• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Богът в пещерата

Г. К. Честъртън 22 декември 2009

Пещерата в научно­популярната литература се свързва с пещерния човек и в там наистина са открити древни рисунки на животни. Втората част на човешката история, която е нещо като повторно сътворяване на света, също започва в пещера. Даже по някакъв странен каприз и тук отново присъстват животни; защото става дума за пещера, използва на за кошара от пастирите, живели по хълмовете на Витлеем 1 – които и досега вкарват добитъка си в такива дупки и пещери за през нощта. Именно тук, под земята, при добитъка, се подслонило едно бездомно семейство, след като вратите на претъпкания хан се затръшнали пред лицата им; и именно тук, под стъпките на минувачите, в едно подземие под самия погреб на света, се родил Иисус Христос. Има нещо символично в недрата на прастарата скала и роговете на праисторическото стадо при това второ сътворение. Бог също бил пещерен човек и също ваел разни същества в странни форми и чудновати цветове по стените на света; с тази разлика, че Неговите картини оживели.

Огромен брой легенди и литературни произведения, които нямат и не ще имат край, повтарят и потретят по най-различни начини този единствен по рода си парадокс – че ръцете, сътворили слънцето и звездите, са твърде мънички, за да стигнат до огромните глави на добитъка 2. На този парадокс, бих казал дори шега, се основава всичко казано и написано за нашата вяра. Най-малкото прилича на закачливо намигане, защото ученият критик не може да го разбере. Той скрупульозно обяснява тази трудност, която самите ние упорито и някак с насмешка непрекъснато преподчертаваме. Той невъзмутимо осъжда като неправдоподобно нещо, което ние самите честваме като невероятно: то е от нещата, които са прекалено хубави, за да са истина, с тази разлика, че е истина. Когато контрастът между космическото сътворение и младенческа­та безпомощност се повтаря и преповтаря, когато се подчертава, изтъква, прогласява, възпява, когато се крещи, реве, да не кажем – вие, с цяло гърло, в стотици хиляди химни, песни, стихотворения, поеми, картини, ритуали и проповеди пред народа, то едва ли ни е нужен изтънчен критик, за да ни разкрие че в цялата работа има нещо странно. Особено ако критикът е от онзи тип хора, на които им трябва доста време, за да схванат хумора даже и на собствените си шеги. Но по повод съчетаването на контрастни идеи тук можем да изясним нещо, защото е свързано с цялостната теза на тази книга. Съвременният критик, за когото говоря, по принцип много се интересува от ролята на образованието в живота и от ролята на психологията в образованието. Непрекъснато ни повтаря, че първите впечатления формират характера по законите на причинно-следствената връзка. Също така обикновено доста се тревожи да не би зрителният анализатор на детето да бъде отровен от не­подходящите цветове на кукла-негърче или нервната му система – преждевременно фрустрирана от неблагозвучна дрънкалка. Но ако ние кажем, че е много различно дали си възпитан като християнин или си възпитан като евреин, мюсюлманин или атеист, същият този критик ще ни обяви за ужасно тесногръди. А разлика има и тя се състои в това, че всяко католиче познава от картини, а всяко протестантче – от разкази, това невероятно съчетание от контрастни идеи като едно от първите си осъзнати впечатления. Тоест, разликата не е просто богословска; тя е психологическа и затова има вероятност да надживее всякакви теологии. Тя наистина е, както обичат да казват учените, неизкоренима. Всеки агностик или атеист, който в детството си е имал дори една истинска Коледа, по-късно, независимо дали му харесва или не, неизменно носи в съзнанието си връзката между тези две според повечето хора твърде далечни една спрямо друга идеи – идеята за младенец и идеята за неведома сила, която поддържа звездите. Инстинктите и въображе­нието му ще свързват тези идеи, дори когато разумът му вече не вижда смисъл в това. Всяко изображение на майка и дете за него винаги ще носи някакъв религиозен оттенък; всяко споменаване на страшното Божие име – някакъв елемент на милост и жалост. Тези две идеи обаче не са свързани естествено или необходимо. Древният грък или китаец, пък били те и Аристотел и Конфуций, няма да намерят между тях необходима връзка. Връзката между Бога и детето не е по-логична, отколкото връзката между грави­тацията и котето. Тази представа е изградена в съзнанието ни от Рождество Христово, защото сме християни; защото сме психоло­гически християни, дори и когато не сме такива по силата на богословски убеждения. С други думи, съчетаването на тези идеи е изменило категорично – да употребим този така спорен израз – човешката природа. Наистина има разлика между човека, който знае подобно съчетание и онзи, който не го знае. Не твърдя, че първият е поради това по-добър от другия, защото е напълно възможно мюсюлманинът или евреинът да са по-достойни според собствените си разбирания. Но пресичането на две специфични схващания, съвпадението на две звезди в нашия личен хороскоп е неоспорим факт. Всемогъществото и немощта, или божественото и младенческото, съвсем определено са свързани в един рефрен, който няма да стане банален и след милион повторения. Няма да е пресилено, ако го наречем уникален. Витлеем категорично е място, където се срещат противоположности.

Едва ли е нужно да се споменава, но оттук тръгва още едно мощно влияние, което придава на християнството толкова човечност. Ако светът търси някакъв непротиворечив аспект на християнството, вероятно ще избере Рождество Христово. Но дори и тук очевидно мнозина намират противоречие (аз самият никога не можах да разбера защо) и това е почитта към Дева Мария. Когато бях дете, хората от едно по-пуританско поколение негоду­ваха срещу една статуя на Девата с младенеца в нашата енорийска църква. След много спорове те стигнаха до компромис. И махнаха младенеца. Някой ще каже, че така култът към Богородица е още по-неприемлив. Е, разбира се, ако не приемем, че Синът ѝ е нещо като оръжие и сега тя е далеч по безопасна. Но има един практичен проблем, който е много показателен. Не можеш да изолираш майката от цялостната обстановка, обграждаща едно новородено. Не можеш да оставиш младенеца да виси просто ей така във въздуха; всъщност така изобщо не може да има статуя на младенец. Не може също така да издигнеш в празното пространство идеята за новородено дете или да мислиш детето, без да мислиш и майката. Не можеш да стигнеш до детето, без да минеш през майката. И в обикновения човешки живот не можем да се доближим до детето по никакъв друг начин, освен чрез майката. И ако изобщо трябва да мислим Христос в този аспект, двете представи вървят ръка за ръка, както впрочем и в действителността. Трябва или да извадите Христос от Коледата, или Коледата от Христос. Ако пък не, то ще трябва да признаете, че двете святи глави са твърде близо и техните ореоли няма как да не се сливат и пресичат, както добре знаем от старите икони и картини.

С риск да се изразим пресилено, можем да кажем, че в онази кошара или кухина в големите сиви хълмове всъщност не се е случило нищо особено, с изключение на това, че цялата вселена е била обърната надолу с главата. Искам да кажа, че дотогава по правило всяко удивление и боготворене било насочено навън, към най-голямото, а сега се обърнало навътре, към най-малкото. Самата сцена внушава представата за приковани в една точка хиляди възхитени погледи, което прави стотиците цветни като­лически изображения на тази сцена да приличат на паунова опашка. И в известен смисъл е вярно, че Бог, който дотогава бил само безкрайна окръжност, станал център, а центърът е безкрайно малък. Вярно е, че оттук насетне духовната спирала се насочила навътре вместо навън; и в този смисъл е центростремителна, а не центробежна. Религията в много отношения се превърнала в религия на малките неща. И нейната традиция в изкуството, литературата и народните легенди в достатъчна степен е засвидетелствала, както вече казахме, този чуден парадокс за Бога в яслите. Но може би не се изтъква така ясно значението на факта, че Бог се родил в пещера. Наистина твърде любопитно е, че традицията почти не говори за пещерата. Добре известно е, че Витлеемската сцена е пресъздавана във всякакви времена и обстановки – различни страни, пейзажи и архитектура. Радващо и възхитително е, че хората са си я представяли толково различно в зависимост от собствените си различни традиции и вкусове. И докато всички знаят за конюшнята, малцина помнят пещерата. Някои критици са толкова глупави, че дори откриват някакво противоречие – веднъж се говорело за конюшня, а друг път за пещера. Това показва, че едва ли знаят много за конюшните и пещерите в Палестина. Няма смисъл да обясняваме, че както виждат различия там, където ги няма, така и не виждат различия там, където ги има. Когато някой известен критик каже например, че раждането на Христос в скална пещера е същото като изскачането на Митра жив от скалата, това звучи като пародия на основата на сравнителната религия. Всяка история си има основна идея дори когато тя е очевидна измислица. И идеята за божество, което се появява напълно зряло и без майка, както Атина Палада от главата на Зевс, е очевидно самата противоположност на представата за Бог, който се ражда като обикно­вено бебе, изцяло зависимо от майка си. Която и от двете идеи да предпочитаме, със сигурност трябва да ни е ясно, че те са противоположни. Да виждаме сходство в тях само защото и в двете се говори за скала, е точно толкова глупаво, колкото да отъждествяваме Потопа с кръщението в река Йордан само защото и в двете се говори за вода. Независимо дали раждането на Христос е мит или тайнство, Той е роден в една дупка в скалите и това преди всичко Го характеризира като изгнаник и бездомник. При все това е вярно, както вече обърнах внимание, че за разлика от другите реалии, които присъстват около Рождество, пещерата не се използва като символ така често или така подчертано, както останалите.

И причината за това също се крие в самата природа на този нов свят. В известен смисъл това е предизвикателството на едно ново измерение. Христос не само не е роден в една плоскост със света, а дори – по-ниско от света. Не само че това първо действие на божествената драма не е било изиграно над зрителното поле на наблюдателя, а обратното – зад спуснати завеси, на тъмна сцена, потънала отвъд видимото. И това е идея, много трудна за изразява­не с повечето художествени средства. Става въпрос за идеята, че събитията се случват едновременно на различните нива на битието. Нещо от това е било изразимо от по-архаичното и декоративно средновековно изкуство. Но колкото повече художниците науча­ват за реализма и перспективата, толкова им е по-трудно да изобразят едновременно и ангелите в небесата, и овчарите на хълмовете и сиянието в мрака под хълмовете. Може би най-близо до това са декорите, използвани от някои гилдии през средно­вековието, когато карали по улиците театър с три сцени една над друга: най-отгоре раят, после земята и накрая адът. Но в загадката на Витлеем раят е под земята.

Дори само това намеква за революция – сякаш светът бил преобърнат наопаки. Напразен би бил всеки опит да кажем нещо достатъчно точно или пък ново за обрата, който концепцията, че Божеството е родено като изгнаник или дори – извън закона, предизвикала в цялостната представа за закона и за неговия дълг към бедните и бездомните. Дълбока истина има в твърдението, че от този момент нататък робството станало невъзможно. Можело да има и е имало хора, носещи по силата на закона това име, докато Църквата не станала достатъчно силна, за да изкорени самата практика, но езичеството не можело оттук насетне да почива просто на изгодата от запазването на робския статут на някои хора. Индивидът придобил значение, каквото един инструмент не би могъл да има. Човекът не можел повече да бъде използван за някаква цел – във всеки случай не и за целите на друг човек. Целият този народностен и братски дух в библейския разказ традицията правилно свързва с епизода с еврейските селяни, които се оказали в разговор – лице в лице – с небесните ангели. Но народностният елемент, какъвто го откриваме в лицето на овчарите, има и друг аспект, може би не така пълно разработен, но по-пряко свързан с изложеното тук.

Хората от народа например овчарите хората на народната традиция навсякъде са онези, които създават митологиите. Именно те, незасегнати от ограниченията на някоя философска система или от покварените култове на цивилизацията, усещали най-непосредствено нуждата, която вече разгледахме – нуждата от образи, които били приключения на фантазията; митологията, която била едно търсене; изкусителните и мъчителни намеци за нещо почти човешко в природата; безмълвния език на сезоните и на някои особени места. Те най-добре разбирали, че пейзажът е мъртъв без история, а историята – мъртва без герой. Но рационализмът вече започнал да разяжда тези неподправено ирационални и въобража­еми съкровища на селяните точно както продължителното робство ги оставило без покрив и дом. Всички те тънели в здрач и смътно разочарование, когато неколцина от тях открили онова, което търсели. Навсякъде другаде, освен на това място, Аркадия 3 била напуснала горите. Пан бил мъртъв, а овчарите се пръснали като овце. И въпреки че никой не го съзнавал, близо бил часът, който щял да завърши и осъществи всички неща. И въпреки че никой не го чул, един вик от отвъдното на незнаен език се понесъл над издигащата се наоколо планинска пустош. Овчарите най-сетне намерили своя Пастир.

Статията е част от книгата „Вечният човек“ на Дж. К. Честъртън, 2005 г. от издателство „Омофор“. Можете да закупите книгата от сайта pravoslavie.bg

Илюстрация към статията: Ваня Вълкова

 

  • 1. Витлеем е мястото, където се е родил Христос. Преди раждането Му Йосиф и Мария отиват от Галилея във Витлеем, защото има нареждане всеки да отиде в родното си място във връзка с всеобщото преброяване на населението, заповядано от Август; а Йосиф е от дома и рода Давидов.Тъй като в странноприемницата нямало място поради струпалия се народ, те отсядат в яслите (пещера, където нощуват животните). Вж. Лук. 2:4–7.
  • 2. Става дума за Христос, Който като Бог е творец на всичко видимо и невидимо и вседържител на цялата Вселена, но като младенец в яслите е като мъниче сред огромните животни.
  • 3. Използваната фотография на Мадоната от Гуаделупе е с автор nimblefingers.