• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Проблемът „вяра–разум“ в историята на християнската цивилизация

Тодор Велчев 14 август 2007

Този текст е обработена версия на беседа, изнесена пред аудитория от млади християни. Затова тежкото обобщаващо заглавие не бива да подвежда – нямам претенции, че предлагам на читателите фундаментално изследване на един толкова дълбок проблем. По-скоро излагам погледа си върху причините за неговото възникване и развитието му през вековете, което за съжаление е създало превратна представа у много хора за същността на християнската вяра. Считам за уместно да представя проблема в историческа светлина, защото той е неразривно свързан с историята на християнската цивилизация.

Авторът

Според съвременното опростенческо разбиране, вярата и разумът са два начина за възприемане на действителността, които си противоречат или поне сериозно се разминават. В българската битност отношението между тях се схваща като нещо подобно на спора между сърцето и ума след първите срещи с харесваното момиче. Умът настоява, че тя не е за мен и не бива да се поддавам на чувствата, но сърцето е заслепено и „иска своето“. И ако сърцето надделее, умът след това дълбоко съжалява за последствията. Единственото утешение е, че любовта е едно необходимо зло, което винаги ще остава непонятно за мислещия човек, но докато свят светува, то ще си съществува. В този дух размишлява средният българин и за вярата – тя е несъвместима със здравия разум, появява се при недостиг на сиви клетки и ще я има, докато има и наивници. („А наивници дал Господ!“) Това мнение е тъй дълбоко насадено у хората, че и ние, християните, сме свикнали да го приемаме като даденост. „Човек не може да вникне само с ума си в Писанията,“ подчертаваме ние пламенно, „и трябва просто да повярва.“ С което засилваме убеждението на нашия невярващ събеседник, че вярата и разумът са в постоянна война помежду си. А това е едно недоразумение с многовековна история и, за да го изясним, е необходимо да го проследим назад до неговите корени, в самата зора на християнството. В онази напрегната епоха, когато Откровението, дадено на еврейския народ, се среща с достиженията на гръцкото мислене.

1) Зараждане на проблема „вяра–разум“: еврейското Откровение и гръцката мисъл

Старозаветното, и изобщо еврейското, разбиране за вярата почива на заветните отношения, в които Бог влиза с човека. Те започват чрез откровения, в които Яхве по недвусмислен начин се явява на Своите избраници, разкрива им Своите намерения и ги призовава да ги осъществят. Такива са заветите 1 с Ной, с Авраам и с целия еврейски народ чрез Мойсей. Хора, които общуват пряко с Господа и познават Неговото въздействие в своя живот. Съществуването на Бога изобщо не се поставя под съмнение, нито се доказва по умозрителен път, както ще стане при по-сетнешното развитие на богословската мисъл. Господ е винаги действен и жив, Той управлява и съди Вселената, защото хората са винаги пред очите Му. Така за старозаветния човек вярата е преди всичко въпрос на вярност и послушание пред разкрилия се Бог, отколкото някакво състояние на душата или ума. Естествено, тя включва още и увереност в Божия промисъл и справедливост, но всичко произтича от познаването на живия и истинен Бог, с Когото си влязъл в завет и с Когото общуваш непосредствено. За разлика от хората, Той е винаги верен на Своите обещания, които изпълнява и разгръща в историята.

Фиг. 1: Библейското разбиране за вяра

Съзнанието за историчност и за осъществяването на Божиите предначертания в историята е вътрешно присъща и много важна черта на еврейската религиозна мисъл, която я отличава коренно от гръцката и затова искам да я отбележа специално. Евреинът има основания да вярва на Бога, защото Яхве е засвидетелствал Своята мощ и милост в историята. (Най-често споменаваният пример в старозаветните Писания е Изходът от Египет.) Нещо повече, чрез Своите откровения към пророците, Господ открехва по малко завесата и пред бъдещето и споделя със Своите верни хора онова, което е подготвил за тях и за света. Вярващият евреин пази повеленията на завета не само със спомен за Божията милост, но и с очакване на нейното пълно проявление. Предсказанията на пророците за идващия Месия и за Неговото царство засилват тези копнежи до краен предел. Но освен увереност в тържеството на Божията милост и справедливост, в посланията на пророците има и нов елемент: предвкусване на едно пълно сбъдване на вярата, довеждането й до съвършенство, до едно вечно, интимно общение с Бога. Защото над човека тегне беззаконието и грехът, които го разделят от Божия свят престол. Фигурата на Месия, около която постепенно се съсредоточава пророческата вест, въплъщава всички тези обещания: Бог ще изкупи Своя народ и ще царува всред него (Ис. 49:6–11, 52:2–10, Мих. 4:3–7), всички ще Го познават (Ерем. 31:34, Авак. 2:14) и ще се изпълнят с Неговата слава (Дан. 12:3). Верността към Завета и вярата в идващия Месия ще възходят от един живот на послушание и молитва към блаженството на пълното общение с Бога, в което човек ще участва с цялото си същество: ум, душа и сетива. Авторът на Посланието към евреите разкрива с голяма сила сбъдването на тези надежди в личността на Исус Христос:

  • Досега Господ е откривал Своята воля чрез ангели. Но Исус е въплътеният Божий Син, с Когото можем да имаме пълнота на общение (Евр. 1:2, 3:6).
  • Исус е верният Първосвещеник и Ходатай пред Бога, защото е взел участие в човешките немощи и скърби, но е останал без грях и накрая е принесъл Себе Си (Евр. 2:17, 4:15, 9:14).
  • Исус е Посредникът на един нов Завет, в който встъпваме с простени грехове, с Божия закон, записан в сърцата, и във вечното Божие присъствие (Евр. 8:6–13, 9:15).

Когато евреите чули евангелската вест и били призовани да повярват в Исус като Месия, те имали правилна представа какво означава това. Тази вяра била пак едно заветно отношение с Бога, основано на същите принципи както досега (започващо чрез откровение, осъществяващо се чрез вярност и послушание, водещо до увереност). От друга страна, тя е нещо толкова ново, че ап. Павел говори на галатяните за „идването на вярата“, след което вече не сме под Закон (Гал. 3:25). Тя е изпълнение на всички очаквания и надежди на Божия народ; осъществяване на всички обещания, заложени в предишните завети (2 Кор. 1:20); тя прави възможно онова съвършено единение с Господа, за което винаги са копнеели старозаветните светии. Пълното и завършено Божие откровение в Христос прави възможна жадуваната от евреина пълнота на общение, защото Богът на Авраам, Исаак и Яков се е въплътил и е изкупил човека.

Юдейската синагога обаче отхвърля като цяло свидетелството за Исус като Месия. Същевременно християнството прониква в чисто езически области на Римската империя и се натъква на гръцката религиозна и философска мисъл. А тя е дълбоко чужда на библейския дух и на онова разбиране за вярата, което току-що очертахме. Гръцките божества не са богове на Откровението и на милостта. По отношение на човешките радости и неволи те са безразлични или поне пазят мълчание. „Ако боговете не ги е грижа за мен и за моите деца, те навярно имат своите основания за това“ (Марк Аврелий). По думите на У. Джеймс 2, от такива разсъждения за божественото лъха такъв хлад, който ще срещнете рядко у еврейските, и никога – у християнските религиозни писатели. Наистина, понякога божествата приемат човешки образ и посещават селенията на смъртните, или предричат някакви събития чрез своите оракули, но те не търсят общение с човека, нито пък имат свои замисли за човечеството. Водени от подобни страсти на нашите, те ни превъзхождат единствено в своето безсмъртие. Над съдбата и историята обаче те нямат власт – дори самият гръмовержец Зевс не може да промени орисаното от Мойрите. Човекът се оказва сам пред един суров космос, в който циклично се редуват раждане и смърт, радост и скръб, благоденствие и природни бедствия. Той не може да се надява на божествена милост (в библейския смисъл на тази дума) и трябва да разчита единствено на себе си. Нищо чудно, че в развитите системи на гръцката философия тъкмо човекът се оказва в центъра на вниманието и неговото добруване се превръща във висша ценност. Още софистът Протагор го обявява за „мярка на всички неща“, а по-късните школи на стоиците и епикурейците му отреждат, всяка по своему, водеща роля в изковаването на своята съдба. Разбира се, има много неща, които не са във властта на човека, но това положение трябва да се приема със спокойствието на разума (νους). Въпреки нещастията и бедите, светът е подреден (κοσμος) и устроен донейде разумно и може да бъде изучаван. Чрез своя разум човек е способен да прозре вечните истини отвъд менливата и несъвършена действителност (казано с езика на Платон, „света на идеите“) и да тръгне по пътя на съвършенството. Онова, което може да ни доведе до блаженството, не е общението с един любящ и милостив Бог, а философията като висша дейност на νους-а. Който се е отдал на нея, може да достигне до смисъла (λογος) на битието и до познаване на истината.

Фиг. 2: Гръцката философска мисъл: човешкият разум в търсене на смисъла.

Със своите добре осмислени цели и идеали философията постепенно измества традиционните езически вярвания на гърците и става тяхна същинска религия. Към I век сл. Хр. тя вече е достигнала голямо съвършенство като учение, практика и нравствени норми и се оказва сериозна алтернатива на израслата от юдейски корен християнска вяра.

Пръв осъзнава този факт ап. Павел, който е бил човек с огромна ерудиция, добре запознат с елинската култура. Днес ние единодушно го сочим като най-великият проповедник в историята, чрез когото Христовото учение навлиза трайно в езическия свят. Без да отричам ни най-малко този факт, нито заслугите на апостола, искам да подчертая, че той само полага основите на грандиозното дело по християнизирането на езичниците. Това дело ще продължи още няколко века с неимоверните усилия на редица църковни отци. Ядрото на основаните от Павел църкви, били хора, приобщени в някаква степен към юдаизма: прозелити 3 или т. н. богобоязливи езичници, които посещавали юдейските синагоги (Деян. 13:42,43, 14:1, 16:14, 17:2–4, 18:4–8, 19:8,9). Тоест, дори ап. Павел не излиза напълно от рамките на еврейската религиозна култура и работи предимно с хора, които знаят що е вяра. Единственото изключение, описано в Деяния, е речта му на Ареопага, където той претърпява неуспех в опита си да убеди начетените във философските въпроси атиняни. Библейското Откровение застава пред съда на философстващия човешки ум и бива отхвърлено. Без да основе църква в града, апостолът напуска Атина, за да не се върне тук никога повече. Но посятото от него нараства и влиза в продължителна схватка за човешките души с наследството на елинските философи. Проблемът „вяра–разум“ като два пътя за достигане до смисъла на живота вече се е зародил. Казано с езика на семейните и предсемейните отношения, състояла се една среща, която ще има дълготрайни последствия. Християнската вяра и възпяваният от гърците разум скоро намират общо основание, за да заживеят заедно в мир: общия стремеж към познаване на Истината.

2) Оформяне на проблема при ранните църковни отци

И така, за да се достигне с Евангелието до широката маса езичници, незапознати със старозаветните Писания, необходимо било да се хвърли мост между библейското разбиране за вярата и идеала на философстващия човек. С тази задача се заемат още самите апостоли. Ап. Йоан използва познатото от гръцката философия понятие Λογος (разсъдък, подредено изразяване на мислите) и нарича Божия Син „Логосът, Който е бил отначало“ (Йоан 1:2). С това той внушава на своите гръцки слушатели, че в самата същност на Бога е да се изявява чрез разумно слово, което може да бъде разбрано от човека. На мястото на философския свят на идеите идва въплътеното, разумно Божие Слово, което може да бъде опознато от човешкия ум. Само че духовното познание не може да стане без вяра, без послушание пред Господа. Преди да се насочи към божествените истини, разумът на човека трябва да бъде „пленен да се покорява на Христа“ (II Кор. 10:3–5). Очистен от заблудителните, плътски помисли и просветен от вярата, разумът е в състояние да опознава и осмисля истината. Ап. Павел говори за „обновяване на ума“ (Рим. 12:2, Ефес. 4:23), а в II Сол. 2:2 се обръща към „здравия разсъдък“ на християните. Ранните църковни отци от Александрийската и Кападокийската школи (III–IV вв.) разработват докрай решението на проблема, очертано от апостолите: вярата и разумното осмисляне на истината са в пълно единство. Нещо повече, християните са насърчавани да осмислят вярата си; вярата по необходимост включва своето собствено осмисляне 4. Ако продължим аналогията със семейните отношения, ранните отци осъществяват „брак“ между вярата и разума по модела на патриархалното семейство: вярата е съпругът, който ръководи, наставлява, грижи се за разума, и в съюз с него опознава Истината.

Фиг. 3: Вярата и разумът при църковните отци: „модел на патриархалното семейство“.

От този брак се ражда християнското богословие, което през напрегнатите векове на борба със залязващата елинистична философия и с появилите се ереси, успява да формулира на висок, философски език основните библейски учения. Християнството тържествува. След като е победена в самия живот, със свидетелството на хиляди и милиони повярвали, философията вече е опровергана и с нейните средства и на нейния език. Откровението е пренесено в гръко-римската култура и е станало разбираемо за мнозинството. Сякаш нищо не предвещава противопоставянето „вяра–разум“ в по-късни исторически епохи. Все пак се чуват единични гласове, които бият тревога и предупреждават, че от този брак ще пострада единствено вярата. Най-ярък изразител на подобни настроения сред християните става Тертулиан (III в.). Той е автор на една блестяща „Апология на християнството“, пълна тъкмо с разумни доводи и написана с голямо риторично майсторство. Все пак той категорично заключава, че: „Атина никога няма да се помири с Ерусалим.“ Не може да има компромис между философската мъдрост и Божието откровение – дори и след временно примирие, те ще продължават да воюват помежду си. Ако иска да съхрани чиста вярата, християнинът следва да се пази от „философстването“. По-късно Блажени Августин стеснява още повече раннохристиянския възглед за единство между вяра и разбиране. За него и духовните, и житейските истини могат да бъдат познати само чрез просветление от Бога. Така, успоредно със съчетаването на вярата и разума в единство, в християнския свят набира скорост едно противопоставяне между светската мъдрост и богооткровените истини. В различни епохи то изплува на повърхността и достига до крайности – като се започне от радикализма на някои протестантски секти, отхвърлящи постиженията на цивилизацията и светското образование, и се стигне до работите на някои видни богослови като Карл Барт, който отрича Божието откровение в природата и в историята.

В края на периода на светите отци за Църквата на Изток нещата изглеждат утвърдени. Философията е опровергана, истините на вярата са формулирани на философски език в догматите на вселенските събори, мощта на християнизираната империя внася успокоение. Източната Църква затваря християнството преди всичко в тайнствата, в мистичното преживяване на единството с Христа. За нея епохата на „просветления от вярата разум“ изглежда е завършила. Последните останали чисто светски училища са закрити и огнища на знанието стават манастирите. По думите на православния богослов Йоан Майендорф, „отхвърляйки окончателно елинската философия, Източната Църква оставя на Запада възможността да стане по-гръцки от самата нея“. И Западът поема по този път. Забравена на Изток, гръцката философия (предимно трудовете на Платон и Аристотел) прониква в Западна Европа „през задния двор“: през завладяната от арабите Испания, където се открива и първият европейски университет.

3) Задълбочаване на проблема при схоластиците

Какви са причините за възраждане на този интерес към философията? За разлика от положението на Източната Църква, на Запад трябва да се решават много по-практични проблеми. Първата задача е християнизирането на варварските държави, възникнали върху руините на Римската империя. До към Х век мисиите на различни монашески ордени се справят успешно с нея и Европа вече е християнска. Но новите държави имат и други нужди. С рухването на Рим е загинала и една цивилизация с нейната култура и научно-технически постижения. Трябва да се гради наново: да се развият държавните институции, да се строят сгради и пътища, да се разработи земята. Само Църквата е в състояние да се нагърби с необходимата просветна дейност. Но тя разполага само с Библията и с писанията на раннохристиянските автори, където въпроси от научно и техническо естество са застъпени твърде слабо. Единственият източник на положителни знания се оказват произведенията на гръцките и повлияните от тях арабски автори, в които се откриват начатъците на днешните науки: медицина, астрономия, математика, строително дело. Това обаче са писания на езически и мюсюлмански писатели и богословите си дават ясна сметка за опасностите, свързани с това. Необходимо е всички знания за света да се преосмислят в светлината на Откровението и с тази задача се заемат християнските философи на Средновековието: схоластиците. След като някои понятия на елинската философия са преформулирани и вмъкнати в християнски рамки още в късната Античност (както видяхме), сега идва ред на знанията за природата. Как става това е една дълга и интересна история и аз бих препратил любопитните към съответната литература (виж Библиография). По-важно е сега да забележим, че развитието на нещата постепенно променя положението на разума в неговия „брак“ с вярата.

Щом Откровението в Исус Христос вече е обяснено и догматизирано от Църквата, а на човека е повелено да се труди като настойник над Божието творение, разумът естествено поема водещата роля във всекидневния живот. Той наблюдава и овладява природата, съзира и поддържа в нея естествения ред. Човек има увереност в нерушимостта на този ред, защото последният е установен от Бога и се движи от закона за причината и следствието. Чрез рационална дедукция можем да стигнем до причината и, най-сетне, до първопричината за всички неща. Според схоластиците, този подход при изучаване на природата трябвало да подкрепи учението на Църквата, но всъщност именно те първи го прилагат и към духовните истини. Пионер в това отношение е Анселм Кентърбърийски, който твърди, че и у Бога – както в природата – всичко се основава на необходимост и всички Негови дела в историята (вкл. Въплъщението) са били необходими, т. е. Господ не би могъл да постъпи по друг начин. Като обобщава този принцип, Пиер Абеляр дори смята, че религиозната тайна може да се познае и без познания върху Библията. Новото схоластично схващане за вярата и разума добива окончателен вид при Тома Аквински. Следвайки аналогията за семейните отношения, бих го нарекъл „еманципиран брак“, в който съпругата (разумът) се е сдобила с доста голяма свобода. Човек опознава творението по дедуктивен път, чрез самоочевидни принципи или т. н. форми и без намесата на вярата. (Още тук може да се съзрат корените на модерния рационализъм, който тръби, че няма нужда от Бога, за да си обясни природата.) Отново по същия начин човек опознава и Бога, но това знание вече не може да бъде напълно достоверно (според схоластиците) и затова трябва да се опре на авторитета на Писанията и Църквата.

Фиг. 4: Вярата и разумът при схоластиците: „модел на еманципирания брак“.

Казано по-просто, разумът се обляга на вярата само в някои случаи, когато се занимава с „висша наука“, сиреч с богословие. За Тома посочената схема е била много добра и съвсем безопасна, понеже по негово време Църквата е била неоспорим попечител над обществения живот и образованието. Но в по-късни времена, когато нейният авторитет се разклаща и е поставен под съмнение, това води до принизяване и дори отхвърляне на вярата като вид знание, само че с по-ниска степен на достоверност; спекулативно знание, което не може да се докаже. Неусетно се подготвя почвата за модернистичния възглед за вярата.

4) Отстраняване на проблема в модерната епоха (деизъм и рационализъм)

За начало на т. н. „модерна епоха“ единодушно се смята ХVI век, който е един от най-бурните в историята на човечеството. От гледна точка на географията, той е белязан от великите географски открития, които разширяват неимоверно хоризонта на европейския човек и поставят пред неговия ум и въображение множество предизвикателства. В духовен план, ХVI век е векът на Реформацията, която слага край на хегемонията на Католическата църква на Запад и насърчава духовните търсения при обикновените хора. Що се отнася до науката и техниката, ХVI век поставя началото на модерните научни изследвания, които скоро ще доведат до смайващи открития и изобретения и ще променят представите на хората за природата и за техните собствени възможности. За един сравнително кратък исторически период, целият подреден и строен свят на средновековния човек рухва: хармонията между небесно и земно, неподвижната и вечна Земя, авторитетът на Църквата, простичката и сведена почти до ритуалност битност.

Случилото се е много по-болезнено за съвременника, отколкото гибелта на Римската империя за античния човек, защото то руши духовния мир, който си е изградил. Наистина, богословието – и особено протестантската мисъл, – полага големи усилия да върне християнската цивилизация към нейните духовни корени: Светото Писание като основа на вярата. В някои отношения, начинанието се увенчава с успех – Библията престава да бъде книга, предназначена за един ограничен интелектуален елит, но достига до сърцето на обикновения човек, просвещава го и му дава здрава основа за съзидателна дейност. Плодовете са изобилни и ненапразно някои проникновени учени като Макс Вебер съзират в настъпилия масов духовен подем основните причини за възникването и стопанското развитие на капитализма. Но хармоничният брак между вярата и разума от времето на ранната Църква така и не се възстановява. Напротив, вече назрява едно сякаш непреодолимо противоречие. Разумът, който до този исторически момент е приемал с охота своите дадени от Бога права да опознава творението, сега придобива самочувствието, че може да променя света. За разлика от познанието, предлагано от вярата, което според тогавашните прагматици не променя нищо. „Еманципираната съпруга“ от схоластичния брак вече гледа с високомерие на своя мъж и в един прекрасен ден решава, че няма нужда от него. Разбира се, до решението за развод не се стига изведнъж и без борба. Един безпристрастен поглед към зараждането на модерната наука ще покаже, че нейните бащи почти без изключение са християни, загрижени да изграждат своите теории в съгласие с библейското учение. (Някои от тях водят помежду си яростни спорове, които много повече приличат на богословски дебат, отколкото на днешните скучновати научни полемики с езика на цифрите и на лабораторните методи.) Но колкото и християнско да изглежда тяхното разбиране в собствените им очи, духът на епохата неизменно го тълкува в полза на мечтаното отърсване на разума от оковите на вярата. Надигащата се рационалистична нагласа не търпи вече никакъв религиозен авторитет.

Първата стъпка в тази посока е оформянето на т. н. деистичен възглед, който господства в образованите кръгове през ХVII и ХVIII век. Според деизма, Бог е Великият Часовникар, създал и пуснал в действие часовниковия механизъм на Вселената, след което се е оттеглил и няма вече отношение нито към нея, нито към живота на човека. С други думи, отрича се основното положение в юдео-християнското схващане за вярата: непосредствеността в общуването между човека и Бога. Нещо повече, вярата изобщо не се схваща като връзка между личности, в която човек участва и се отдава с цялото си същество, а се е превърнала в едно философско познание, при това със съмнителна достоверност. Бог е сведен до една трансцендентна част от истината, неподлежаща на опитна проверка. За пръв път в историята на християнската цивилизация започват да се пишат трактати, доказващи съществуването на Бога или пък оборващи подобни доказателства – нещо немислимо във времената на оформения юдаизъм или на ранната Църква. Постепенно разумът изземва всички прерогативи да познава и да разкрива истината; естествено, според своите собствени принципи; казано на философски език, според принципи на общата епистемология. Вярата е обезличена и изгонена от дома на човешката душа, който векове наред е обитавала заедно с разума. Известно време на нея снизходително се отпуска някаква сфера (особено в областта на морала и социалната дейност); тя прибавя някои факти към общата картина на живота, но окончателната оценка на истината принадлежи на разума.

Фиг. 5: „Разводът“ между вярата и разума в модерната епоха.

Не след дълго обаче тържествуващият разум се опитва окончателно да унищожи вярата. Сивият и умозрителен деизъм бива изместен от яростния рационализъм на Просвещението. След като е отречена стойността на вярата като непосредствено познаване на Създателя, сега е отхвърлена възможността тя изобщо да почива на някакво Божие откровение. Прицелна точка на атаките срещу християнството става Библията, която бива осмяна като човешко писание, пълно с митове и небивалици, изобилстващо от грешки, безвъзвратно остаряло в настъпилата модерна епоха. Пълководци в тази война срещу авторитета на Светото Писание са предимно атеистично настроени учени и философи (Волтер, Конт, Фойербах), но за жалост, макар и в по-мека форма, в нея се включват и християнски изследователи като Велхаузен, Трьолч и Харнак, които слагат началото на т. н. либерално богословие. Църквата като цяло преминава в глуха самоотбрана, често отричайки фанатично всяко ново постижение на науката и техниката. Вярващите с основание си припомнят предупреждението на Тертулиан, че Атина никога няма да се примири с Ерусалим. Като обявява монопол върху истината, или поне върху тази истина, която може да се осмисли по рационален път, разумът се опитва напълно да измести християнството от живота. Неусетно той превръща сам себе си в обект на вяра, при това, сляпа вяра. Така втората половина на ХIХ и първата половина на ХХ век минават под знака на една нова религия: модернизма. Главно действащо лице в нея е Човекът (с главна буква), въоръжен със своя разум и изпълнен с творчески сили, които разгръща, освободен от гнета на християнските догми. Главен обект на модернистичната религия е пак Човекът и изобщо единното Човечество, на които предстои да съградят един нов свят на мир, братство, справедливост, високо жизнено равнище. Превръщането на тези цели в реалност е въпрос единствено на време, защото за човешкия разум няма нищо невъзможно. Невероятният прогрес в науката и техниката подхранват тази увереност и дори еуфория. Докато в края на Античността триумфира християнската вяра и няма съмнение в нейната окончателна победа, сега пък тържествуващият разум, въздигнат в култ, прогласява своята самодостатъчност и несломима мощ. И отново, сякаш нищо не предвещава следващите изненади на историята.

5) Завръщане на проблема към залеза на модерната епоха (екзистенциализъм)

Отишлият си ХХ век, започнал с такива големи и идеалистични очаквания, навярно ще бъде запомнен с най-големите зверства в историята, извършени все в името на човека и на едно по-добро бъдеще. Политическите идеологии, родени от модернистичния светоглед: империализмът, комунизмът и националсоциализмът, скоро дават своите зловещи плодове – две световни и безбройни локални войни, концентрационни лагери, осакатяване на милиони човешки съдби, промиване на мозъците на няколко поколения, геноцид, икономически и политически гнет над цели народи, замърсяване на природната среда и унищожаване на много растителни и животински видове. Докато бракът между вярата и разума в християнска Западна Европа в миналото спомага за изграждането на нови държави и култури и подготвя бъдещия напредък на една велика цивилизация, самовластието на разума над истината нанася за кратко време невероятно тежки поражения на обществото и особено в душите на хората. Човешката личност се оказва изправена пред един настръхнал и злостен враг, който вече не е суровият космос (както в гръцката Античност), нито природните стихии – тях разумът е опознал и победил, – а самият човек и общностите, които той съставлява.

В постоянна схватка с обезличаващите сили на индустриалното общество или тоталитарната държава, човекът е призван да опази своята същност и да води едно достойно съществувание (existencia). Така сред рухващите идеали на модернизма, си пробива път едно течение, което въпреки своята многоликост ще получи обобщеното название „екзистенциализъм“. Не е тук мястото за по-пространен коментар за това направление, а и не желая да поставям под един знаменател мислители с твърде различни и самобитни възгледи. Следвайки зададената тема, ще очертая само общото решение на проблема „вяра–разум“, което предлага екзистенциализмът; поне в своята религиозна форма. Накратко казано, този позабравен през ерата на Просвещението и техническата революция проблем се завръща с нова сила – този път не поради усилията на Църквата да разкрие пред света християнското Откровение, а с усилията на тревожни умове извън християнските среди, които се опитват да постигнат изгубения смисъл на живота. Разумът се е компрометирал и е доказал неспособността си да познае и осъществи истината на човешкото съществуване. В най-добрия случай той оставя след себе си сивота и пустота, а в най-лошия – смърт и пепелища. Да, практичният живот не може да мине без него, развитието на науката и техниката прави наложителна неговата активна роля в сферата на самоочевидните, банални истини, но духовната, дълбоката страна на нещата е непостижима за него. Неговите претенции в тази посока са големи, но напълно неоснователни. Лев Шестов, изтъкнат представител на руския екзистенциализъм, въздъхва по този повод: „Такова е основното противоречие на човешката природа: искаме дори нашето бълнуване да бъде закономерно (т. е. рационално познаваемо – б. м.)“. Но бълнуването ни не може да бъде закономерно и все пак ни въвежда понякога в скритите за ума страни на живота. Там, в субективния свят на човека по чуден начин се откриват тайните на битието, там душата приема и преживява всемира вече не като отдалечен и безличен обект за изследване, а като насъщна реалност; там се кове смисълът на нашия живот в една иначе абсурдна действителност. Там водеща роля следва да играе не разумът, а нещо, което може би в предишните векове са разбирали като вяра. Очертава се един модел на разделеното семейство, според който Истината е разкъсана между двамата си настойници: разумът, който опознава и подрежда практичните, всекидневни истини, и вярата, която трябва да постигне смисъла.

Фиг. 6: Екзистенциализъм: вярата и разумът като „разделено семейство“.

Тази вяра обаче има малко или почти нищо общо с Христовата вяра. Залязващият модернизъм е сложил своя тежък отпечатък върху съзнанието на хората и тяхното разочарование от рационализма не ги тласка обратно към християнството. Трагичните събития от Новото време сякаш опровергават схващането, че Бог се интересува от човека и се намесва в неговия живот. Междувременно Библията е станала обект на толкова критики и спекулации, че малцина все още я приемат за достоверна книга. Затова реабилитираната „вяра“ на екзистенциализма вече е далеч от християнското разбиране. Тя не е общение с Бога, което обхваща целия живот на човек и го променя същностно. За нея липсват потвърждения в живота и в историята, а тя се осъществява единствено в неговия субективен свят. По-скоро, става въпрос за акт на волята, чрез който човек определя себе си, преживява биващото с цялата си същност и, в крайна сметка, сам твори смисъла на нещата. Истината, чиято всеобхватност е ограбена още от рационализма, сега е разкъсана на две части: досадна баналност и същностен смисъл, който има единствено субективни измерения. В тази постановка Бог и Неговата воля са по-скоро един случаен елемент, който може да присъства или да не присъства, понеже не влиза в противоречие с личния светоглед. Приближаваме се плътно към едно разбиране за вярата, характерно за постмодерните времена. Времена, когато основното внимание ще се отклони и от вярата, и от разума с техните сближавания или противоборства и пред съда на човешкия дух ще застане детето, което те трябваше да отгледат: Истината. И този съд ще трябва да отсъди може ли изобщо да се говори за абсолютна истина и има ли тя право на съществуване.

***

Това кратко изложение съвсем нямаше за цел да ни доведе до някакъв прост и еднозначен извод. Развитието на проблема „вяра–разум“ от Античността до залеза на модерната епоха е достатъчно сложно, за да бъде схванато опростенчески и разяснено чрез готови клишета – било то от християнска или от атеистична гледна точка. То протича, простете ми за физичния термин, в полето на едно постоянно напрежение: между усърдните опити на християните да преведат Божието откровение на езика на тяхната съвременна култура и попълзновенията на философстващия ум да превърне това Откровение просто в едно знание, което да събира прах в паметта на човечеството. Взаимодействието, а по-сетне и сблъсъкът между вярата и просветения разум са били предопределени както от историческите дадености, така и от неотменния човешки стремеж да познава и преживява Истината. И докато има хора, търсещи Истината, този проблем винаги ще съществува в някаква форма. Убеден съм, че мнозина от нас могат да открият себе си или свои познати в някое от разгледаните решения на проблема, които ни предлага историята на християнската цивилизация. Това ще ни помогне да осмислим по-добре своята вяра в сблъсъка й с други схващания. Същевременно, извличайки поука от миналото, ние сме длъжни да вникваме в духа на съвременността. Защото главното предизвикателство към всички нас, които живеем в постмодерната епоха, е че понастоящем отново изниква и се повтаря с ужасяваща настойчивост въпросът на Пилат Понтийски към Исус Христос: „Що е истина?“ Това е ситуация, заслужаваща по-обстойно разглеждане 5.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Анселм от Кентърбъри, „За вярата в Троицата и за въплъщението на Словото“, изд. „Критика и хуманизъм“, София 1993

Вебер, Макс, „Протестантската етика и духът на капитализма“, изд. „Хермес-7“, София 1993

Dupre, Louis, „Religious mystery and rational reflection“, Еerdmans, Grand Rapids 1998

Майендорф, Йоан, „Византийско богословие“, изд. „Гал-Ико“, София 1995

Пиърси, Нанси; Такстън, Чарлз, „Душата на науката“, изд. „Нов човек“, София 2001

Сайър, Джеймс, „Вселената до нас“, изд. „Нов човек“, София 1991

Тертулиан, „Апология на християнството“, изд. „Критика и хуманизъм“, София 1991

Тиллих, Пауль, „Динамика веры“, изд. „Юрист“, Москва 1995

Шестов, Лев, „На везните на Йов“, Университетско издателство, София 1996

  • 1. Богословското понятие „завет“ означава свещен договор между Бога и човек или други хора, сключен с определена историческа цел и въз основа на тържествени обещания.
  • 2. В книгата му „Многообразието на религиозния опит“ (The Variety of Religious Experience).
  • 3. Прозелити: езичници по произход, приели юдейската вяра според всички изисквания на Мойсеевия закон (обрязване, пазене на съботния ден и т. н.).
  • 4. Самата гръцка дума за „вяра“ (πιστις), възприета в Новия Завет, означава „убеждение на ума“.
  • 5. Някои размишления върху проблема, но в друг контекст, могат да се намерят в изложението ми за постмодерната мисъл. (Виж докладите от семинарите на ХАРТА)