• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Предизвикателствата на Ницшевия Заратустра

(през погледа на един християнин)

Тодор Велчев 14 август 2006

Има исторически личности, чиито имена се свързват повече с онова, срещу което са се борили, отколкото с техните собствени постижения. Изглежда такъв е случаят и с Фридрих Ницше (1844–1900): от оригиналните му философски творби най-запомнящите се са „Антихрист“ и „Тъй рече Заратустра“, които са изпълнени с непримирими критики срещу християните и срещу християнството изобщо. Втората книга представлява своеобразна изповед и програмна декларация и може да ни даде доста точна представа за личните преживявания и възгледите на Ницше. Страстните нападки на неговия Заратустра срещу християнството не са плод на сухи размишления, а на нещо видяно и дълбоко преживяно. Те обаче се повтарят до ден днешен от много хора, които не са се запознали отблизо с християнската вяра. С кратките си размишления бих искал да ги подтикна да го направят.

Заратустра като герой на Ницшевата епоха

Ницше е пряк свидетел на упадъка на християнството като официална религия и на неспособността му да откликне на търсенията на хората през XIX век. Това е векът на промишлената революция в Европа; епоха на много нови научни открития и теории; период на преоценка не само на миналите събития, но и на старите нравствени ценности. Това е векът, когато хуманистичният светоглед, поставящ човека в центъра на всичко, окончателно се налага и завладява умовете на голямото мнозинство в развитите западни страни. Незавидната роля, отредена на християнството в тази историческа ситуация, е да бъде просто една традиция и красива рамка на оформилия се еснафско-буржоазен морал. От Църквата се очаква да учи хората на добродетел, да ги направи добри граждани, бащи и майки, синове и дъщери, да ги възпитава – с една дума, да бъде някакъв социален придатък на държавата. Но дълбоките въпроси, които вълнуват личността: въпросите за целта, за смисъла, за бъдещето на човечеството, вече са поставени извън обсега на християнското учение. Религията като лична опитност и духовна опора е окончателно изместена в „ъгъла на живота“, като нещо по същество чуждо и неприсъщо на модерния човек. А което е чуждо на живота, по необходимост става враг на самия живот. Така се стига до отправната точка на поученията на Ницшевия Заратустра: нито християнството, нито светският хуманизъм могат да предложат нещо на търсещия дух – необходими са „нови ценности върху нови скрижали“ 1.

Програмата на Заратустра – новата алтернатива

Ницшевият Заратустра има малко общо с историческия основател на зороастризма, живял през VI в. пр. Хр. Той е избран като образ на аскет и самотник (подобно на самия Ницше), който е горд и независим в своето уединение и който живее достатъчно далеч от хората, за да ги познава добре 2. Слязъл от планините сред своите себеподобни, Заратустра установява, че на земята живеят вече „последните хора“, които смятат, че са „изнамерили щастието“. Сякаш гледайки през очите на съвременния български читател, героят на Ницше вижда около себе си ширещо се самодоволство и отдаденост на дребните радости в живота, сблъсква се с лицемерие и конформизъм, отвращава се от надменността и повърхностността на интелектуалците. Особено раздразнение у него предизвиква религията (разбирай, християнството), която не само не променя човека, но затвърждава и оправдава неговите недостатъци. Естественото желание да избягаш от своята отговорност тук и сега църковните проповедници представят като стремеж към вечния, неземния живот. Завистта и жаждата за отмъщение намират своя израз в учението за божественото възмездие. Страхът да не бъдеш наскърбен от другия те кара да се подмазваш и да угаждаш – и религията нарича това „любов към ближния“. Посредствеността и липсата на жертвоготовност сред благочестивите люде минава за „умереност“ 3. Хората, сред които попада Заратустра, са си измислили оправдания за всичко и си мислят, че са достигнали големи висини. Но от негова гледна точка, те са в безнадеждно състояние – именно човешкото в тях ще ги погуби като човешки същества; и това всъщност е констатация, че хуманизмът е довел човечеството до задънена улица. Ужасен от състоянието на себеподобните си, Заратустра стига до извода, че човекът „е нещо, което трябва да се превъзмогне“ – той е просто звено, временен еволюционен етап по пътя към една по-велика цел: Свръхчовека.

И тъй, програмата на Заратустра е програма за подготвяне появата на Свръхчовека. „Бог е мъртъв“ (такъв, какъвто е бил измислен от хората) и душата трябва да се освободи от оковите, за да полети към нови висини. Очевидно, ще трябва да се създадат нови ценности; и Ницше полага наистина героични усилия да ревизира практически цялата християнска нравственост. Основна добродетел става мъжественото самопреодоляване и самоутвърждаване на живота, наречено „воля за власт“ 4. Традиционните понятия за добро и зло стават относителни и неизбежно ще претърпят доста промени по дългия път към Свръхчовека. Но за да вървиш по този път, непрестанно преодолявайки себе си, трябва да имаш силен подтик:

„Що е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на великото презрение. Мигът, в който и вашето щастие ще се превърне в погнуса, а така също и вашият разум, и вашата добродетел.“ 5

„Великото презрение“ към човешкото щастие, правдивост и състрадание трябва да стане движещата сила, която ще ни издигне до Свръхчовека. В това отношение Ницше си остава последователен хуманист: „спасението“ на човека зависи от неговите собствени сили и способности. Разбира се, не става дума за всеки човек – Заратустра е наясно, че неговото учение няма да бъде нито възприето, нито разбрано от масите. Той дори се съмнява, че и неговите ученици ще го разберат. Но така е винаги с великите цели: те изискват много време и много жертви и предполагат всякакви средства за постигането им. „Човешкото стадо“ може да играе само спомагателна роля – да възбуди у свободния дух „воля за власт“ и решимост за преодоляване на човешкото. По този антихуманен патос Ницше решително се разграничава от своите предшественици.

Отговор на предизвикателствата на Заратустра

Можем да съчувстваме на Нищше (макар че той не би одобрил това), че е отраснал и живял в атмосферата на едно безжизнено и често лицемерно християнство. Трябва да признаем, че неговата остра критика спрямо църквата е справедлива реакция срещу онези, които проповядват вечен живот, а поставят живота тук и сега в измислени от тях рамки; реакция срещу онези, които говорят за възвишени неща, но по същество подтискат всеки порив за духовна промяна у другите и у себе си:

„По-хубави песни би трябвало те да ми пеят, за да се науча да вярвам в техния Спасител; по-спасени би трябвало да ми изглеждат Неговите ученици!“ 6

Ницше непрестанно се спъва о недостойнството и лицемерието на християните. Но дали тези явления произтичат от християнския морал и учение? И не се ли провалят християните много по-често пред изпита на Библията, отколкото пред суровия поглед на Заратустра? Учението на Писанията в никакъв случай не утвърждава човешкото, в смисъл на човешките слабости и навици; това може да направи само един еснафски морал, облечен в религиозни одежди. Библията открива едновременно горчивата истина за човешката греховност и посланието на Божията любов: Христос идва, за да освободи човека от греховността. Любовта към ближния, срещу която тъй много роптае Ницше, е призвана да бъде отглас и продължение на Божията любов – тя не е статична или повърхностна и не си затваря очите пред злото у човека, а се стреми да лекува пороците му. Естествено, всичко това е немислимо без истинска духовна борба; може да се каже, че подобно на Ницше Христос насърчава и очаква себепреодоляването или, по-точно, преодоляването на всичко, което ни разделя от Бога. В Христовото учение напрежението между надеждата за вечния живот и личното ни недостойнство за този дар достига връхната си точка – и истинският Негов последовател е призован всеки ден да „умира спрямо греха“ (вж. Послание към римляните 6 глава, 4 стих).

Но тази смърт не унищожава живота – напротив, от нея се ражда истинският живот; ражда се и крепне един нов човек, който няма нищо общо със Свръхчовека на Ницше. В него човешкото не бива „преодоляно“, нито погубено, а изцяло подновено, облагородено и съединено с божествената природа (Вж. Второ послание на Петър 1 глава, 4 стих; Второ послание към коринтяните 5 глава, 17 стих). Бог не само че не е мъртъв, но и дарява на човека нов живот, в който старите недостатъци биват победени и заменени от характера на самия Христос. Тази свръхестествена промяна може да се преживява от вярващия всеки ден. Християнинът вкусва новото творение днес, докато Заратустра може само да мечтае за Свръхчовека. Борбата на Заратустра е с неясен изход и преследва невидима и от никого невидяна цел, християнският живот е живот на воин, който се сражава „на страната на победителя“ и е устремен към едно Царство, чиито първи плодове прибира още сега (Второ послание към Тимотей 2 глава, стихове 3–7, 4 глава, 7, 8 стихове).

Ницшевият Заратустра се отвращава от човешкото у другите, но сам не може да се избави от същите слабости. Възвисяването на духа му е илюзорно. Неговата „свобода“ покълва единствено от гордостта и болезнената самота, докато християнската свобода черпи сили от Божията прошка и от твърдата увереност, че никой не може да накърни или отнеме ценността на твоята личност. Именно към отделната личност се обръща Христос и очаква от нея лична вяра; едно от главните недоразумения на Заратустра е, че християнството е религия на масите.

Християнството след Ницше

Посланията на Ницшевия Заратустра прозвучават в един преломен период от историята на цивилизования свят, в преходната епоха към съвременната типична нерелигиозна нагласа, т. нар. „секуларизация“. Християнските нравствени ценности са още живи (у нас, при отделни представители на по-старото поколение), но умът вече не вярва в сериозните им основания. Героят на Ницше става ярък изразител на новите очаквания на човечеството, които в крайна сметка довеждат до дълбоки преобразования в обществото, културата, бита и мисленето. Заратустра не успява да очертае пътя към Свръхчовека, но става предвестник на настоящото постмодерно време, когато християнството отново, както в своята зора, не е господстващ светоглед и отново е осмивано като глупост. Присмехът на Заратустра отправя предизвикателство към вярващите да се върнат към борбения, но и смирен дух на ранните християни, които са говорели езика на света около тях и са проникнали във всяка обществена прослойка със силата на своята проповед. Повече от всякога, християнството ще трябва да устоява на съблазънта да гради затворен собствен свят и да живее в застинали схеми. Повече от всякога, християнинът е призван да насочи любовта и вниманието си към отделната личност и да посрещне с разбиране най-дълбоките ѝ въпроси и проблеми.

Отхвърляйки „масовата религия“, Ницшевият Заратустра представя в изкривен вид библейския идеал за всецяло предадения на Бога човек, изпълнен с дух на себеотрицание. Готовността да страдаш и да жертваш себе си контрастира впечатляващо с облика на мнозина самодоволни свещенослужители от родната Православна църква или с някои протестантски течения, които поставят ударение върху здравето и светския успех. Така църквата сама е загърбила важни страни от Христовото учение и на практика ги предоставя на своите противници! Като се възползва от такава възможност, Ницше сякаш настоява християнинът да бъде този (и единствено този) човек, който се бори докрай със злото и със себе си и е готов да умре за своята вяра. Критичното му око вижда в църквата главно групови интереси, лицемерие, посредственост и манипулация от страна на водачите, което за съжаление звучи твърде актуално в български контекст. Единственият достоен отговор на ницшеанския патос може да даде личният пример на отделния вярващ и на християнската общност като цяло. Твърденията на Заратустра могат да бъдат опровергани само от активни и творчески мислещи християни, които творят добро по примера на Исус. Християни, които могат не само да покажат, че вярата е нещо реално, но и е в състояние да промени климата в едно болно общество като българското.

  • 1. Тъй рече Заратустра, Фр. Ницше, изд. „Христо Ботев“ 1990, превод: Жана Николова-Гълъбова, стр. 37, 208
  • 2. Пак там, стр. 198
  • 3. Пак там, стр. 182, 183
  • 4. Има се предвид еврейския народ (бел. от ред.)
  • 5. Тъй рече Заратустра, стр. 29
  • 6. Пак там, стр. 106