• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Божественото всемогъщество и злото

К. С. Луис 24 юли 2008

„Нищо, което предполага противоречие, не влиза във всемогъществото на Бога.“
Тома Аквински, „Обща теология“, Ia, QXXV, откъс 4

„Ако Бог беше добър, Той би искал да направи Своите създания съвършено щастливи, а ако беше всемогъщ, щеше да може да извърши това, което желае. Обаче създанията не са щастливи. Следователно на Бог не му достигат или добротата, или силата, или и двете.“ Това е проблемът болка в най-простата му форма. Възможността за разрешаването му зависи от това да се покаже, че определенията „добър“ и „всемогъщ“, а може би също и „щастливи“ са нееднозначни, защото още от началото трябва да признаем, че ако популярните значения, давани на тези думи, са най-добрите или единствено възможните, то тогава проблемът е неразрешим.

Всемогъщество означава „власт да се направи всичко или каквото и да било“ 1 и в Писанията ни се казва, че „с Бога всички неща са възможни“. Достатъчно често в дискусии с невярващи се случва да ни бъде казано, че Бог, ако съществуваше и беше добър, щеше да направи това или онова. Отговорим ли тогава, че това е невъзможно, посрещат ни с язвителното: „Но аз смятах, че за Бог се предполага да е способен на всичко!“ Ето как се повдига въпросът за невъзможното.

При нормална употреба думата невъзможно обикновено предполага една скрита клауза, започваща с „освен ако не“. Така за мен е невъзможно да видя улицата от мястото, където в момента съм седнал да пиша, т. е. невъзможно е да видя улицата, освен ако не отида на последния етаж, където ще бъда достатъчно високо, за да гледам над сградата, която ми пречи. Ако ми беше счупен кракът, щях да кажа: „Невъзможно е обаче да стигна до последния етаж“, имайки предвид всъщност, че е невъзможно, освен ако не се появят някои приятели, които да ме занесат. Сега нека се пренесем към една по-различна скала на невъзможност, като кажем: „Изобщо е невъзможно да видя улицата докато си оставам, където съм, и пречещата ми сграда си остава, където си е.“ Някои би могъл да добави: „Освен ако същността на пространството или на зрението ни бяха по-различни от настоящите.“ Не знам какво биха отговорили най-добрите философи и учени на това, но аз трябва да възразя: „Не знам дали пространството и зрението изобщо биха могли да са с такава природа, каквато предлагате.“ В такъв случай е ясно, че думите изобщо биха могли да се отнасят тук за някакъв абсолютен вид възможно и невъзможно, различни от относителните възможно и невъзможно, които разглеждахме.

Абсолютно невъзможното може още да бъде наречено „същностно невъзможно“, защото съдържа невъзможното в себе си, вместо да го заема от други невъзможности, които на свой ред да зависят от други. Към него няма прикрепена клауза освен ако не. То е невъзможно при всякакви условия, във всички светове и за всички извършители.

Тук „всички извършители“ включва и самия Бог. Неговото всемогъщество означава власт да се извърши всичко, което е същностно възможно, а не да извърши същностно невъзможното. Можете да Му приписвате чудеса, но не и безсмислици. За силата Му граници няма. Ако решите да кажете: „Бог може да даде на едно същество свободна воля и в същото време да му откаже свободната воля“, не сте успели нищо да кажете за Бога – безсмислените комбинации от думи не придобиват изведнъж значение, само защото им прибавяме двете думи „Бог може“. Остава вярно, че с Бога всички неща са възможни – същностно невъзможното не е нещо, а нищо.

Не е по-възможно за Бога, отколкото и за най-немощното от всичките Му създания, да изпълни две взаимоизключващи се алтернативи, не защото силата Му среща препятствие, а защото безсмислиците си остават безсмислици, дори когато ги говорим за Бога.

В същото време трябва да си припомним, че като разсъждават, хората често грешат, изхождайки от неправилни данни или недоглеждане в самите разсъждения. Така можем да счетем за възможни някои неща, които в действителност са невъзможни и обратно 2. Затова сме длъжни да внимаваме много, когато определяме онези същностно невъзможни неща, които дори Всемогъществото не може да извърши. Това, което следва, е не толкова изтъкване какви са, а какви биха могли да бъдат.

Неумолимите „Природни закони“, които действат с пренебрежение към човешките страдания или заслуги, които не се преобръщат чрез молитва, на пръв поглед като че ли обуславят един силен довод срещу добротата и силата на Бога. Ще заявя най-учтиво, че дори Всемогъществото не може да създаде общество от свободни личности, без в същото време да създаде една относително независима и „неумолима“ Природа.

Няма никакви основания да предполагаме, че самосъзнанието, идентифицирането на едно същество от самото него като „Аз“, може да съществува, освен в контраст с нещо „друго“, с нещо различно от самото него. Именно на фона на околната среда – за предпочитане социална среща, среда на други личности – изпъква осъзнаването на моето Аз. Ако бяхме просто теисти, това би причинило затруднение относно Божието самоосъзнаване, но като християни научаваме от доктрината за Светата Троица, че от цяла вечност в божественото начало съществува нещо аналогично на „общество“ – Бог е Любов не просто в смисъл на платоническата любов, а защото в Него отпреди всички светове съществуват конкретни проявления на взаимност в любовта и оттам те се предават на създанията.

Свободата на едно същество трябва да означава още и свобода на избора, а изборът предполага наличието на неща, от които да се избира. Едно същество без околна среда няма да може да прави никакъв избор, тъй че свободата, както и самосъзнанието (ако всъщност те не са едно и също) отново изискват присъствието на нещо, различно от Аз-а.

Тогава минималното условие за самосъзнание и свобода би било съществото да осъзнава Бога, а оттам – и себе си, като нещо различно от Него. Възможно е да има такива създания, които освен себе си и Бога, не осъзнават никакви други себеподобни. Ако е така, свободата им се състои само в правенето на един-единствен явен избор – да обичат Бога повече от себе си или себе си повече от Бога. Но живот, дотолкова сведен до основното, ние не можем да си представим. В момента, в който се опитаме да въведем взаимното разпознаване с други същества, се изправяме пред необходимостта от „Природа“.

Според мнозина като че ли няма нищо по-лесно от това два чисти разума да се „срещнат“ и разпознаят. Но аз не виждам такава възможност, освен в едно общо обкръжение, което оформя техния „външен свят“ или околна среда. Дори и в жалкия опит да си представим такава среща между безтелесни духове, обикновено се прокрадва идеята поне за общо време или за общо пространство, което да придаде на „съ-“ в съжителство-то някакво значение, а пространството и времето са вече околна среда. Но това явно не достига. Ако твоите мисли и чувства се представяха директно у мен, както моите собствени, и без каквато и да е външна отлика, как щях да ги отлича от своите? И какви мисли и чувства могат да се появят без неща, за които да мислим и чувстваме? И мога ли даже да започна да възприемам нещо „външно“ или „друго“, ако нямам впечатления от един „външен свят“? Като християнин може да отговорите, че Бог (и Сатана) в действителност влияят на съзнанието ми точно по този начин – без признаци на нещо външно. Да, и резултатът е, че повечето хора остават в неведение относно съществуването и на двамата. Можем следователно да предположим, че ако човешките души си влияеха една на друга пряко и нематериално, би било рядък триумф на вяра и прозрение за всяка една да повярва в съществуването на другите. За мен, при тези условия, щеше да е по-трудно да узная нещо за ближния си, отколкото ми е сега, когато искам да узная нещо за Бога; защото за да осъзная влиянието на Бога върху себе си, днес ми помагат преданието на църквата, Светото Писание, или разговорите с приятели във вярата, които стигат до мен чрез външния свят. Което ни е нужно за едно човешко общество, е точно това, което имаме – не ти, не аз, а някакво неутрално нещо, което и двамата можем да манипулираме, за да си даваме знаци един на друг. Аз мога да приказвам с тебе, защото и двамата изпращаме звукови вълни във въздуха помежду ни. Материята, която разделя душите, също ги и сближава. Тя позволява за всеки от нас да има и „вътрешно“ и „външно“ тъй че, което е за теб акт на волята или на мисълта, за мен да са погледи и звуци – така можеш не само да бъдеш, но и да се проявяваш, и затова имам удоволствието да се запозная с теб.

Обществото предполага тогава едно общо поле или „свят“, където членовете му се срещат. Ако има ангелско общество, както християните вярват, то ангелите трябва също да имат такъв свят или поне нещо, което да е за тях както „материята“ (не в схоластичния, а в съвременния смисъл) за нас.

Но ако материята служи като неутрален посредник, то тя трябва да има и собствена установена природа. Ако един „свят“ или материална система има само един обитател, тя би могла да се подчинява във всеки момент на неговите желания – „заради него дърветата ще се струпват за сянка“. Ако вие обаче се окажете в свят, който се променя така при всяка моя прищявка, ще ви бъде направо невъзможно да действате в него и по този начин ще загубите упражняването на собствената си воля. Нито пък става ясно как бихте могли да ми известите за присъствието си – под мой контрол ще е всичката материя, чрез която се опитвате да ми правите знаци и вие следователно няма да можете да я манипулирате.

Но ако материята притежава установена природа и се подчинява на постоянни закони, не всичките ѝ състояния ще се подчиняват еднакво на желанията на дадена личност, нито пък всички те ще са еднакво полезни за онова конкретно струпване на вещество, което личността нарича „свое тяло“. Ако огънят действа благоприятно на това тяло от известно разстояние, той би го унищожил, когато разстоянието се съкрати. Оттук, дори в един съвършен свят, идва необходимостта от тези сигнали за опасност, които болковите рецептори в нашите нерви са очевидно предназначени да провеждат. Означава ли това едно неизбежно присъствие на зло (под формата на болка) във всеки възможен свят? Аз мисля, че не. Защото, ако може би е вярно, че и най-малкият грях е неизмеримо зло, то злото на болката зависи от степента ѝ – никой не се страхува, не негодува ни най-малко срещу болка в определени граници. Никой няма нищо против процеса „топло – приятно горещо – горещо –пари“, който го предупреждава да си дръпне ръката от по-нататъшно излагане на огъня, и (нека се доверя на собствените си усещания) леката болка в краката, когато си лягаме след една добра разходка, е дори приятна.

Излиза, че ако установената природа на материята ѝ пречи да бъде винаги и във всичките си проявления на разположение на дадена личност, още по-малко вероятно е материята на Вселената във всеки един момент да се разпределя така, че да е еднакво удобна и приятна за всеки член на обществото. Ако някой слиза по склона в определена посока, друг, който се движи в обратната посока, трябва да се изкачва. Ако дори едно камъче лежи там, където аз искам, то не може (освен по съвпадение) да лежи там, където вие искате. И това далеч не е зло; напротив, то благоприятства възможности за всички онези прояви на учтивост, уважение и безкористност, чрез които се проявяват любовта, доброто настроение и скромността. Но това определено отваря път и на голямо зло – надпреварата и враждебността. И щом личностите са свободни, не може да им се попречи да решават проблема чрез надпревара вместо чрез отстъпчивост. А щом веднъж са стигнали до истинска враждебност, те могат тогава да използват установената природа на материята, за да се нараняват едни други. Постоянната природа на дървото, която позволява да го използваме като греда, ни дава възможност и да праснем с него ближния си по главата. Установената природа на материята означава в общи линии, че когато човешките същества се бият, победата обикновено принадлежи на онези, които превъзхождат по въоръжение, по умение и брой, дори каузата им да не е справедлива.

Ние можем навярно да си представим свят, в който Бог поправя във всеки момент резултатите от злоупотребата на неговите създания със свободната воля: дървената греда става мека като тревичка, когато се използва като оръжие, а въздухът отказва да ми се подчини, опитам ли да изпратя в него звукови вълни, носещи лъжи и обиди. Но това би бил свят, в който погрешните действия са невъзможни и където свободата на волята ще е напразна. Ако този принцип се проследи до логическото му заключение, ще бъдат невъзможни и злите помисли: мозъчното вещество, което използваме при мисленето, би отказало задачата си да ги оформи. Всичко около един зъл човек ще се подлага на непредсказуеми изменения. Това, че Бог може да променя и в някои случаи наистина променя поведението на материята, като извършва така наречените чудеса, е част от християнската вяра. Но самото схващане за един общ, а следователно и стабилен свят, изисква тези случаи да бъдат изключително редки.

В една партия шах можете да направите някои произволни отстъпки на противника си, които към правилата на играта ще се отнасят така, както чудесата към законите на природата. Може да се лишите от топ или от време на време да позволявате другият да си върне някой ход, направен по недоглеждане. Но ако скланяхте на всичко, което в определен момент е изгодно за другия – да си връща ходовете и всичките ви фигури да изчезват, когато положението им на дъската не му се нрави – тогава не бихте имали никаква игра. Така е и с личностите в света – постоянните закони, следствията, развиващи се по причинна обусловеност и цялата подредба в природата са едновременно и граници, между които е прибран общият им живот, а също и единственото условие, при което той е възможен. Опитайте се да изключите възможността за страдание, която се налага от подредбата в природата и съществуването на свободна воля, и ще откриете, че сте изключили самия живот.

Както казах в началото, изреждането на същностно необходимите дадености за един свят е само един възможен модел на това, какви биха могли да бъдат те. Какви са в действителност, само Всемогъществото има данните и мъдростта да види, но никак не е вероятно те да бъдат по-малко сложни, отколкото предположих. Не е нужно да казвам, че „сложни“ тук се отнася единствено за човешкото разбиране за тях. Не трябва да смятаме, че Бог отделя целта (съвместното съществуване на свободни духове) от необходимите за нея условия, а по-скоро за един съвместим със себе си акт на творчество, който на нас ни изглежда от пръв поглед като сътворяване на множество отделни неща, а чак след това като сътворяване на неща, които са взаимно необходими. Дори ние можем да се издигнем малко над разбирането за взаимно необходимото, както го определих; можем да сведем материята от такава, която разделя личностите, и такава, която ги сближава, до единното схващане за множествеността, за което „разделянето“ и „приобщаването“ са само две от страните. С всеки напредък в мисленето ни единството на творческия акт и невъзможността да бърникаме из творението, сякаш този или онзи негов елемент могат да се отстранят, ще стават все по-очевидни. Навярно това не е „най-добрата от всички възможни“ вселени, а единствено възможната 3. „Възможни“ светове може само да означава „светове, които Бог е можел да сътвори, но не го е направил“. Представата за това какво Бог „е можел“ да направи, включва едно твърде антропоморфично схващане за Божията свобода. Каквото и да означава човешката свобода, Божествената свобода не може да означава нерешителност между определени алтернативи и избор на една от тях. Съвършената доброта никога не може да се двоуми относно целта, която трябва да се постигне, а съвършената мъдрост не може да се двоуми относно най-подходящите средства за постигането ѝ. Свободата на Бога се състои във факта, че никоя друга причина, освен Него Самия, не извършва Неговите деяния и никакво външно препятствие не ги спъва; че Неговата собствена доброта е коренът, от който всички те израстват, а Неговото всемогъщество – въздухът, в който разцъфват.

Това ни довежда до нашата следваща тема – Божествената доброта и злото. Досега нищо не бе казано относно това и не бе предложен никакъв отговор на възражението, че ако Вселената е трябвало още от началото да позволи възможността за страдание, то тогава съвършената доброта би оставила Вселената несътворена. И аз ще предупредя читателя: няма да доказвам, че да създадеш е било по-добре, отколкото да не създадеш – не знам някакви човешки везни, на които да може да бъде претеглено такова знаменателно твърдение. Може да се прави някакво сравнение между един и друг вид битие, но опитът да се сравнят битие и небитие опира до голи думи. „За мен би било по-добре да не съществувам.“ В какъв смисъл „за мен“? Как щях, ако не съществувах, да се възползвам от несъществуването? Нашето предназначение не е чак толкова страшно – то е само да разберем как, възприемайки един страдащ свят и бивайки уверени на съвсем други основания, че Бог е добър, следва да възприемем тази доброта и това страдание без противоречия.

Текстът е откъс от „Проблемът болка“, издателство НОВ ЧОВЕК, 1995, Превод: Светла Биюкова, Цветан Биюков
Подбор и редакция: Александър Александров

  • 1. Оригиналното значение на латински най-вероятно е било „власт над или във всичко“. Тук давам това, което смятам за съвременен смисъл.
  • 2. Например във всеки добър фокус има нещо, което за публиката, с нейните данни и възможности за разсъждение, изглежда противоречиво.
  • 3. Луис парафразира тезата на германския философ Лайбниц (1646–1716), че ние живеем в най-добрия от всички възможни светове