• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Библейски принципи на научното мислене

Както отбелязва изследователят Лорън Айзли, най-любопитната черта на настоящия свят с високо развита наука е, че той изобщо съществува. Хората възприемат, често несъзнателно, едно схващане за „неумолимия прогрес“, според което простото протичане на времето води до нарастване на познанията ни също толкова сигурно, колкото е поникването на дъб от жълъда. „И все пак археолозите ще са принудени да ни кажат“, пише Айзли, „че не една и две велики цивилизации са се зародили и са изчезнали, без да се ползват от предимствата на научната философия.“

Айзли стига до заключението, че науката изобщо не е „естествено явление в живота на човечеството“. Наистина, за човека е присъщо да проявява любознателност спрямо околния свят, но науката като институция не се свежда само до това. „Тя си има правила, които трябва да бъдат усвоени; подходи и методи, които чрез формалния процес на образованието се предават от поколение на поколение“, подчертава Айзли. Казано накратко, „науката е една създадена културна институция, каквато няма във всички общества и за която не можем да разчитаме, че ще се зароди спонтанно от човешкия инстинкт… За да процъфти, тя се нуждае от особена, неповторима почва.“ Лишена от тази почва, тя „се разпада и отмира като всяка друга човешка дейност, например религията или дадена държавна система“ 1. А какво представлява тази неповторима почва? С известна неохота Айзли я отъждествява с християнската вяра. „При едно от онези странни размествания на пластовете, за които историята ни дава няколко редки примера“, отбелязва той, „християнският свят най-сетне вдъхва живот на експерименталния подход в науката. И го прави по неоспорим и недвусмислен начин.“ 2

Истината, че християнството е било важен съюзник на научните изследвания вероятно звучи изненадващо за мнозина днес, но дори само историческият факт, че в края на краищата модерната наука се заражда в една култура, просмукана от християнската вяра, е твърде показателен. Тъкмо християнска Европа е люлка на модерната наука, която се е появила единствено там и никъде другаде. Чрез използване на чисто приложни познания и на прости емпирични методи, няколко древни култури — от китайската до арабската — са достигали по-високо равнище на техническо развитие, отколкото Европа през средновековието. И въпреки това, именно християнска Европа (а не други по-развити култури) е родина на модерната наука като систематизирана и самокоригираща се дисциплина. Именно там се е оформил начинът на мислене, който днес наричаме „научен“ и който поставя ударение върху опита и математическата формулировка. Един историк е длъжен да се запита защо това е така. Защо точно християнството задава рамките, в които се развива новаторският подход към природния свят?

За да отговорим на този въпрос, трябва първо да се убедим, че научните изследвания почиват върху определени предположения за света, без които науката би била невъзможна. Както изтъква Фостър, западните мислители трябвало да припишат на природата такива свойства и същност, които да я превърнат във възможен обект за научно изследване още преди появата на самата наука 3. По думите на Уайтхед, „вярата, че науката е възможна“, предхождала разработването на същинската научна теория. Той обяснява, че тази вяра се корени в някои принципи на човешкото мислене, които (както подчертава авторът) на свой ред произхождат от християнското учение за света като божествено творение. Това не означава, че всички хора живели в Европа по време на научната революция, са били убедени християни. Но дори и онези, които отхвърляли ортодоксалните библейски доктрини, продължавали да живеят и да мислят в интелектуалните рамки на библейския светоглед. Уайтхед подчертава, че няма предвид ясно заявени схващания на отделните личности, а „инстинктивната нагласа в мисленето“, която една неоспорвана от векове вяра е оставила в съзнанието на европееца 4.

За каква „нагласа в мисленето“ става дума? Християнските представи за реалността са вплетени толкова неразривно в тъканта на западното съзнание, че от историка се изисква усилие на въображението, за да ги разграничи в техния чист вид. Всъщност, почти през цялата история на Запада, учените-християни са били твърде възприемчиви към чужди философски идеи. Техният стремеж да изложат своето становище с термини, почерпени от аристотелизма и неоплатонизма е бил толкова силен, че християнският светоглед в своята неповторимост бил силно размит. А тази неповторимост и оригиналност на християнското схващане за природата проличава особено ясно на фона на противоположните възгледи, разпространени в древността.

Библейската представа за света

1. Природата съществува реално

Науката представлява изучаване на природата, което става възможно в зависимост от отношението ни към тази природа. Западната култура е заимствала някои фундаментални предположения за естествения свят от библейските Писания. Най-напред, според библейското учение, природата съществува реално. Ако това изглежда прекалено очевидно, за да си струва да го споменем, трябва да си припомним, че в не една и две религии светът е смятан за илюзорен. Според много от разновидностите на пантеизма и идеализма, крайните, частни неща не са нищо друго освен „проявления“ на Единното, на Абсолюта, на Безкрайното. Индивидуалността и разграничението са илюзии. Индуизмът, например, възприема всекидневния свят на веществените предмети като привидност (майя). Натурална философия, която принизява до такава степен материалния свят, едва ли е в състояние да вдъхнови неговото внимателно наблюдение и изследване, които са така необходими в науката.

От друга страна, според християнското учение за Сътворението, крайните обекти не са прости проявления на Безкрайното. Те са сътворени от Бога и съществуват реално. Както подчертава Лангдън Гилки, професор от Богословския факултет на Чикагския университет, учението за Сътворението предполага, че светът не е илюзорен; той е „царство от структури, които се поддават на определение и на реално съществуващи взаимовръзки и следователно, може да бъде обект както на научно, така и на философско изследване“ 5.

2. Природата има голяма стойност

Научното познание се основава не само на метафизични убеждения, но и на определени възгледи за ценното, стойностното. Ученият трябва да е стигнал до извода, че природата има стойност, която я прави достойна за изучаване. Древните гърци не споделяли това убеждение. В древността материалният свят често бил отъждествяван със злото и хаоса и затова древните гледали с презрение на всичко, свързано с вещественото. С физически труд следвало да се занимават само робите, а философите се стремели към един живот на бездействие, в който да се отдадат на „висшите неща“. Много историци считат, че това е една от причините древните гърци да не създадат емпирична наука, която изисква практически наблюдения и опити. В противовес на преобладаващата тогава гръцка култура, ранната Църква отстоявала възгледа за високата стойност на материалния свят. Християнството учи, че светът има голяма ценност като Божие творение. В първа глава на Битие неколкократно се повтаря радостното възклицание: „И Бог видя, че беше добро.“ Както подчертава англичанката Мери Хес, философ на науката, „в юдео-християнската традиция никога не е имало място за идеята, че материалният свят е нещо, от което трябва да бягаме и че е унизително да работиш в него. Материалните неща трябва да бъдат използвани за прослава на Бога и за благото на човека.“ Ето защо „през християнската ера в Западна Европа никога не се е гледало с пренебрежение на физическия труд. Не е съществувала робска класа, която да работи, а занаятчиите са се ползвали с уважение.“ 6

3. Природата не е бог

Според библейското учение природата е нещо добро, но не е бог. Тя не е нищо друго освен творение, а Светото Писание се обявява твърдо срещу всяко обожествяване на Творението. Езическите религии като цяло са анимистични или пантеистични и разглеждат природния свят или като обиталище на божественото, или като еманация на божествената Същност. Според най-разпространените разновидности на анимизма, цялата природа е изпълнена с духове или божества. По думите на баптисткия богослов Харви Кокс, езичникът „живее в една омагьосана гора“. Планинските долини и гори, камъните и ручеите са населявани от духове, призраци, бесове. Природата гъмжи от богове на слънцето, богини на реките и звездни божества. Тотемизмът се корени в представата, че природните създания са свързани с хората чрез духовно родство 7. Библейското учение за Сътворението отхвърля тези идеи. Бог не обитава света така, както горските нимфи живеят в дърветата. Той не е олицетворение на природните сили. Той не е „душата“ на света, а негов Създател. Светът е дело на Неговите ръце, точно както гърнето е произведение на грънчаря. Още първите стихове от първа глава на Битие влизат в рязък контраст с повечето древни религии, като отхвърлят обожествяването на Слънцето, Луната и звездите. Според древния библейси автор небесните тела не са божествени, а просто „дават светлина“ и са поставени на небето според Божия план, както домакинята вечер окачва фенер пред входната врата.

Снемането на божествеността от природата е изключително важна предпоставка за развитието на науката. Доколкото човекът боготвори природата, нейното експериментално изучаване се счита за богохулство. Доколкото на света се приписва божествена сила и той е населяван от божества, единственото подобаващо отношение към тях е или да им се подчиняваш безпрекословно, или да се пазиш от тях. Както се изразява химикът Робърт Бойл, живял през ХVII в., склонността да се възприема природата като нещо свещено винаги „е действала обезсърчаващо и е спъвала науката“ 8. Монотеизмът на Библията очиства природата от присъствието на божествата и дава на човека свобода да й се радва и да я изучава без страхопочитание. Едва когато светът престане да бъде обект на преклонение, той може да се превърне в обект на изследване.

4. В природата има ред

За да се превърне в обект на изучаване, светът трябва да бъде разглеждан като място, където събитията се разиграват по предсказуем, сигурен начин. Това разбиране също е унаследено от християнството. Според езическите религии съществуват множество иманентни божества, докато за християнството има един-единствен трансцендентен Творец, Който е създал единна, цялостна Вселена. Биохимикът Мелвин Калвин, носител на Нобелова награда, изразява тази идея по следния начин:

„Опитвам се да установя откъде е произлязло това убеждение. То изглежда се корени в една основна идея отпреди 2000—3000 години, която за пръв път е била провъзгласена в западния свят от древните юдеи: идеята, че Вселената е подвластна на един-единствен Бог, а не е рожба на приумиците на множество богове, всяко от които има свои владения и се разпорежда в тях според собствените си закони. Този монотеистичен възглед според мен полага историческата основа на модерната наука.“ 9

Разбира се, идеята за ред в природата почива не само върху съществуването на един-единствен Бог, а и върху характера на този Бог. Богът, Който ни се разкрива в Библията, е верен и заслужава доверие; следователно, Неговото творение също трябва да е надеждно. Делото на Коперник е исторически пример за такава научна логика. Коперник пише, че в търсенето на космологичен модел, който да превъзхожда космологията на Аристотел и Птолемей, той първо се е обърнал към трудовете на други философи от древността. Но той установява, че между древните е имало сериозни разногласия относно устройството на Вселената. Коперник признава, че тази несъвместимост на възгледите го е смутила, понеже знаел, че Вселената е „създадена за нас от един Творец на реда и на върховното благо“. Така в своята научна дейност Коперник се заема да гради по-добра космология, която, по думите на богослова Кристофър Кайзър, „да потвърждава подредеността, единството и симетрията, каквито прилягат на Божието творение“ 10.

5. Природата е подчинена на закони

Вярата, че Вселената е подчинена на някакъв ред, намира конкретен израз в представата за природните закони. Изразът „законите на природата“ звучи толкова познато на съвременното съзнание, че ние обикновено не забелязваме неговата уникалност. Историкът А. Р. Хол отбелязва, че понятието за природен закон е било непознато в Азия и в древния западен свят. Той подчертава, че това схващане се заражда едва през Средновековието и прави „съществена отлика“ от всичко измислено дотогава. В основата на тази „отлика“ според Хол е библейското учение за Твореца. Той изтъква, че употребата на думата „закон“ по отношение на природните явления „би била неразбираема в античността, докато тя се вписва напълно в юдео-християнската вяра в един Бог, който е и Творец, и Законодател“ 11. Библейският Бог е божественият Законодател, Който управлява природата чрез законите Си, установени от самото начало. Такова убеждение например откриваме в трудовете на математика и философа от XVII в. Рене Декарт, според когото математическите закони, които науката се стреми да открие, са наложени от Бога — точно както един цар определя законите в своето царство. Тук е важно да отбележим последователността на съжденията. Ранните учени не са смятали, че щом светът е подчинен на закономерен ред, то по тази причина непременно трябва да съществува разумен Бог. Техните доводи са били степенувани в обратната последователност: има разумен Бог и по тази причина светът е подчинен на закономерен ред. Тези хора са имали по-голяма увереност в съществуването и характера на Бога, отколкото в закономерностите в природата. Идеята за съществуването на природен закон, възникнала по това време, е почерпена не от наблюдения, а предопитно — от вярата в библейския Бог 12. Тя не е обобщение на научните експерименти, а предмет на вяра.

Една от най-отличителните черти на съвременната наука е нейното математизиране. В основата на този процес стои убеждението, че природата не само е подчинена на определени закони, но и че тези закони могат да бъдат изразени чрез точни математически формули. Налагането на това убеждение също не е така естествено, както изглежда днес и е невъзможно извън юдео-християнския светоглед.

6. Бог е създал природата точно както е искал

Във всички други антични религии Сътворението на света започва от някаква предсъществуваща субстанция със свое собствено естество. Затова създателят не е абсолютен и не разполага със свободата да сътвори света изцяло според своята воля. В древногръцката философия например, светът се състои от вечна материя, която на свой ред е изградена от вечни разумни универсалии, наричани Идеи или Форми. Според Платоновия мит за Сътворението, създателят (демиург) е нисше божество, което не твори от нищо, а просто влива мисъл (Идеи) в лишената от разум материя. Но дори и това дело е несъвършено, понеже материята не се поддава лесно на вмешателство и оказва съпротива на разумното устройство, което Идеите й придават. Казано накратко, както отбелязва и Хойкаас, демиургът е творец с вързани ръце — и то в две отношения:

„Той е принуден да следва не своя собствен замисъл, а модела на вечните Идеи, и, второ, той трябва да наложи отпечатъка на Идеите върху една хаотична и непокорна материя, която сам не е създал.“ 13

Следователно, древните гърци предполагат известно несъвършенство в природата; тя е, така да се каже, недоизпипана. Ако някои факти не се вмествали в теориите им, те си казвали, че това и трябва да се очаква от един несъвършен свят. Отделните, единични неща все пак са просто едни груби подобия на разумните Идеи или Форми. По думите на историка Дъдли Шапиър, гръцката мисъл приема, че физическият свят „има един по същество ирационален елемент: нищо в него не се поддава на точно описание от разума и, в частност, чрез математически понятия и закони.“ 14

В противовес на това схващане, библейският Бог създава Вселената eх nihilo (т. е. от нищото) и следователно има пълна власт над нея. В книгата Битие откриваме образа на един Майстор, който свободно подбира и влага Своя материал. Така Вселената в своето същностно устройство е точно такава, каквато Бог е искал да бъде. Християнското учение за Сътворението eх nihilo отхвърля представата за някаква предсъществуваща субстанция с вечни свойства, която ограничава възможните Божии действия. Бог създава света изцяло според Своята воля. Ученият-християнин е сигурен, че има пред себе си нещо определено, а не просто едно случайно отклонение от идеалния първообраз.

7. Човекът е способен да проумее реалността

Науката нямаше да спечели нищо от вярата, че природата е подчинена на разумен ред, ако тази вяра не бе подплатена и с убеждението, че човекът е в състояние да открие този ред. Както подчертава Айзли, в исторически план науката води началото си от „ясното убеждение, че във Вселената има ред и че този ред може да бъде тълкуван чрез рационално размишление“ 15. Второто твърдение е не по-малко важно от първото. То означава, че науката не може да се развива без епистемология, или теория на познанието, която да гарантира, че човешкият ум има необходимите качества, за да постигне истинско познание за света. От историческа гледна точка този постулат произхожда от учението, че човек е създаден по образ и подобие на Бога.

Сравнението между различните култури ще ни помогне да си изясним проблема. В своята книга „Голямото титруване“, изследователят на китайската култура Джоузеф Нийдам се пита защо китайците така и не създават съвременна наука. Според него причината се корени в това, че те не са вярвали нито в разбираемия ред в природата, нито в способността на човека да разгадае този ред, ако той изобщо съществува. По думите на Нийдам:

„Липсва убеденост, че кодът на природните закони може да бъде разбулен и разчетен, защото няма увереност, че едно по-разумно от нас божествено същество изобщо е създало такъв код, който се поддава на разчитане.“

Китайците все пак долавят някакъв ред в природата, но го схващат като нейна присъща необходимост, която е непостижима за човешкия ум. „Това не е ред, наложен от разумно личностно същество“, обяснява Нийдам, „и затова няма гаранция, че други разумни същества ще бъдат в състояние да изразят на своя земен език изначалния божествен кодекс от закони, който е бил формулиран отнапред.“ 16 За разлика от Китай, в Европа такава „гаранция“ съществува — тук господства убеждението, че един разумен Творец е сътворил както света, така и „други разумни същества“. По подразбиране, между двата вида разум: божествения и човешкия, съществува известно сходство и, следователно, хората могат „да следват Божиите мисли“. По думите на Кайзър, в човека е заложена същата рационалност, с която Бог е подредил творението Си, и тъкмо затова той е в състояние да проумее този ред.

Увереността в човешкия разум е донякъде смекчена от учението за Грехопадението, според което разумът е замъглен от греха и е склонен да допуска грешки и изопачени представи. Но в общи линии именно християнската вяра е в дъното на убеждението, че човекът е надарен със способността да познава истината.

8. Човешкият ум е трансцедентен спрямо природата

Модерната наука е майка на модерните технологии, но преходът от наука към технология е трябвало да бъде обусловен от приемането на система от убеждения, които да оправдават дейната намеса в естествените процеси, предприемана съгласно целите, които си поставя човечеството.

Според анимизма и пантеизма вселената е единствената всеобхватна реалност, а индивидът, като проява на природата, е неспособен да надмогне и преодолее окръжаващата го среда. Отношението на ума, изправен пред величествената природа, е пасивно. Човешкият разум се вмества изцяло в природата; той не е трансцендентен спрямо нея като субект спрямо обект. Ето защо човекът проявява интерес към изучаването на света единствено за да се приспособи и да живее в съгласие с него, а не за да впрегне природните сили в своя полза.

Библейското разбиране е коренно различно. То започва с трансцендентния Бог и със сътворението на човека по Негов образ. Хората откриват същностно сродство не с природата, олицетворена чрез тотеми и идоли, а с Бога. Затова човешкият разум е в състояние да се издигне над природата и да я разглежда като обект. Индивидът вече става активен спрямо природата. Хората не само се съобразяват с нейните закони, но разполагат и със свободата да я направляват и овладяват — както теоретично, чрез математически формули, така и на практика, чрез опити. По този начин християнството е предоставило едновременно интелектуалната рамка и вътрешните подбуди за развитието на техниката. Ако се позовем на любимата фраза на ранните учени, целта на науката е да служи за Божия прослава и да допринася за добруването на човечеството.

Представата, че условията на живот могат да бъдат подобрени, сама по себе си е революционна и се корени в библейското учение. Както посочва Харви Кокс, хора, които са хванати в капана на циклични, детерминистични или фаталистични възгледи за историята, не могат да достигнат до идеята за подобряване на живота 17. Според библейското учение обаче, историята е линейна и отворена за божествена намеса. В течение на историческото време Бог може да сътвори нещо наистина ново. Това се отнася и за човека, създаден по Негов образ и подобие. И Бог, и човекът са първопричини, които могат да сложат начало на нова верига от вторични последствия. Така библейският възглед за историята вдъхновява човека да твори наука и техника, за да подобри условията и обстановката, при които живее.

Заключение

Сигурно ще е полезно да обобщим казаното дотук с таксономията на Джон Хедли Брук за начините, по които християнството е повлияло върху развитието на науката. Първо, християнското учение е било предпоставка за стремежа към научни познания (например, убеждението в закономерността на природата произтича от вярата, че светът е сътворен от един разумен Бог). Второ, християнското учение оправдава науката (например, науката е разглеждана като средство за облекчаване на трудностите и страданията). Трето, християнското учение осигурява подбудите за научна дейност (например, тя следва да изяви славата и мъдростта на Твореца). И четвърто, християнството изиграва съществена роля в утвърждаването на научната методология (възприемане на емпиричния подход) 18.

В светлината на всичко разгледано до тук възниква един наболял въпрос: щом християнските възгледи са дали такъв мощен тласък за развитието на науката, какво ще стане оттук нататък, след като тези възгледи са подкопани и християнството вече не е религия на цялото общество, а лична вяра, изповядвана от отделни учени? Какво ще стане с науката, след като нейните християнски подбуди и интелектуална основа все повече отиват на заден план? Съвременната наука все още живее благодарение на богатството, натрупано през столетията на християнска вяра. Но докога ще стигне този капитал? И с какво ще бъде заместен той?

„Експерименталният метод постигна успехи, надминаващи и най-дръзките човешки мечти“, отбелязва Айзли, „но вярата, която го е породила, дължи много на християнското схващане за Божието естество.“ Вярата в един разумен Бог, Който е достоен за доверие, е довела до предположението, че Вселената е подчинена на разумен ред. „Днешната наука“, добавя Айзли, „все още се крепи на това убеждение.“ 15 Въпросът е: докога?

Може да се окаже, че науката е постигнала пълна независимост от библейските възгледи и подбуди, дали тласък за нейното първоначално развитие. Не е изключено да излезе, че тя се самоподдържа и се развива, задвижвана от чистото интелектуално любопитство и благодарение на техническия прогрес. И все пак, откъсната от учението за божественото сътворение, науката губи философската основа на своето фундаментално предположение: че природата е закономерна. „От времето на Хюм насам“, отбелязва Уайтхед, „модерната научна философия се състои в отхвърляне на рационалността на науката.“ Хюм е показал, че чисто емпиричният подход не ни дава основания да вярваме дори в основополагащи принципи като причината и следствието. Ето защо, заключава Уайтхед, днешните учени утвърждават една „научна вяра“ в реда, на който е подчинена природата, макар че им липсва каквото и да е разумно основание за нея 19. А без такова основание не е никак сигурно, че подобна „научна вяра“ ще оцелее дълго.

  • 1. Eiseley, Loren. Francis Bacon. — In: The Horizon Book of Makers of Modern Thought. Intro. Bruce Mazlish. New York, American Heritage Publishing, 1972, pp. 95—96.
  • 2. Eiseley, Loren. Darwin's Century. Garden City, Doubleday, 1958; Doubleday, Anchor Books, 1961, p. 62.
  • 3. Foster, M. B. The Cristian Doctrine of Creation and the Rise of Modern Natural Science. — In: Mind N 43, 1934. Reprinted — In: Science and Religious Belief: A Selection of Recent Historical Studies. London, University of London Press, 1973. Also Reprinted — In: Creation. The Inpact of an Idea. New York, Charles Scribner's Sons, 1969.
  • 4. Whitehead, Alfred North. Science and the Modern World. New York, Macmillan, Free Press, 1925, pp. 12—13
  • 5. Gilkey, Langdon. Maker of Heaven and Earth: The Cristian Doctrine of Creation in the Light of Modern Knowledge. New York, University Press of America, 1959, p. 132.
  • 6. Hesse, Mary. Science and Human Imagination: Aspects of History and Logic of Physical Science. New York, Phylosophical Library, 1955, pp. 42—43.
  • 7. Cox, Harvey. The Secular City. Toronto, Macmillan, 1966, pp. 19—21.
  • 8. Klaaren, Eugene M. Religious Origin of Modern Science, Grand Rapids, Eerdmans, 1977, p. 150.
  • 9. Calvin, Melvin. Chemical Evolution. Oxford, Clarendon Press, 1969, p. 258.
  • 10. Kaisler, Christopher. Creation and the History of Science, Grand Rapids, Eerdmans, p. 109.
  • 11. Hall, A.R. The Scientific Revolution, 1500—1800: The Formation of the Modern Scientific Attitude. Boston, Beacon Press, 1954, pp. 171—172.
  • 12. Becker, Carl. The Heavenly City of the Eighteenth-Century Phylosophers. New Heaven, Yale University Press, 1932, p. 55.
  • 13. Мнозина богослови не споделят подобна дефиниция. Аз приемам тук това определениe, не защото го намирам за по-добро от тяхното, а защото бидейки просто и „разбираемо“, то ми дава възможност да разгледам онези въпроси, които „обикновеният читател“ очаква да бъдат засегнати, когато пристъпва към книга за чудесата.
  • 14. Shapere, Dudley. Galileo: A Phylosophical Study. Chicago, University of Chicago Press, 1974, pp. 134—136.
  • 15. a. b. Eiseley, Loren. Op. cit., p. 62.
  • 16. Needham, Joseph. The Grand Tradition: Science and Society in East and West. Toronto, University of Toronto Press, 1969, p. 327.
  • 17. Cox, Harvey. The Christian in a World of Technology. — In: Science and Religion: New Perspectives on the Dialogue, p. 264.
  • 18. Brook, John Hedley. Op. cit., p. 88.
  • 19. Whitehead, Alfred North. Op. cit., p. 4.