяко добро нещо обаче (ако действително е ценно) си има съответно цена. Непосредственият контекст на горния цитат е:

„Космосът е всичко, което е, което някога е било или което някога ще бъде… Размерът и възрастта на Космоса са отвъд обикновените човешки разбирания. Изгубен някъде между необятността и вечността се намира нашият мъничък планетарен дом. От космическа перспектива повечето човешки дейности изглеждат незначителни, дори дребнави… Вярвам, че бъдещето ни зависи от това колко добре познаваме този Космос, в който се носим като прашинка в утринното небе…“

Често за познанието се налага да плащаме с разбитите си илюзии. Не всеки би приел тези факти със същата бодрост, с която са пропити Сейгъновите думи. Например английският писател и литературен критик К. С. Луис – същият Луис, по чиято детска поредица „Хрониките на Нарния“ е направен новият филм на Walt Disney „Лъвът, вещицата и дрешникът“, който идва в България след броени дни – излагайки своите аргументи против християнството от времето, когато е бил атеист, пише:

„… Обречен е и всеки вид, който се появява в някоя част на вселената, защото тя, както ни казват, върви към онова време, когато ще представлява еднообразен безкрай от хомогенно вещество при ниска температура. Всички истории ще отидат в небитието и накрая ще се окаже, че всеки живот е бил преходна и безсмислена гримаса върху идиотското лице на вечната материя…“ 3

От това не става ясно дали Луис е кътал някакви илюзии, че животът му, като малка част от човечеството, въобще има някакъв смисъл. Той просто приема фактите, които развитието на науката му поднася. Няма коментар относно това доколко трудно или доколко лесно ги приема, но има ясно изразено отношение към следствията от тези факти, съдържащо се в епитети като „идиотски“. Предполагам малко хора биха приели това без вътрешна борба. Има нещо в сърцето ни, също толкова дълбоко залегнало както жаждата ни за познание и също толкова трудно за определяне, което се противи на приемането на тези факти. Но който е поел по пътя на познанието, трябва да възпитава в себе си мъжество. Някой си мъдрец е казал: „В многото мъдрост има много тъга и който трупа знание, трупа и печал.“ 4 Но кое е по-право да слушаме, сърцето или разума?

Често Истината е сурова като самата Природа. Не ни ухажва и не е загрижена за това дали ще ни се хареса – ледена и високомерно апатична към нас, като че ли не я интересува с какъв трепет в сърцето сме я търсили… И защо ли трябва да е? Това не я прави повече или по-малко истина. Истината не е личност, за да се интересува от това. Тук Природата си прави груба шега с нас: Трябва да приучим сърцето си да се нагажда към реалността, а не да очакваме обратното, но всичко това – за да удовлетворим един необоснован сърдечен порив към познание… За да сме в мир с Истината, трябва да се научим да благоговеем пред Студеното Безразличие. Точно както прави Сейгън. Това обяснява бодрия тон в гласа му.

Пред нас като възможност стои и другият избор – да приучим сърцето си да подтиска стремежа към познание, за да му създадем комфортната среда от мисли за значимост и смисъл… Но това не е изборът на учения – липсва му мъжеството. Все пак, кой може да твърди, че това качество е нещо ценно? Единствено този, в чийто светоглед обективни ценности съществуват, но който поради самата тази причина се е лишил от това мъжество. Още една шега на Природата. Ето я „печалта“, за която говори мъдрецът.

Не във всички случаи обаче са уместни подобни хладнокръвни разсъждения. Особено сега, в дните преди Коледа. Обществото изисква един особен вид лицемерие у широко гледащия на света човек. Изисква го семейството му, очакващо специално разположение на духа, което да бъде запечатано в специални снимки в семейния албум, изискват го приятелите му, от които получава специални поздравления под всякакви форми, изискват го дори случайните хора по улиците, чиято вежливост е обратно пропорционална на оставащото време до 25-ти и които са склонни да завършат дори покупката си в супермаркета с „Весели празници“. Как да обясниш примерно на едно дете, което очаква подарък за Коледа, че няма нищо специално в този ден; че законите на Природата са неизменни и безпрекословни; че всеки ден действат по един и същи начин; че движението на Земята около Слънцето може да се опише с прости математически изрази, от които по необходимост следва, че след двайсет и някой си декември денят ще започне да расте „с едно мамулено зърно“, както казваше баба ми?

Това не е било известно на нашите прапрародители. Пред величествената и своенравна Природа те са се чувствали дребни и незначителни. Тя всявала в тях респект и преклонение, подобни на отношението на Сейгън към Космоса. Не са имали дори сигурността, че денят няма лека полека да изчезне съвсем и да се превърне във вечна нощ. Затова след 25-ти декември „с едно мамулено зърно“ пораствала и тяхната надежда, която вдъхновила и тези легендарни представи за раждащия се бог… Хората просто са величаели възраждащата се Природа, осъзнавайки своята нищожност пред нея и надявайки се на нейната благосклонност към тях.

Такива надежди са наивни за един съвременен човек. Той все още съзнава своята нищожност пред Природата, но не може да очаква нищо от нея. Той просто разбира механизмите, които движат Вселената.

Но чакайте малко… Откъде сме толкова сигурни в нашите заключения? Откъде сме сигурни, че цитираме правилно… че паметта ни не ни изневерява или че фактите, които тя е благоволила да запази не са преминали през ситната цедка на нашата философия за света? Простете ми за резкия завой, който правя… (Нали си бяхте сложили предпазните колани?) Разходката в света на натурализма не беше случайна, понеже мислите ми са насочени към Рождество Христово – едно свръхприродно събитие. Не бихме могли да го разберем правилно, докато мислим, че природата е всичко, което съществува. Отново К. С. Луис твърди, че дори ако искаме да разберем самата природа в нейната пълнота и великолепие, ще трябва да я погледнем отстрани. Дано това да е достатъчен мотив за човек, посветил се на природните науки, за умствения експеримент, който ви предлагам.

Нека погледнем от перспективата на Създателя на този будещ страхопочитание Космос. „Изгубен някъде между необятността и вечността се намира нашият мъничък планетарен дом…“ Тогава се сблъскваме с първата изненада. Какво всъщност е записано в Евангелските разкази? Че Бог е почукал на вратата на нашия мъничък планетарен дом… Колко ли е трябвало да се сниши, за да мине през тази врата? Някои хора наричат това „смирение“. Нормално е за нас да се смиряваме. При нас нещата си идват на мястото когато го правим, но за Бога…? Дали ако това събитие се е случило, то е станало ей така, по необходимост? Бог не е подчинен на природните закони, а е техен създател. Не би могъл да е заставен от тях или от каквито и да било други закони. Ако не можем да открием естествена причина за дадено събитие, остава ни да търсим основание за него. Явно Бог е имал основание, основание поне толкова силно, колкото е голяма разликата между Създателя на Космоса и едно новородено бебе в някакво палестинско градче преди 2000 години.

После, такова едно поведение на Бога е нещо твърде различно от „Студеното Безразличие“ и ако по една или друга причина сме се приучили да му се покланяме, тогава може би ще изпитаме трудности с приемането на такъв Бог? Може би заети единствено с това да се надсмиваме над наивността на натуралистичните си представи за доктрината за боговъплъщението, не забелязваме, че те носят печата на свят, в който същото „Студено Безразличие“ е бог, не Богът, Който открива Себе Си по един последователен начин във всичките книги от Библията? Най-сетне, съдейки по Евангелските разкази, това съвсем определено не е Богът, който се изявява в личността на Исус Христос.

Не се ли опитваме да бягаме от Неговото прекомерно внимание към нас? Ако погледнем от перспективата, която Библията ни предоставя, нашата скръб, че сме така самотни в този величествен, но студен Космос, изглежда лицемерна. А може би така повече ни харесва? Този афинитет към самотата не е ли сроден с чувството, което сме изпитвали като деца, когато временно се озовем в положението „сам в къщи“? Ако е така обаче, не можем да наричаме това отношение „мъжествено“. Вече като зрели хора знаем, че любовта изисква много повече мъжество отколкото да се държиш настрана. Дори само в своята пасивна страна – на приемане… Ако искаме да не сме предизвикани към лицемерно отношение в дните около Рождество, нека приемем с простосърдечие дара, който Бог ни прави с това необяснимо събитие – Рождество Христово, възможността да се върнем отново в Неговото семейство. 5

И все пак, струва ли си заради това да подтиснем своя стремеж към познание и можем ли да избягаме от лицемерието ако го правим? Ще бъдем ли честни към себе си по този начин? Има една хипотеза, която си струва да се обмисли. Че Бог го е вложил у нас с цел да познаем Него, че познанието, за което истински жадуваме не се изчерпва единствено с безличностните характеристики на природата. Те биха могли да задоволят само нашите детински импулси за самостоятелност, които поради едно специфично качество на човешката природа, наречено грях, се израждат в самонадеяност. Но истинската пълнота на познанието според Библията се съдържа у Бога и може да бъде изпитана само чрез общуване с Него на едно много лично ниво. Ето защо Бог е имал основание да стане човек, основание, поне толкова силно, колкото е голяма разликата между Създателя на Космоса и едно новородено бебе…

Една мисъл, приписвана на Блез Паскал, с която той вероятно парафразира блажени Августин, гласи: „В сърцето на всеки човек има оформен според Божия образ вакуум, който не може да бъде запълнен с нищо сътворено, освен единствено с Бога, Създателя, направил Себе Си познат чрез Исус Христос.“ По-наблюдателните вероятно забелязват, че не става дума просто за празнина, която на всяка цена трябва да бъде запълнена с нещо, а за нещо изключително специфично. Обърнете внимание, дори Карл Сейгън е силно мотивиран в своята научна кариера от възможността някой да слезе на земята, някой, с когото може да установи контакт… 6

В този контекст и в навечерието на Рождествените празници, срува ми се, би било подходящо да си припомним уводните думи на Евангелието от апостол Йоан:

В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.

То в начало беше у Бога. Всичко това чрез Него стана; и без Него не стана нищо от това, което е станало. В Него бе животът и животът бе светлина на човеците. И светлината свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана.

Яви се човек изпратен от Бога, на име Йоан. Той дойде за свидетелство, да свидетелствува за светлината, за да повярват всички чрез него. Не беше той светлината, но дойде да свидетелствува за светлината.

Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света. Той бе в света; и светът чрез Него стана; но светът Го не позна. У своите Си дойде, но своите Му не Го приеха. А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога.

И Словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина. Йоан свидетелствува за Него, и викаше, казвайки: Ето Онзи, за Когото рекох, Който иде след мен, ме изпревари, понеже спрямо мен беше пръв. Защото ние всички приехме от Неговата пълнота, и благодат върху благодат; понеже законът бе даден чрез Мойсей, а благодатта и истината дойдоха чрез Исуса Христа.

Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, който е в лоното на Отца, Той Го изяви…

  • 1. Ключово е да питате първокурсници ако въобще искате да получите отговор на този въпрос. Средностатистическият студент по физика средностатистически на третата година прочита „Пътеводител на галактическия стопаджия“ от Дъглас Адамс, след което е убеден, че въпросът е погрешно поставен.
  • 2. Из уводните думи на знаменития сериал Космос и на едноименната книга от Карл Сейгън.
  • 3. К. С. Луис, Проблемът болка, Нов Човек, София, 1995. Превод от английски: Светла Биюкова и Цветан Биюков.
  • 4. Израилският цар Соломон, в книгата Еклисиаст, намерила място в Библията, 1:18.
  • 5. „А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име…“, Евангелие от Йоан, 1:12
  • 6. Карл Сейгън до смъртта си е член на борда на директорите на научния институт SETI (Search for Extraterrestrial Intelligence) и идеен автор на филма „Контакт“.