• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Трябва ли зад всяко зло да търсим добро?

Брус Литъл 12 април 2007

Беше ясно есенно утро и аз подреждах кабинета си, след като само преди няколко дни се бях преместил в него. Малкият ми настолен телевизор беше нагласен на “Today Show”, когато в извънредна новинарска емисия съобщиха, че самолет току-що се е врязал в една от кулите на Световния търговски център. Заедно с милиони други хора в Америка и по света, гледах безпомощно и невярващо докато се разиграваха ужасяващите събития от 11 септември, 2001 г. Тези събития, известни днес като 9/11, оставиха след себе си огромна диря от човешко страдание и още милиони хора със смущаващи картини, гравирани неизличимо върху чувствителните плочки на техните спомени. С едно от възможно най-невъобразимите и най-непредсказуеми събития, Америка внезапно беше изправена пред истината, която толкова отчаяно се опитваше да отрича, а именно, че злото действително съществува. Зашеметена от трудността да приеме такова едно деяние и от неизвестността от неговите последствия, Америка за кратко време призна друга поставяна под въпрос истина – съществуването на Бога. Докато се разиграваха събитията и през следващите дни значителна част от американците признаха съществуването на злото и потвърдиха нуждата си от Бога. Първото беше неоспоримо, а второто изглеждаше належащо, понеже събитието сепна сърцата на милиони с едно обновено усещане за човешката ограниченост и безсилие, предизвикало интуитивната реакция да извикат към Бога. При все това, тези две реалности повдигнаха още веднъж вековния въпрос: Ако Бог е всемогъщ и съвършено добър, как може да бъде допуснато такова ужасяващо зло в свят, създаден и управляван от същия този Бог?

В последвалите дни в публичното пространство беше проведено общонационално допитване за това какъв би могъл да е отговорът на тази привидно противоречива комбинация от реалности (Бог и злото). Водещите на talk-show канеха религиозни водачи от всички разновидности да отговорят на този въпрос. В рамките на няколко седмици обаче интензивността на въпросите избледня не поради ефективността на отговорите, а просто поради обезболяващото действие на отминалото време. По-късно, през декември 2004 г., пиесата се преигра непосредствено след като цунами удари Югоизточна Азия. Отговорите, дадени тогава следваха същото обяснение. В по-голямата си част, аргументите, давани от християнската общност, бяха че Бог има моралното оправдание да позволява ужасните страдания и разрушения, защото в крайна сметка ще извлече от това някакво по-голямо добро. За жалост други твърдяха, че това е Божия присъда – изявление без капка фактическа обосновка.

Фактът, за който можем само да съжаляваме е, че най-често срещаният християнски отговор на проблема със злото налага някаква форма на обяснение от рода на „по-голямото добро“. Това обяснение, известно като Теодицея 1 на по-голямото добро, поддържа позицията, че Бог позволява в този свят единствено това зло, което може да доведе до някакво по-голямо добро, или което може да предотврати някое още по-голямо зло. В рамките на това обяснение злото се превръща в средството, чрез което Бог постига такова „добро“ в света, което не би могло да бъде постигнато по друг начин. Следователно, Бог е морално оправдан да позволи то да засегне човечеството, заради „доброто“, което се получава в резултат на това. Този отговор обаче търпи поражение, ако се приложи към ужасяващи злини като Холокоста, 9/11 и цунамито, както и към детското страдание. А тъкмо на тези въпроси светът най-настойчиво желае да получи отговор.

Фактически, обяснението с по-голямото добро има склонността да повдига повече въпроси от тези, на които отговаря. Въпроси като: „Ако се е получило „добро“, къде е то и кой е неговият получател?“ „Как бихме могли да знаем дали „доброто“, което е произлязло, е достатъчно, за да бъде Бог морално оправдан да допусне злото?“ „Ами ако никой не може да види „доброто“, как да сме сигурни, че го има?“ „Ако злото/страданието е допуснато от Бога заради нещо „добро“, нямаме ли основание да заключим, че щом веднъж някакво зло/страдание е налице в човешкия живот, не трябва да го спираме, понеже това би елиминирало „доброто“, което ще последва?“ Такива изпитващи въпроси звучат разумно и не бива да се пренебрегват. Най-сетне, слабостта на Теодицеята на по-голямото добро изглежда се корени в обещанието за „доброто“ и в отричането на безсмисленото зло/страдание (това, което не служи на по-висша цел, а е просто част от падналия свят). На какви основания могат да се правят такива изявления? Едната възможност е да се опрат на засвидетелстване на „доброто“, което се е получило. Другата възможност би била да намерим изявително твърдение в Библията, което потвърждава, че е именно така. За жалост и двете възможности са ако не изключени, то силно съмнителни. Следователно, липсата на ясна поддръжка лишава Теодицеята на по-голямото добро от задоволителни основания. Затова, ако това е единственият отговор, който християните могат да дадат на проблема за злото, разбираемо е защо светът може да заключи, че по-вероятно е един съвършено доброжелателен, всемогъщ и любящ Бог да не съществува, отколкото да съществува.

Разбира се, човек основателно може да твърди, че християнството е нещо повече от отговор на аргумента за злото. Въпреки това, ако християнството предлага смислени отговори на неизбежните въпроси от живота, тогава със сигурност проблемът със злото не може да се пренебрегне. Това е вярно, независимо дали човек отговаря на тези, които използват злото/страданието като възможност да оспорят съществуването на Бога или се опитва да даде отговор на въпросите на страдащия, който се усъмнява в своята вяра. В крайна сметка, достойнството на християнството в очите на света и практическите изводи за християнското служение изискват по-задоволителен отговор на проблема със злото от този, който се дава от обяснението с по-голямото добро.

Търсенето на алтернативен отговор на проблема със злото трябва първо да признае, че това е едни сложен въпрос. Нещо повече, това какво някой ще сметне за приемлив отговор несъмнено почива върху неговите предварителни вярвания за Бога. Като приемаме първото уточнение и зачитаме второто, осъзнаваме необходимостта да продължим със смирение. Сложността на въпроса обаче може до известна степен да бъде намалена, изяснявайки особеностите на проблема. Първо, каквито и да са отговорите, които християните дават относно проблема със злото, тези отговори трябва да звучат в съгласие с по-широката християнска богословска рамка. Това означава, че не трябва да рушат други доктрини на вярата. Не бива да изпускаме това от очи, нито да гледаме на него като на излишно натякване, защото отговорите, които човек дава на въпросите за злото, влияят върху всяка от основните доктрини на вярата.

Второ, трябва да избягваме да смесваме това, което Бог би могъл да направи (или е направил) в определени случаи на страдание, с причината, поради която Той го допуска на първо място. Това са два отделни въпроса и човек не бива да мисли, че е отговорил на въпроса защо, като отговаря на въпроса какво. Неприемливо е да обосноваваме мотиви със следствия. Трето, библейските текстове, предаващи провиденческата 2 работа на Бога в определени ситуации (като с Йосиф в Битие 50:20), ни казват само как Бог е работил, а не непременно как трябва да работи. Това означава, че не трябва да разчитаме твърде много на повествователните текстове за извличане на универсални принципи. Четвърто, главният въпрос не е как е навлязло злото в света, а защо съвършено добрият, всезнаещ и всемогъщ Бог продължава да позволява на злото да опустошава човечеството и в частност, защо допуска хората да изпитват такива широко разпространени ужасяващи злини.

Това, което следва по-долу, е опит да очертаем рамката за алтернативно обяснение на проблема за злото. То започва с предпоставката, че драмата на човешкия опит е нещо повече от театрална постановка, в която хората са просто актьори, изпълняващи предварително зададен сценарий. Тъкмо напротив, Бог създава човека по Свой образ (виж Битие 1:26) с ум, способен да следва Божите мисли. Както изглежда, това означава, че Бог и човек могат да се радват на смислени взаимоотношения чрез непосредствено общуване и взаимно разбиране. Грехът, разбира се, значително е стеснил обхвата на това разбирателство 3. Въпреки това, в някаква степен то е възможно, по-специално подпомагано от общата благодат и от службата на Светия Дух (виж Деяния 17:26–28; Римляни 1:19–20). Част от Божия образ включва способността на човека да прави морален избор. Неговият морален избор е заложен в по-широката структурна рамка на творението 4, която бихме могли да наричаме сътворения ред. Т.е., творението не е просто подчинено на физически ред, но Бог, в Своя суверенитет, е установил и морален ред, в който човек има някаква свобода в предварително определени граници. Нещо повече, Бог така е наредил моралните закони, че да направи възможна Своята провиденческа намеса в творението, в съгласие със Своя съвършен морал и неотменим замисъл. Веднъж постановил обаче този ред, Бог, като верен Създател (виж 1 Петър 4:19), се отнася към човека в светлината на реда, който сам е задал. Например, има закон на жетвата (виж Галатяни 6:9) и закон на покаянието (виж Деяния 17:30; 2 Коринтяни 7:10). Отчасти именно този морален ред стои зад обещанията и заповедите на Бога, които дават на човека едновременно възможности и отговорности.

Част от Божия морален ред за човечеството е, че непокорството към напътствията, предадени от Бога, води до смърт (виж Битие 2:17). Смъртта, последвала от непокорството на човека към Бога, довежда до сериозни последствия на поквара не само за човека, но и за природата. Именно от тази поквара произтичат всички морални и природни злини. Няма обещание от страна на Бога, че когато смъртта настъпи, Той ще защити света от всичкото следващо зло, освен ако не би могъл да донесе от това добро. Това, което Той действително е обещал, е изкуплението от злото (виж Битие 3:15) 5. Всъщност, това, което е записано в диалога между Бога и човека този ден в Градината е, че непокорството ще изиска ужасна цена от цялото творение. Незабавното последствие от човешкото непокорство може да се види в желанието му да се скрие от Бога (виж Битие 3:8). Бог също така разкрива, че като пряко следствие от човешкото непокорство ще има болка и страдание (виж Битие 3:14–19). Последното би могло отчасти да е следствие от промяната в природата сама по себе си, промяна, състояща се в периодични сътресения в нея, често причиняващи сериозни вреди на човека и повреди в самата природа. По-късно ап. Павел описва тази промяна като цялото творение, подчинено на преходността (виж Римляни 8:20–22), което чака (с изкупените) деня на изкуплението. До този ден, Бог е дал на човека разбиране, което може да намали много от отрицателните последствия от грехопадението върху природата. Няма обаче обещание, че цялото страдание, резултат от тази дълбока поквара, ще бъде използвано от Бога, за да доведе до някакво по-голямо добро. Това, което Бог действително е обещал на тези, които вярват в Него, е утеха, милост и подкрепяща благодат, така че да устоят с търпение в трудните времена.

Нещо повече, когато морално отговорни лица избират да вършат зло, обикновено следва страдание. Възможно е Бог да се намеси, заради Своята мъдрост, състрадание, или редица други основателни причини, включително в отговор на молитвите на Своите хора. Няма обещание обаче, че това ще е така във всички случаи. Човечеството продължава да изпитва следствията от развалата на този свят. Това подчертава реалната възможност от безсмислено зло. Както посочва Роналд Наш в отговор на Майкъл Питърсън 6: „Ако наблюдението на Питърсън е правилно и ако са здрави доводите в последните няколко страници, касаещи безсмисленото зло, изглежда бихме имали добро основание да вярваме, че сме излязли от патовата ситуация, и че вероятностите са в полза на теизма. Наличието на безсмислено зло в Божието творение е в съгласие с Божия план за творението.“ Ако възможността за безсмислено зло съществува, не е нужно християните да носят повече бремето да оправдават злото/страданието въз основа на това, че Бог ще докара някакво по-голямо добро. Утвърждаването на реалната възможност за безсмислено зло, не подронва моралното съвършенство на Бога или провиденческото му управление на творението, когато се разглежда в светлината на сътворения ред.

Идеята тук е, че много от злото в този свят е просто това – зло. Може ли Бог да работи посредством него за да постигне нещо добро? Разбира се, може (и ще), когато вярващият страда поради своята праведност (виж Матей 5:11–12). Обещал ли е Бог обаче да постъпва така при всеки случай на общо страдание? Не. Нещо повече, да твърдим това изглежда е отвъд пълномощията, които Писанията ни дават. Всичкото зло, морално или природно, сериозно ни напомня, че живеем в развален свят. Той е несигурно място. Ако съществува възможността за безсмислено зло, християнинът няма отговорност да се опитва да покаже някакво добро и не е отговорен да защитава Бога въз основа на „доброто“, което се е получило. Всъщност, Бог иска от нас да се съсредоточим не върху „доброто“, а върху Него самия, който е милостивият Баща и Бог на всяка утеха.

Bruce A. Little, Must Good Come From Every Evil? (www.namb.net)
превод: Ивайло Атанасов
редакция: Андрей Неделчев

  • 1. Теодицея – от гръцки, „оправдаване на Бога“ – защита на божествените атрибути като справедливост и святост по отношение на наличието на зло в света. Бел. пр.
  • 2. Провидение – от латински, providens „предвиждане“ – с този термин в богословието се обозначава начинът, по който Бог управлява (и се намесва в) света, според своето намерение. Със същия произход е глаголът provide в английския (грижа се, снабдявам) Бел. пр.
  • 3. Главното последствие за човека от първородния грях, описан в първите глави на Битие, е отчуждението му от Бога, скъсването на духовната връзка между човека и неговия създател. Бел. пр.
  • 4. Под творението се разбира всичко, което Бог е създал като едно цяло. Бел. пр.
  • 5. Изкупление – разбирането за крайното възстановяване на нарушения от човешкия грях ред в света, възможно поради изкупителната жертва на Исус Христос. Бел. пр.
  • 6. Ronald H. Nash, “Faith & Reason: Searching for a Rational Faith”, Zondervan Publishing House (1988), стр. 221. Бел. пр.