• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Бракът в библейска перспектива

Наталия Христова 21 ноември 2011

Бракът в библейски план

Илюстрация: Ваня Вълкова

В ос­но­ва­та на на­сто­я­щия ма­те­ри­ал сто­ят раз­мис­ли­те, спо­де­ле­ни с чи­та­те­ли­те на спи­са­ние ХАРТА в ста­ти­я­та „Се­мей­ство­то спо­ред бо­жест­ве­ния за­кон“ от съ­щия ав­тор, пуб­ли­ку­ва­на в брой чет­вър­ти. Без пре­тен­ции за из­чер­па­тел­ност, той има за цел да пред­ста­ви бо­го­слов­ски­те ар­гу­мен­ти за същ­ност­та на бра­ка спо­ред хрис­ти­ян­ския све­то­глед и да за­по­знае по-за­дъл­бо­че­но чи­та­те­ли­те с ос­нов­ни­те по­ня­тия за „брак“, „за­вет“ и „се­мей­ство“ в кон­тек­ста на Биб­ли­ята.

І. Същност на брака

Отговорът на въпроса какво е бракът според християнския светоглед е неизменно свързан с темите за човешката личност; за смисъла на нейното съществуване; за същността на общуването и причините, поради които се нуждаем от него; за личността на Самия Бог. С други думи, въпросът за същността на брака според Божествения закон е богословски въпрос, а това на свой ред предопределя подхода към неговото разглеждане.

Анализът на библейския текст показва, че: Бракът е завет за общуване, установен от Бога, за да реши проблема САМОТА. Основание за подобно твърдение намираме в библейския разказ за сътворението на вселената, в това число и на първия човек – Адам (Бит. 2:15–24). Чрез него ставаме свидетели на увенчаването на човека със специална почит. Едниствен той е изваян по Божи образ и подобие (Бит. 1:26), за разлика от всички останали творения, за които се казва, че са направени „според вида си“.

Самият Творец на вселената му предоставя и властта да владее над цялото останало творение. Той е надарен с привилегията да бъде Божият наместник над сътвореното от Неговите ръце и да го управлява.

В същото време отношенията Бог – човек не са накърнени дори от сянка на страх, грях или тревога. Преди разрива на взаимоотношенията си с Бога, Адам се радва на специалното Божие благоволение – да общува със собствения си Създател „лице в лице“ и бъде в Неговото присъствие.

Специалната почит, оказана на Адам, а от там и на всички негови потомци, може да бъде осмислена по-пълно в контекста на това, че появата му на света не е обусловена от каквато и да е необходимост и е резултат единствено на Божията воля. Въпреки, че не е плод на някакъв „Божествен излишък от материя“, който да го направи неотменим придатък на самия Творец, човекът получава по Божията благодат уникално място в сътворението. Единствено за него в Библията се казва, че е създаден по Божи образ и подобие и е поставен да владее над цялото останало творение.

Въпреки незаслужената почит и слава, на които се радва, и поставянето му в състояние на съвършени и от нищо ненакърни взаимоотношения със Самия Бог, Адам е самотен.

Нито славата, нито честта, нито властта, нито дори особената и с нищо незаслужена почит, която самият Творец отдава на собственото Си творение са в състояние да решат проблема САМОТА. Защо това е така? Защо човек е самотен въпреки идеалната картина на взаимоотношенията си с Бога в началото на сътворението?

ІІ. Самотата и божественият образ у човека

Фактът, че човек изпитва самота още преди Грехопадението води до два логични извода:

1. Чувството на самота не е зло, защото то се появява още преди то (злото) да зарази човешкото сърце и да помрачи съзнанието за Бога у човека и знанието му за него самия според Божия промисъл;

2. Чувството за самота не е и резултат от несъвършенството на човешката природа, защото макар и ограничен по естеството си (т.е. неединороден и неединосъщен с Бога) човекът като част от цялото творение и като уникално създание има привилегията да носи в природата си атрибути, нехарактерни за никое друго сътворено същество. Той е съвършено създание, част от Божието „твърде добро“ сътворение на целия свят;

Къде тогава се корени проблемът САМОТА?

За да отговорим на този въпрос до края на изложението ще се опитаме да изследваме отношенията Бог – човек преди Грехопадението и по-конкретно:

  1. Кой е Бог (какъв е Бог) в контекста на установените между Него и човека прилики (допирни точки)?

  2. По какво човекът прилича на Бога?

  3. Защо човек изпитва самота или кое в рамките на съществуващите допирни точки между Бога и човека отличава човешката от божествената природа?

1. Кой е Бог, Чийто образ човекът носи у себе си?

В Битие 1:26 се казва, че човекът е създаден по Божи образ и подобие. Този факт означава, че:

  1. човекът принадлежи на Създателя;
  2. притежава (поне до известна степен) някои от Неговите атрибути.

Същностен атрибут, очертаващ божествената същност, е Личността на Бога. Според Библията Бог притежава всички характеристики на личността: воля, самосъзнание, индивидуалност; може да чувства и да взема решения; осъществява двупосочна връзка с другите личности и социални същества. В Писанието този факт се указва по различни начини.

Един от тях е, че Бог притежава име. Той не само сам го определя, но и изявява Себе Си чрез него. Важно тук е да се отбележи, че според еврейската традиция името служи не само за различаването на една личност от друга, но и определя, характеризира личността на този, който го носи. Затова в еврейската култура името се е подбирало много внимателно. В контекста на казаното, не без значение за опознаването на характера на Бога и на Неговата личност е съдържанието на името, с което Той разкрива себе Си на Мойсей и еврейския народ: В Изход 3:14, когато Мойсей недоумява какво да отговори на евентуален въпрос за името на Бога, Който го е изпратил, Бог се представя с думите: „Аз Съм“ или „Аз ще бъда“ (Яхве, Господ). С това Той едновременно показва, че не е абстрактно, непознаваемо същество или безименна сила и разкрива същностни черти от личността Си (неизменни атрибути, които я отличават от останалите личности) – безпределност; вечност; несътвореност, трансцедентност. Чрез името на Бога другите личности могат да се обръщат към Него. Битие 4:26 посочва, че хората трябва да призовават Господното име, а 12:8 описва как Авраам прави това. Почитта, която се приписва на Божието име, говори за това, че Той е личност. Подобна почит не би била необходима, ако ставаше дума за име на обект или място.

Друга характеристика на личностното естество на Бога са Неговите действия. Библията Го представя като Бог, Който познава хората и общува с тях. В първата картина на взаимоотношенията Си с човека Бог се приближава до Адам и Ева и говори с тях (Битие 3 гл.) Това действие изглежда напълно нормално за тях. Макар описанието да е по-скоро антропоморфно, значението му е да подчертае, че у Бога присъстват всички характеристики на личността. Той притежава знание, чувства, воля и извършва различни действия.

От факта, че Бог е личност, следва че:

  1. След като Бог е личност, Той е представен като наш Баща; връзката ни с Него се характеризира с топлина и разбиране; Той може да бъде достигнат, с Него може да се общува като връзката на общуване е двупосочна.

  2. След като общуването с Бога е двупосочно, Бог се изявява като живо и общително същество. Той не е просто Този, Когото слушаме, а Този, Когото срещаме и познаваме;

  3. Бог трябва да бъде третиран като личност, а не като предмет или сила. Той не е нещо, което можем да използваме и манипулираме;

  4. Бог не е средство към някаква цел, а Сам по Себе Си е крайната цел на човека. За нас Той е ценен не заради делата, които върши, а заради самия Него. В това основно се крие и обосновката на заповедта „Да нямаш други богове освен Мене“ (Изх. 20:3);

Същност на личността на Бога: Друг съществен атрибут, очертаващ уникалността на Бога като Личност, е неговата троичност (Бог Отец; Бог Син и Светия Дух). Той е Бог в три лица, всяко от които носи вички божествени атрибути – трансцедентност; безпределност; неизменност; вечност. Всяко от лицата в Троицата е съществувало винаги; нито едно от тях не е се е появило допълнително във времето, нито се е сдобило с божестевност по-късно. Никога не е настъпвала промяна в естеството на Триединния Бог. Той е и ще бъде такъв, какъвто е бил винаги. Понякога отделните ипостаси в Троицата са натоварени с изпълнението на различни функции, в резултат на което са функционално и временно подчинени с оглед на тези функции на останалите лица в Троицата. Това обаче не означава, че те губят Своята божественост или са понижени в същността Си.

Как троичността на Бога се съотнася към Неговата Личност? Как се съчетават единството и троичността на Бога и не са ли в конфликт помежду си? Според богословите от ІV-ти век конфликтът между единство и троичност на Бога е само привиден, защото единството и троичността не са на едно и също ниво. С други думи, начинът, по който Бог е трима, се различава от начина, по който Той е един. Затова те говорят за една същност и три ипостаси, чиито същностни характеристики и отлики бяха вече очертани по-горе.

Доказателства за триединството на Бога според библейския текст:

Библейският текст е изпъстрен с множество пасажи, които анализирани поотделно и в тяхната съвкупност, са доказателство за триединството на Бога:

  1. Битие 1:26 / Исая 6:8 – В цитираните пасажи прави впечатление, че винаги, когато говори за Бога авторът на Писанието не използва множествено число, а говори за Него като за една Личност. „И Бог каза …Кого да пратя“. Анализът на текста показва, че множественото число се появява само, когато Бог общува с трите Си ипости вътре в Троицата.

  2. На няколко места в Библията трите личности са свързани в равенство и единство – формулата за кръщението във Великото поръчение (Мат. 28:19–20), където то се извършва в името (ед. ч.) на Отца, Сина и Светия Дух. Макар да става дума за три личности, думата име е в единстевно число. Прави впечатление, че тук липсва какъвто и да е намек за подчинение или степенуване на ипостасите вътре в Божествената Троица.

  3. Цялостният библейски разказ ни прави свидетели на единно дейтвие от страна на Отца, Сина и Духа, което не се различава по никакъв начин у трите Личности – доказателство за единство и идентична същност у тримата. Става дума за божественото откровение, което започва от Отца, преминава през Сина и се завършва от Светия Дух. По същността си то не представлява три отделни, а едно и също действие, в което са включени трите лица на Бога (трите ипостаси на божествената личност).

2. Божественият образ у човека

Библейският текст ни дава категорични доказателства за това, че човекът е създаден по Божия образ и подобие; че носи този образ в себе си. С оглед на казаното по-горе за личността на Бога, възникват въпросите:

  1. По какво човекът е подобен на Бога?
  2. Кое го отличава от Него?
  3. Какво означава човек да носи божествения образ у себе си?
  4. Какви са последиците от това?

Човекът е създаден от Бога като личност. В Библията откриваме основните проявни форми на неговата личностност, чрез които, както видяхме и по-горе, Бог също разкрива Себе Си. Ето няколко конкретни примера:

А) Бог дава на сътворения от Него човек име – Адам, чрез което по подобие на Него Самия той не само се отличава от останалото творение, но и изявява същността си (отличава се от останалите човешки личности). Името на Адам, по подобие на Божието име, разкрива същностни негови черти, които очертават неговата неповторимост и уникалност. Адам означава „човек“ и е производно от еврейската дума – пръст, земя. По-късно този принцип за избора на име се запазва и при сътворението на Ева.

Б) По подобие на Бога и заради това, че е също личност, Адам има воля; може да взема самостоятелни решения; надарен е с привилегията, но и със способността да общува с Бога; Битие 1-ва глава ни прави свидетели на различни форми на взаимодействие между него и Създателя. От това следва, че Адам проява своята личностност и чрез собствените си действия, воля, чувства – начини, по които както видяхме по-горе изявява Себе Си като личност и самият Бог.

На Адам Бог дарява всички предаваеми атрибути 1 на Личността Си – той може да мисли, чувства, да взаимодейства с другите (с Бога), да реагира, да има свободна воля. Тези атрибути стават неизменна част от човешката структура; независими са от която и да е променлива характеристика на човека. Тях той получава по силата на това, че е човек. Затова те се запазват и остават неизменни, дори след Грехопадението. Аргумент в подкрепа на това твърдение откриваме в Бит. 9:6 и Яков 3:9–10, установяващи забрани за убийство и проклинане. Те се прилагат по отношение на всички хора. Няма никакво изключение от тях. Това доказва, че човек запазва личността си (Божествения образ в себе си) и продължава да е ценност и след разрива на отношенията си с Бога.

С оглед на факта, че е личност, за човека важат и установените от Бога стандарти на общуване и взаимоотношения, които разгледахме по-горе във връзка с Божествената Личност.

В заключение:

  1. Човекът е личност също като Бога и като такава се изявява като живо и общително същество, с потребност да взаимодейства с другите.

  2. По подобие на Бога човекът също е създаден в множествено число. Категоричо доказателство за това откриваме в Битие 1:26–27, където за да обозначи наместничеството на човека над творението, Бог използва глагола „владее“ в множествено число. („И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ и подобие, по Нашата прилика; и нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко влечуго по земята.“ – 1:26) В стих 27 тази концепция е завършена чрез синтезираното описание на сътворението на човека (в ед. ч.), но в мъжки и женки пол по подобие на Самия Бог (т.е. в мн. ч.).

3. По какво човек се различава от Бога?

Въпреки това природата на човека е същностно различна от тази на Бога. Човекът не е замесен от някакъв Божествен остатък и не представлява допълнение или придатък на Бога. Макар да има допирни точки с Него, които вграждат образа Му в човешката структура, той си остава коренно различен от своя Създател – неединороден и неединосъщен с Него.

От този факт следват няколко съществени извода:

  1. Човек е в множествено число по различен начин, от начина, по който Бог е триединен. Докато всяко от лицата в Троицата е съществувало винаги и нито едно от тях не е създадено по-късно от останалите, а всички заедно са били, са и ще бъдат завършеното цяло на единния Бог, човекът макар и създаден по подобие на Бога в множествено число добива своята цялостност (своето множествено число) във времето, чрез последващото сътворение на Ева.

  2. За разлика от Бога, човек не си е самодостатъчен. Доказателство за това откриваме в библейския разказ за сътворението на Ева като кост от костите и плът от плътта на Адам, както и във факта, че човекът е бил създаден, т.е. не може да съществува сам за себе си като независим индивид. Той не е жизнено важен, задължителен елемент от действителността, а е извикан на живот по Божията воля и продължава да се радва на живота си единствено по Божията благодат.

  3. Вътре в Божествената Троица Бог се радва на динамиката и пълнотата на едно съвършено общуване с всяка от трите Си ипостаси. Никога помежду им не е имало конфликт или съпротива. Всички те са били винаги в съгласие и единство една с друга.

В заключение, създаден по подобие на Бога, но в същото време по естеството си различен от Него, човекът изпитва самота, защото носи Неговия образ в себе си, но и защото е неединороден, по естеството си различен от своя Създател. Затова Адам открива първите знаци на своята самота още преди Грехопадението, в тишината на Едемската градина, в съвършените и ненакърнени от нищо взаимоотношения с Бога, от една страна, защото е създаден по Божи образ и подобие (в множествено число; като личност, с изконната нужда да взаимодейства с други подобни на него личности и да открива себе си чрез преодоляването на съпротивата на друго единосъщно на него, но едновременно с това уникално човешко същество). От друга страна коренът на самотата му се крие в това, че Адам е различен от Бога, т.е. за разлика от Него той не си е самодостатъчен и не носи като Бога своята множественост в себе си.

ІІІ. Бракът като завет

1. Що е завет?

Еврейската дума за завет („beriyth“) буквално означава тържествено съглашение с обвъзваща сила.

В юдео-християнския свят с този термин са били означавани два вида договори:

А) единият между равни, в който двамата партньори се наричат „братя“. Той обикновено уреждал взаимоотношения, свързани с установяване на граници, връщане на избягали роби и т.н.

Б) вторият вид договор бил т.нар. „васален договор“, сключван между царя – завоевател и победения владетел. В него се поставяло задължението подчинената държава да няма взамиоотношения с други държави, извън империята на завоевателя; да не е враждебна към другите васални държави; да помага на завоевателя, когато той поиска това; да плаща данъци и т.н.;

И двата вида договори се характеризират с това, че:

  • имат задължителен, обвързващ характер за страните по тях;
  • били сключвани пред свидетели, сред които се споменават богове и природни явления;
  • обредите по сключването им, макар и малко известни, обикновено са били свързани с жертвоприношение на животни;(Изх. 24)
  • нарушението им (особено при васалните договори) винаги е било свързано с проклятия и заплахи за наказания;
  • нарушен завет може да бъде възстановен само чрез сключването на нов;
  • и двата вида договори са познати и описани в СЗ;

2. Брак и завет

Бракът се доближава повече до първия вид договори, сключвани между равни. Макар и да е създадена след Адам, като кост от костите и плът от плътта му, Ева е плод на същия любвеобилен, творчески акт на Бога. Тя, също като Адам, е сътворена като личност – удостоена е с име, което не просто я отличава от Адам и от останалото творение, но изявява нейната уникалност. Чрез него тя разкрива същността си. Ева от еврейски означава живот и е назована по този начин от Адам, защото става майка на всички човеци. (Бит. 3:20) Ева се радва на същата почит, която Бог оказва на Адам. (Бит. 1:27, 31; Деяния 2:17–18; 8:12; Галатяни 3:28)

Заветът межу Адам и Ева носи и всички други характерни черти, свързани с неговото сключване. Библейският разказ ни дава сведения относно церемонията по самото установяване на брачния завет – Бог довежда Ева при Адам, който откликва на акта на нейното сътворение с възторг и радост; с изумление и благодарност. „Тази е вече кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече жена, защото от мъжа е взета.“ С други думи:

  • налице е съгласие за сключването на завета;

  • както подробно разгледахме по-горе, налице е и дълбоко осъзната нужда на човека да преодолее своята самота; да придобие цялостта, множествеността, която Бог е вложил у него чрез „съединяването си с друго, подобно на него човешко същество“;

  • заветът е сключен със свидетелството на Самия Бог;

  • още при установяването му Адам и Ева в пълна степен изпълняват същностното предназначение на брачния завет – „и ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът“. Дори в рамките на съвършените си взаимоотношения с Бога в самото начало, чрез съчетанието си Адам и Ева в известен смисъл изоставят своя Отец, за да станат едно цяло; за да се допълнят и разкрият себе си един пред друг в пълнота. И двамата са създадени от Бога със специфични нужди от общуване, които дори взаимоотношенията със Самия Него не могат докрай да изпълнят. Това не е парадокс, нито грешка в сътворението, а естествена последица от онова, което Творецът вгражда в човешката структура. Съгласно Божия промисъл, човешкото естество изисква, за да се развие в пълнота, за да добие завършената си и съвършена цялост, единение (завет) с друго, единородно (в смисъл на сътворено от Бога по Негов образ) и единосъщно на самия него човешко същество. Тази нужда по естеството си не може да бъде запълнена само от взаимоотоншенията с Бога, дори и съвършени. Този факт не се намира в конфликт нито с взаимоотношенията Бог – човек, нито с авторитета, величието и всемогъществото на Божията Личност. Той изцяло съответства на Божия промисъл и е в съгласие с него.

Никое друго човешко взаимоотношение не може толкова пълно да откликне на нуждата на човека от общуване, на стремежа му да отвори сърцето си докрай пред друго човешко същество, да се разкрие и открие през очите на друга човешка личност. Затова в тишината на Едемската градина Бог създава не връзката „родител – дете“, а „съпруг – съпруга“ като най-пълен отклик на нуждата на човека да изживее образа на Бога в себе си. Затова силата на завета за общуване, за подкрепа и приятелство става по-ценна дори от тази на кръвта, а бракът придобива преди всичко духовни измерения.

Нуждата на човека от този особен вид общуване остава жива и след Грехопадението, така както жив остава божественият образ у човека. Затова благословенията, които Бог изрича в Рая, за да утвърди брачния завет между Адам и Ева като част от Неговото „твърде добро“ сътворение на света, остават неизменни и след разрива на взаимоотношенията Бог – човек.

ІV. Бракът като институция

Институция“ е латинска дума и в буквален превод означава: обществен орган, организация, съвет, събрание, религиозна общност и др. подобни, установена юридически, държавно или съобразно с морала и натоварена с определена функця за уреждането на някои обществени отношения.

Защо бракът може и следва да бъде разглеждан като институция?

Както видяхме по-горе, заради това, че е подобен на Бога, човекът е създаден също в множествено число (в мъжки и женски пол), т.е. като Бога той представлява единство в множествеността. Категорично доказателство в подкрепа на подобно твърдение е и фактът, че когато описва единството в брака (Бит. 2:24) библейският автор използва същото понятие, същата дума, с която си служи, за да опише единството в троичната същност на Бога във Втор. 6:4. За разлика от Бога обаче, човек добива своята множественост не по есеството си, а чрез последващото ѝ утвърждаване в брака.

Както вече споменахме, бракът е завет, при който Бог не е обикновен наблюдател на сключването му между Адам и Ева. Той присъства на обета им не просто като наблюдател, а в качеството си на негов учредител. Бог не просто е свидетел на неговото сключване, а го скрепява от позицията Си на Творец, стъпвайки на абсютния си и неоспорим авторитет,сила и величие, на дълбокото си и неограничено познание на човешката природа. Така бракът възниква като институция, чрез която Бог удря в самото сърце на проблема САМОТА, изцелява Адам от нея и му предлага съвършено разрешение. Доказателство за това откриваме в спонтанния му отклик „Тази е вече кост от костие ми и плът от плътта ми“. Така учредената от Бога институция на брака възниква не в резултат от външен натиск; не представлява изкуствена привнесненост отвън, а посреща най-съкровената, изконна нужда на човека да изживее в пълнота вложения в себе си божествен образ.

В зората на човечеството бракът е утвърден като завет – от гледна точка на участниците и вложения в него духовен смисъл и като институция – от позицията на Божията власт, сила и авторитет. Така Бог не само откликва на дълбоките духовни нужди на човека от другар, но и установява модела, по който те следва да бъдат изпълнени. Както вече видяхме, този модел не е авторитарна и неприсъща на човека конструкция, а функция от най-съкровената му същност, естествено осъществяване на божествения образ в него.

V. Функции на мъжа и жената в брака

Бог отрежда на съпрузите различни функции в брака. Те са изцяло подчинени на изложените до момента принципи:

А) не са резултат от външен натиск или изкуствена привнесеност отвън, а са плод на дълбокото познаване на човешката същност, на уникалната индивидуалност на мъжката и женската природа;

Б) тези функции са изцяло подчинени на същността на брака и остават и след Грехопадението, такива, каквито са учредени от Твореца;

В) с оглед неизменната същност на брака, те остават непроменени и независими от социалните аспекти, от историческото и културното развитие; от облика на отделните епохи;

Различните функции на мъжа и жената в брака намират своя паралел в единството и единосъщността, но и в уникалната, неповторима мисия на всеки от образите в Троицата. Така както при въплъщението си Синът не става по-долен от Отца, но в човешкия си образ функционално се покорява на Неговата воля, а Светият Дух се подчинява понастоящем на служението на Сина и на Отца, без да губи Своята божественост, така жената, притежаваща същото достойнство и ценност като мъжа, е призвана да му се покорява, а всеки от тях да изпълнява назначените от Бога свои функции в брака. „Но желая да знаете, че глава на всеки мъж е Христос, а глава на жената е мъжът, глава пък на Христа е Бог.“ (І Кор. 11:3)

На съпруга Бог поверява грижата за живостта на любовта (Еф. 5:25, 28–31);

На съпругата Бог възлага покорството, всеотдайната помощ на съпруга при ръководенето на семейните дела и милостта. (Еф. 5:22–24). Тя притежава дарбата да създава родостта и уюта на дома.

Всеки от тях е незаменим в поддържането на живота на това единство в множествеността. Ролята му, отредена в брака, е неразривно свързана с опазването на неговата цялост; със същността му, без която или чрез изкривяването на която, човек би наранил дълбоко самия себе си.

VІ. Брак и семейство

Според Стария Завет думата за „семейство“ в буквален превод означава по-скоро „дом“, „домочадие“ или група от хора, които живеят под един покрив. С тази дума обаче е означаван и израилския народ (виж Ис. 5:7). За предпочитане бил бракът с родинини (като изключим най-близките – Лев. 18:6 и сл.) Жената напускала бащиния си дом и отивала да живее в дома на съпруга си. В патриархалните времена това означава да живее заедно с бащата и братята на съпруга си. Разкопките от времето на монархията обаче показват, че синът вероятно се е отделял в свой дом след женитбата.

В Библията са споменати множество различни брачни церемонии, но малко от тях са описани подробно. Младоженецът слагал на младоженката сватбено було в знак, че той я взема под своите грижи (виж Рут 3:9; Йез. 16:8), а бракът влиза в сила след подписването на брачния договор. Приготвяла се специална брачна стая, където младоженците пристъпват с молитва (Пс. 19:5; Тов. 7:16–17).

В Новия Завет с термина „семейство“ също се е означавало племето и народа, но за разлика от Стария Завет идеята за „дома“ и „домочадието“ се среща по-често. Това е социална единица, обичайна за гръцкия и римския свят, съставена от съпруг (господар или стопанин), съпруга, деца, роби, а така също и слуги, наемни работници или даже приятели, които се присъединяват към дома за взаимна изгода. Независимо от обхвата му обаче, важно е да се отбележи, че в основата на семейството стои връзката между съпруг и съпруга. Около този „гръбнак“ на семейството се присъединяват впоследствие и всички останали негови по-близки или по-далечни членове. По тази причина домът става важен фактор за израстването и утвърждаването на ранната християнска Църква. Всички важни моменти, свързани с нейното същестуване и обуславящи самата ѝ същност, са пряко свързани със семейството, с дома. В Йерусалимската църква „преломяването на хляба“ ставало по домовете (Деян. 2:46). Апостол Павел наставлява домашните църкви в Ефес (Деян. 20:20) и постоянно напомня за взаимните отговорности на всички членове на семейството (напр. Кол. 3:18–4:1). Както Кръщението, така и Господнята вечеря (Причастие) се изпълняват в дома, а църковните водачи са били избирани, само ако са доказали качествата си на добри управители на своите домове (І Тим. 3:2 и сл.) Зад всяко семейство стои всеобхватното бащинство на Бога (Еф. 3:14–15), затова и Църквата се възприема като Божие „семейство“ (Еф. 2:19).

Казаното по-горе за брака (като завет – тържествено съглашение с обвързваща сила) и семейството, в основата на което винаги стои връзката, взаимоотношенията между съпруг и съпруга, налагат извода, че според християнския светоглед бракът и семейството са неразривно цяло, а съществуването им независимо едно от друго е в разрив със същността им и е обективно невъзможно.

VІІ. Няколко заключителни думи

От така очертаната по-горе същност на брака възниква естествено въпросът доколко завършена личност е човекът без неговите радости и отговорности? Ако човек, по подобие на Бога е създаден също в множествено число (мъж и жена) и придобива своята двоичност чрез силата на брачния завет, несъвършен ли е той и празно ли е неговото съществуване, ако остане сам?

Отговорът на тези въпроси, макар и на пръв поглед труден и дори парадоксален, разкрива мъдростта на Божествения промисъл; дава неподозирани възможности да вникнем по-пълно в Неговата дълбочина и всеобхватност.

Бог създава човека като завършена и уникална личност още в началото на неговото сътворение. Той запазва тези свои личностни характеристики дори в моментите на самота, когато най-осезателно съзнава нуждата си от общуване с друго, подобно на самия него човешко същество. Това не е парадокс или противоречие с вече казаното за същността на брака, защото проблемът „САМОТА“ не изчерпва въпроса за същността на личността. Той е само един от аспектите, чрез които тя осмисля и проявява себе си. 2. В качеството си на абсолютен Суверен и Съзидател, понякога Бог разрешава този проблем по различен начин, познавайки като никой друг дълбоката, изконна същност на всяко уникално човешко същество. На фона на казаното, думите на ап. Павел, насърчаващи безбрачието (виж І Коринтяни 7:1,7), не са парадоксални, а в пълно съзвучие с идеята на християнското учение за действено и близко (интимно) общуване на Твореца с всяко, сътворено от Него човешко същество. Такъв вид общуване прави възможно откликът на Бога към нуждата на личността от изявяване и осмисляне на себе си чрез динамиката на неповторими и пълноценни взаимоотношения да бъде в абсолютна хармония с нейната уникалност и да я запълни съвършено. Затова Христовият апостол разглежда както брачния завет, така и този за безбрачие като „особен дар от Бога“, без да ги противопоставя и да поставя единия в по-принизено положение от другия.

Използвана литература:

  • Милард Ериксън – „Християнско Богословие“
  • 1. Тъй като въпросът за приликите и отликите в рамките на т.нар. „допирни точки“ между Бога и човека е от ключово значение при разглеждането на проблема за самотата и специалния начин за разрешаването му, който Бог промисля чрез институцията на брака, ще маркирам няколко от най-известните системи за класифициране на атрибутите на Бога. Така ще е по-лесно да анализираме разглеждания въпрос в хода на изложението.
    А) предаваеми – качествата на Бога, които имат поне частично съответствие у хората (напр. любов, която макар и безгранична у Бога, отчасти съществува и у хората; всемогъщество, тъй като и човекът притежава някаква степен на сила, макар и несъизмерима с тази на Бога) и непредаваеми – уникалните качества на Бога, които не могат да бъдат намерени у хората (напр. вездесъщоността);
    Б) непреходни (иманентни) – качества, които остават неизменно в Божествената природа (напр. духовността на Бога) и преходни (еманентни) – излизат и оперират извън естеството на Бога като оказват влияние върху творението (напр. Божията милост);
    В) абсолютни (непреходни) – Бог винаги е притежавал тези качества, независимо от обектите в творението (напр. безпределност) и относителни (преходни) – онези качества на Бога, които се изразяват посредством отношението Му с обектите на творението, т.е. те са само приложение на абсолютните атрибути там, където има обекти на творението.
  • 2. (виж казаното в раздел ІІ за същността на човешката личност и за допирните ѝ точки с личността на Бога – бел. авторът)
 

Троица

В Йоан 14:28; Йоан 5:30; Марко 10:17,18 ясно се показват йерархия между бащата и сина.
Самият израз (баща и син) посочен от Исус показва взаимоотношенията на Бога със Исус. Ако човек иска да опише равнопоставеност, каква роднинска връзка би използвал? Баща-син или братя-близнаци?
Йоан 1:14 показва за Исус, че е роден за разлика от Бога в Псалм 90:2.
Псалм 83:18 показва ясно кой е единствения Всемогъщ Бог.
„Божият дух“ на еврейски: „веру̀ах“. Освен че е превеждана като „дух“, думата „ру̀ах“ е превеждана и като „вятър“, както и с други думи, които означават невидима действена сила. Виж Би 3:8, а също и Би 8:1

Здравейте!Интересни размисли

Здравейте!

Интересни размисли над трудната, но важна тема за Божията същност. Дали сте препратки към пасажи от Божието Слово, които наистина показват йерархия между Бог-Отец и Бог-Слово.

Същевременно цитираният от вас стих в Йоан 1:14 казва “И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.” Казва, че Словото е приело човешка същност, но не и че Словото е започнало съществуването си едва тогава.

Контекстът на изречението е, че Словото, “Логос” в гръцкия текст, е вечен, всемогъщ, създател на всичко видимо и невидимо. Освен като описание, подходящо да опише единствено само Бога, Йоан 1:1 изрично го и казва в християнския Нов завет: “В начало беше Словото; и Словото беше у Бога; и *Словото беше Бог*.”

Друг интересен момент можете да видите в Йоан 8 глава. Към края й Христос спори с водачите на народа кой е Той. Той заявява: “Истина, истина ви казвам - преди да се е родил Авраам, Аз съм.” Юдеите директно взимат камъни, за да Го убият.

Важен е моментът, че в оригиналния гръцки текст краят е “его ейми”, “аз съм” в сегашно време, а не в минало, “аз бях”, както погрешно е преведено в новия световен превод на jw.org.
Миналото време в превода е погрешно, защото влага в текста чужд смисъл, че Исус е бил създаден преди Авраам и просто е по-стар от него. Юдеите неслучайно взимат директно камъни, защото ясно разчитат посланието от устата на Исус. “Аз съм” на еврейски е “ИХВХ”, “АЗ Съм, Който Съм”, ЯХВЕ (или Йехова, както погрешено се е транскрибирало в миналото). Единствено Бог “винаги Е”, а всички ние “сме били” или “ще бъдем”. Наистина полезна е справката с оригиналния език, както и вие подчертавате.

Последното интересно, което ми дойде в ума, докато размишлявах, е относно Божия Дух, който споменавате. В Новия завет също се говори много за Него, като думата навсякъде е отново думата за “дъх” или “вятър” - “пневма”. Това не пречи обаче на апостол Павел да заръча на църквата в Ефес “Не оскърбявайте Светия Дух Божий, с Когото сте запечатани за в деня на избавлението.” (Еф. 4:30). Логичният въпрос тук, както и в подобния текст в евангелията е “как можем да обидим вятъра”, или “може ли дъхът да се огорчи”, както е преведено в новия световен превод? Само съзнателна личност би могла да бъде обидена, наскърбена от друга съзнателна личност, каквато е човекът.
Има, разбира се, и други пасажи, където виждаме Святия Божий Дух да притежава качествата на съзнателна личност, както и всемогъщество и слава, принадлежащи само на единия Бог.

Затова още най-ранните християни са разсъждавали, търсели и в крайна сметка са стигнали до несмилаемата за човешкия ум концепция за Един Бог в Три Лица (ипостаси), Пресвята Троица. Парадоксално да бъде сътворено като идея от интелекта ни, освен ако самата Библия не сочи точно към триединство на Бога.

Моля, споделете какви мисли пораждат разсъжденията по-горе. Ще е интересно да продължим интересната дискусия!

Настройки на изгледа на коментари

Изберете предпочитания от Вас начин за показване на коментарите и кликнете на "Запиши настройките", за да активирате Вашите промени.