• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Данните относно документите на Новия завет

Интервю с Брус Мецгър, Ph.D

Лий Стробъл 22 декември 2009

Когато държа Библията в ръце, аз всъщност държа преписи на древни исторически документи. Оригиналните биографии на Исус – Матей, Марк, Лука и Йоан – и всички други книги на Стария и Новия Завет отдавна са станали на прах. Така че как мога да съм сигурен. че съвременните версии – краен продукт на безброй преписи през вековете, имат някаква прилика с това, което авторите отначало са написали?

Откъде мога да узная дали тези четири биографии предават цялата истина? Ами ако е имало други биографии, които са били цензурирани, защото Ранната църква не е харесвала образа на Исус, описан в тях? Как бих могъл да съм уверен, че църковната политика не е потъпкала биографии на Исус, които са били също така точни като четирите, включени в Новия завет, и които биха хвърлили важна нова светлина върху делата на предизвикалия толкова дискусии дърводелец от Назарет?

Два въпроса – дали биографиите на Исус са достигнали до нас непокътнати и дали други също толкова точни биографии, които може да са били отхвърлени от Църквата – заслужаваха внимателно разглеждане. Знаех, че има един изследовател, всеобщо признат като водещ авторитет по темата. Отлетях до Нюарк и наех кола до Принстън, за да посетя д‑р Мецгър.1

Преписи на преписи на преписи

— Ще бъда честен с вас. Когато за първи път открих, че няма оцелели оригинали на Новия Завет, бях наистина скептично настроен. Мислех си: „Ако всичко, с което разполагаме са преписи на преписи на преписи, как може да съм уверен, че днешният Нов Завет има някакво сходство с оригиналите“. Как ще отговорите?

— Посоченият проблем не е присъщ само на Библията. Това е въпрос, който можем да зададем и за други документи, достигнали до нас от древността – отговори той. – Но предимството на Новия Завет, особено в сравнение с други древни писания, е безпрецедентно големият брой на оцелелите преписи.

— Защо е важно това? – попитах аз.

— Ами, колкото по-често срещате преписи, които си съответстват, особено ако произлизат от различни географски области, толкова повече можете да ги сравните един с друг, за да установите какво трябва да е представлявал оригиналният документ. За да си съответстват, те трябва да произлизат от определена точка на „родословното“ дърво, което представя произхода на ръкописите.

— Добре – казах аз – разбирам, че ако има много преписи от различни места, това може да е от помощ. Но какво мислите за възрастта на документите? Тя със сигурност също е важна, нали?

— Право казвате – отвърна той. – И това е друго предимство на Новия Завет. Разполагаме с преписи, направени две поколения след написването на оригиналите, докато в случая с други древни текстове са изминали навярно пет, осем или десет века между оригинала и най-стария оцелял препис.

Освен гръцките ръкописи имаме и сравнително ранни преводи па евангелията на други езици – на латински, древносирийски и коптски. При това съществуват и преводи, направени малко по-късно, които могат да бъдат наречени вторични – като арменския и готския. И много други: грузински, етиопски – голямо разнообразие.

— Защо помага това?

— Защото дори да нямаме днес гръцки ръкописи, като съберяхме информацията от тези сравнително ранни преводи, на практика щяхме да можем да възпроизведем съдържанието на Новия Завет. А и дори да загубехме всички гръцки ръкописи и ранни преводи, пак щяхме да можем да възпроизведем съдържанието на Новия Завет от множеството цитати в коментари, проповеди, писма и т.н., от страна на ранните църковни отци.

Макар твърдението да звучеше внушително, бе трудно да се прецени тежестта на това доказателство без съпоставка. Нуждаех се от някакъв контекст, за да оценя по-добре неповторимостта на Новия Завет. Питах се къде ли ще попадне той в сравнение с други добре познати произведения на древността?

Планина от ръкописи

— Когато говорите за голям брой ръкописи – казах аз – как ще сравните в това отношение Новия Завет с други древни книги, които по принцип се приемат от изследователите за достоверни? Например кажете ми за произведенията на автори, живели около времето на Исус.

Тъй като бе очаквал въпроса, Мецгър се позова на някои написани на ръка бележки, които бе взел със себе си.

— Погледнете Тацит, римски историк, създал своите „Хроники на имперския Рим“ около 116 г. сл. Хр. – започна той. – Първите му шест книги съществуват днес само в един ръкопис и той е преписан около 850 г. сл. Хр. Книгите от единадесета до шестнадесета са в друг ръкопис, датиращ от единадесети век. Книгите от седма до десета включително са изгубени. Така че има голям промеждутък от време между събирането и записването на информацията от страна на Тацит и появата на единствено съществуващите преписи.

Що се отнася до историка от първи век Йосиф Флавий, имаме девет гръцки ръкописа на неговата творба „Юдейски Войни“ и тези преписи са направени през десети, единадесети и дванадесети век. Съществува латински превод от четвърти век и средновековни руски материали от единадесети или дванадесети век.

Тези цифри бяха изненадващи. Нищо друго освен една съвсем тънка нишка ръкописи не свързва тези древни произведения със съвременния свят!

— В сравнение с тях колко новозаветни гръцки ръкописа съществуват днес – попитах аз.

Очите на Мецгър се отвориха широко.

— Направен е опис на повече от пет хиляди – каза той въодушевено, като гласът му се покачи с една октава.

Това беше планина от ръкописи в сравнение с мравуняците на Тацит и Йосиф Флавий!

— Необичаен ли е броят им за древния свят? Коя творба би заела второ място в надпреварата? – попитах.

— Количеството на новозаветните материали почти поставя в неудобно положение други творби на античността – отвърна той.

— След Новия Завет най-голямо количество ръкописи има Омировата „Илиада“, която е библията на древните гърци. От нея днес съществуват по-малко от 650 гръцки ръкописа. Някои са доста откъслечни. Достигнали са до нас от втори и трети век сл. Хр, и от следващите векове. Когато вземете предвид, че Омир съчинява своята епическа поема около 800 г. пр. Хр., ще видите, че има много продължителен промеждутък.

„Много продължителен“ беше меко казано – ставаше въпрос за хиляда години! Всъщност нямаше място за сравнение. Свидетелството на ръкописите в полза на Новия Завет беше зашеметяващо, когато се съпоставеше с други уважавани творби от древността – произведения, които съвременните изследователи съвсем спокойно приемат за автентични.

Любопитството ми по отношение на новозаветните ръкописи беше възбудено, затова помолих Мецгър да ми опише някои от тях.

— Най-старите са късове папирус, който е представлявал материал за писане, направен от папирусовото растение, виреело в мочурищата на делтата на р. Нил в Египет – каза той. – Сега съществуват деветдесет и девет откъслечни парчета папирус, които съдържат един или повече откъси или книги от Новия Завет.

Най-значимите, излезли наяве, са библейските папируси „Честър Бийти“, открити около 1930 г. От тях библейският папирус „Бийти“ №1 съдържа части от четирите евангелия и книгата Деяния и произхожда от трети век. Папирус №2 съдържа големи части от осем от посланията на Павел, както и откъси от посланието до Евреите, които се определят за са написани около 200-та година. Папирус №3 съхранява значителен обем от книгата Откровение и датират от трети век.

Друга група важни папирусни ръкописи са били закупени от швейцарския библиофил М. Мартин Бодмер. Най-ранният от тях, който води началото си от около 200-та година, съдържа две трети от Евангелието на Йоан. Друг папирус, съдържащ части от евангелията на Лука и Йоан, датира от трети век.

Тук интервалът между написването на биографиите на Исус и най-ранните ръкописи ставаше изключително малък. Но кой е най-старият ръкопис, който притежаваме? Доколко можем, питах се аз, да се приближим във времето до оригиналните писания, които експертите наричат „автографи“?

Късчето папирус, променило историята

— Кой е най-ранния отрязък от Новия Завет, с който разполагаме днес? – попитах аз.

Мецгър не се нуждаеше да обмисля отговора.

— Това е откъс от Евангелието на Йоан, съдържащ част от глава осемнадесета. На него има пет стиха – три от едната страна и два от другата – и е с размери около шест и половина на девет сантиметра – каза той.

— Как е открит?

— Бил е закупен в Египет още през 1920 г., но е оставал незабелязан в продължение на години сред подобни парчета папирус. После през 1934 г. К. Х. Робъртс от колежа „Св. Йоан“ в Оксфорд подрежда папирусите в библиотеката „Джон Райлъндс“ в Манчестър. Англия. Веднага разпознава, че този съхранява откъс от Евангелието от Йоан. Той успява да определи времето на написването му по стила на ръкописа.

— И какво е неговото заключение? – попитах аз. – Откога води началото си този папирус?

— Той заключава, че ръкописът произхожда от 100–150 г. сл. Хр. Много други известни палеографи, като сър Фредерик Кениън, сър Харълд Бел, Адолф Дайсман. У. Х. П. Хач, Улрих Вилкен и други, се съгласяват с неговата преценка. Дайсман е убеден, че ръкописът е написан не по-късно от времето на управлението на император Адриан, което е от 117 до 138 г. сл. Хр., или дори на император Траян, между 98 и 117 г, сл. Хр.

Това беше изумително откритие. Причината: скептичните немски богослови през деветнадесети век настояват енергично, че четвъртото евангелие не е дори написано преди 160-та година – твърде далеч от събитията на Исусовия живот, за да бъде от особена историческа полза. Те успяват да повлияят на поколения от изследователи, които се надсмиват над достоверността на това евангелие.

— Откритият папирус със сигурност прави на пух и прах тяхното мнение – беше коментарът ми.

— Да така е – каза Мецгър. – Тук имаме едно много старо късче от препис на Евангелието от Йоан, намерено чак в някаква общност край р. Нил в Египет, далеч от Ефес в Мала Азия, където вероятно евангелието е писано.

Това откритие буквално пренаписа общоприетите възгледи за историята, като изтласка създаването на Йоановото евангелие много по-близо до времето, когато Исус е ходил по земята.

Изобилие от доказателства

Макар папирусните ръкописи да представляват най-ранните преписи на Новия Завет, съществуват и древни преписи, увековечени на пергамент, който се е правел от кожи на говеда, овце, кози и антилопи.

— Разполагаме с така наречените унциални ръкописи, които са написани само с главни гръцки букви – обясни Мецгър. – Днес имаме 306 от тях, като няколко водят началото си още от трети век. Най-важните са “Codex Sinaiticus”, единственият пълен Нов Завет в унциален шрифт и “Codex Vaticanus”, който не е съвсем цялостен. И двата се датират от около 350 г. сл, Хр. Нов стил на писане, по същество по-курсивен, се появява около 800 г. сл. Хр. Нарича се „минускул“. Разполагаме с 2 856 такива ръкописа. Съществуват и сборници от библейски пасажи, съдържащи новозаветни текстове в последователността, в която се е четяло в ранните църкви в подходящи моменти през годината. Общо 2 403 такива сборници са каталогизирани. Това дава внушителния общ сбор от 5 565 гръцки ръкописа.

Страница от Codex Vaticanus с края на евангелие от Лука и началото на Йоан на същата страница. Източник: Wikipedia

Мецгър изтъкна, че освен гръцките документи има хиляди други древни ръкописи на Новия Завет на други езици. Съществуват от осем до десет хиляди текстове на латинската Вулгата, както и общо 8000 ръкописа на етиопски, славянски и арменски. Всичко на всичко днес разполагаме с около 24 000 ръкописа.

— Тогава какво е вашето мнение? – попитах аз, като исках да чуя ясно потвърждение на това, което мислех, че иска да каже. – С оглед на многобройните ръкописи и на времевия промеждутък между оригиналите и най-старите налични преписи как се представя Новият Завет в сравнение с други добре познати творби на античността?

— Изключително добре – отвърна той. – Можем да сме убедени силно в точността, с която този материал е достигнал до нас, особено в сравнение с всяка друга древна литературна творба.

Унциален ръкопис с част от „Откровение“ от Papyrus Oxurhynchus 4500. Източник: Wikipedia

Това заключение се споделя от изтъкнати изследователи по целия свят. Покойният Ф.Ф. Брус, именит професор от Манчестърския университет в Англия и автор на „Достоверността на новозаветните документи“, е казал; „Няма друго антично литературно произведение в света, което да се радва на такова изобилие от убедително текстово засвидетелстване като Новия Завет.2

Мецгър вече спомена името на сър Фредерик Кениън, бивш директор на Британския музей и автор на „Палеографията на гръцките папируси“. Кениън казва, че в никой друг случай интервалът от време между съставянето на книгата и произхода на най-ранните ръкописи не е толкова къс, както в този с Новия Завет3 Заключението е следното: „Последното основание за някакво съмнение в това, че Писанията са достигнали до нас по същество такива, каквито са били създадени, сега вече е премахнато.“4

Но какво да кажем за несъответствията между различните ръкописи? В дните преди бързите като светкавица фотокопирни машини писарите са полагали изнурителен труд да преписват ръкописите на ръка, буква по буква, дума по дума, ред по ред, като целият процес е предразполагал към грешки. Сега искам да разгледаме специално въпроса дали тези грешки не са осеяли непоправимо съвременните ни Библии с неточности.

Изследване на грешките

— Предвид на подобния начин, по който се изписват гръцките букви, и на примитивните условия, при които са работили тези писари, изглежда неизбежно промъкването на грешки в текста – изтъкнах аз.

— Право казвате – съгласи се Мецгър.

— И всъщност няма ли буквално десетки хиляди разлики между древните ръкописи, с които разполагаме?

— Право казвате.

— Тогава това не означава ли, че не можем да им имаме доверие? – запитах аз, като прозвучах по-скоро обвинително, отколкото въпросително.

— Не, господине, не означава – отговори Мецгър твърдо. – Нека първо да кажа следното. Очилата са изобретени едва през 1373 г, във Венеция, а съм сигурен, че сред древните преписвачи е съществувал астигматизъм. Допълнителни усложнения е създавал фактът, че е било трудно и при най-добрите обстоятелства да се четат избледнели ръкописи, на които част от мастилото се е олющило. Имало е и други опасности – невнимание от страна на писарите например. Така че наистина макар до голяма степен преписвачите да са били много прецизни и внимателни, грешки действително са се допускали. Но – добави той бързо – има фактори, които неутрализират този резултат. Например понякога паметта на писаря му е изневерявала, В промеждутъка от време между поглеждането към изходния текст и записването на думите словоредът може да се е променял. Възможно е било преписвачът да постави правилните думи но в неправилен ред. Това не е причина за тревога, защото за разлика от английския език гръцкият има склонения и спрежения.

— Което означава? – подтикнах го аз.

— Което означава, че за нас има разлика от земята до небето дали ще кажете „Куче захапва човек“ или „човек захапва куче“ – последователността е от значение. Но не и на гръцки. Една-единствена дума изпълнява функцията на подлог в изречението, независимо къде се намира. Така че значението на изречението не се променя, ако думите не следват това, което смятаме за правилен словоред. Следователно наистина съществуват някои разминавания между ръкописите, но обикновено те са промени без последствия. Друг пример са различията в правописа.

И все пак големият брой „варианти“ или разлики между ръкописите беше смущаващ. Бях виждал статистики, които ги оценяваха на цели двеста хиляди5. Но Мецгър омаловажи значението на тази цифра.

— Числото изглежда голямо, но е малко подвеждащо поради начина, по който се броят вариантите – каза той. После обясни, че ако една-единствена дума е написана неправилно в две хиляди ръкописа, това се брои за две хиляди варианта.

Да се насочим към най-важния въпрос:

— Колко учения на Църквата са застрашени поради вариантите?

— Не знам да е застрашено някое учение – отговори той уверено.

— Нито едно?

— Нито едно – повтори той. – Е, „Свидетелите на Йехова“ ще дойдат на вратата ви и ще заявят: „Вашата английска Библия King James Version предава погрешно 1 Йоан 5:7–8, където говори за „Отца, Словото и Святия Дух: и тези трите са едно“. Те ще кажат: „Това не се среща в най-ранните ръкописи.“ И са съвсем прави. Мисля. че тези думи се намират само в седем-осем преписа, всичките от петнадесети-шестнадесети век.

Признавам, че те не са част от нещата, които авторът на 1 Йоан е бил вдъхновен да напише. Но това не събаря категорично потвърденото свидетелство на Библията за учението относно Троицата. При кръщението на Исус говори Бог – Отец, Неговият възлюбен Син се кръщава, а Святият Дух слиза върху Сина. В края на II Коринтяни Павел казва: „Благодатта на Господ Исус Христос и любовта на Бога, и общението на Святия Дух да бъде с всички вас“. Има много места, където е представена Троицата.

—Значи там, където се появяват, вариантите обикновено са незначителни и несъществени?

—Да, да, точно така е, изследователите работят много внимателно и се опитват да разрешат проблемите, като стигнат до първоначалното значение. По-съществените различия не рушат никое от ученията на християнството. Във всяка добра Библия има бележки, които предупреждават читателя за различни прочити, водещи до доктринални отклонения. Но пак ще кажа, те са рядкост.

Такава рядкост, че изследователите Норман Гайслер и Уилям Никс заключават: „В такъв случай Новият Завет е оцелял не само в повече ръкописи от която и да било друга книга на античността но и в по-чиста форма от всяка друга велика книга – форма, която е 99,5 процента чиста.“6

Но дори да е вярно, че предаването на Новия Завет през вековете е безпрецедентно по своята надеждност, откъде да знаем, че разполагаме с цялата картина?

Ами твърденията, че църковните събори са унищожили също толкова верни документи. защото не са харесали пресъздавания от тях образ на Исус? Откъде да знаем, че двадесетте и седем книги на Новия Завет представляват най-добрата и сигурна информация? Защо нашите Библии съдържат Матей, Марк, Лука и Йоан, а много други древни евангелия – „Евангелието на Филип“, „Евангелието на египтяните“, „Евангелието на истината“, „Евангелието за рождението на Мария“ – са отхвърлени?

Беше време да се насочим към въпроса за „каноничните книги“ – понятие, което произлиза от една гръцка дума, чието значение е „правило“, „норма“ или „стандарт“, и описва книгите, приети за официални в Църквата и включени в Новия Завет'. Мецгър се смята за водещ авторитет в тази област.

„Висока степен на единодушие“

— Как са определяли ранните църковни водачи кои книги да се смятат за авторитетни и кои да се отхвърлят? – попитах аз.

— Какви критерии са използвали, за да решат кои документи да се включат в Новия Завет?

— Ранната църква е имала основно три критерия – каза той. – Първо, книгите е трябвало да бъдат с апостолски авторитет, т.е. да са написани или от самите апостоли, които са били очевидци на това, което пресъздават, или от последователи на апостолите. И така, относно Марк и Лука ранното предание гласи, че макар да не са били сред дванадесетте ученици, Марк е бил помощник на Петър, а Лука – сподвижник на Павел. Второ, съществувал е критерият за съответствие на това, което се е наричало „правилото на вярата“. Тоест, дали документът е в съгласие с основното християнско предание, което Църквата признава за образец? И третият критерий е доколко един документ се е радвал на продължително приемане и употреба от Църквата в нейната цялост.

— Те просто са прилагали тези критерии и оставяли жребият да падне, където се случи? – попитах аз.

— Е, не би било точно да се каже, че тези критерии просто са се прилагали механично – отговори той. – Имало е, разбира се, различни мнения на кой критерий да се възложи най-голяма тежест. Но забележителното е, че макар периферните части на съвкупността от канонични книги да са оставали неустановени известно време, имало е в действителност голяма степен на единодушие относно по-голямата част от Новия Завет още през първите два века. И това е важало за много разнородни църковни общества, разпръснати на обширна територия.

— Значи – казах аз – четирите евангелия, които имаме в Новия Завет днес, са отговорили на тези критерии, докато други не са?

— Да – потвърди той. – Било е, ако мога така да се изразя, пример за „естествен подбор“. Като говорим за каноничните книги, Артър Дарби Нок обичаше да казва на студентите си в Харвард: „Най-отъпканите пътища в Европа са най-добрите. Именно затова са толкова натоварени с движение“. Това е добра аналогия. Британският коментатор Уилям Баркли се изразява по следния начин: „Простата истина е, че новозаветните книги са станали канонични защото никой не е могъл да им попречи да станат“. Можем да сме уверени, че никои други антични книги не издържат сравнение с Новия Завет по отношение на важността си за християнската история или учение. Когато човек изучава ранната история на каноничните книги, той остава с убеждението, че Новият Завет съдържа най-добрите източници за живота на Исус. Онези които са разпознавали границите на каноничното, са имали ясна и уравновесена представа за благовестието на Христос. Сам прочетете другите документи. Написани са по-късно от четирите евангелия, през втори, трети, четвърти, пети, дори шести век, много след Исус, и като цяло са доста банални. Носят имена – например „Евангелието на Петър“ и „Евангелието на Мария“ – които нямат връзка с действителните автори. От друга страна, четирите евангелия на Новия Завет бързо са приети със забележително единодушие като истинни по отношение на историята, която разказват.

Все пак знаех, че според някои либерални изследователи, най-вече членове на шумно рекламирания „Семинарен кръг за Исус“, „Евангелието от Тома“ трябва да бъде издигнато до равностойно положение с четирите традиционни евангелия. Дали това тайнствено евангелие става жертва на политически войни в Църквата, като накрая е изключено поради неприемливите си учения? Реших, че ще е добре да проуча мнението на Мецгър по тази точки.

„Тайните думи“ на Исус

— Д‑р Мецгър, „Евангелието от Тома“, което е сред документите от Наг–Хамади. открити в Египет през 1945 г., претендира, че съдържа „тайните думи, които живият Исус изговори и Дидим Юда Тома записа“. Защо е било изключено от Църквата?

Мецгър беше подробно запознат с произведението:

— „Евангелието от Тома“ се появи наяве в препис на коптски от пети век, който аз преведох – отговори той. – То съдържа 114 поучения, приписвани на Исус, но не и повествование за това, което е вършил, и изглежда, че е било съставено на гръцки в Сирия около 140 сл. Хр. В някои случаи мисля, че предава думите на Исус правилно, с малки изменения.

Това определено беше интригуващо изявление.

— Моля ви да развиете тезата си – казах аз.

— Например в „Евангелието от Тома“ Исус казва: „Град, поставен на висок хълм, не може да се укрие“. Тук е прибавено прилагателното висок, но останалото звучи като Евангелието от Матей. Или пък Исус казва: „Давайте кесаревото на кесаря, давайте Божието на Бога, давайте Моето на Мен“. – В този случай последният израз е бил добавен. Но има някои неща в „Тома“, които са напълно чужди на каноничните евангелия. Исус заявява: „Разцепете дърво и Аз съм там. Вдигнете камък и ще Ме намерите там“. Тук става въпрос за пантеизъм, т.е. Идеята, че Исус се въплъщава в материята на този свят – нещо, което противоречи на всичко в каноничните евангелия. „Евангелието от Тома“ завършва със следната бележка: „Нека Мария си отиде от нас, защото жените не са достойни за живот“. Исус е цитиран да казва: „Ето, аз ще я водя, за да я направя мъж, така че тя също да може да стане жив дух, подобен на вас, мъже. Защото всяка жена, която направи себе си мъж, ще влезе в небесното царство“.

Мецгър вдигна вежди, сякаш беше изненадан от току-що произнесените от самия него думи.

— Е, това определено не е същият Исус, който познаваме от четирите канонични евангелия! – натърти той.

Попитах:

— А какво ще кажете за обвинението, че „Евангелието от Тома“ умишлено е изключено от разглеждане на църковните събори като заговор да бъде смълчано?

— Това просто не е точно исторически – беше отговорът на Мецгър. – Синодите и съборите през пети век и по-нататък единствено утвърждават писания, които вече са приети от разнородните християнски общества. Не е правилно да се каже, че „Евангелието от Тома“ е било изключено с одобрението на някой църковен събор. Правилното твърдение е, че „Евангелието от Тома“ само се е изключило! То не е било в съгласие с други свидетелства за Исус, които ранните християни са приемали за заслужаващи доверие.

— Следователно не бихте се съгласили с някой, който се опитва да издигне „Тома“ до същото положение като това на четирите евангелия? – попитах аз.

— Да, категорично не бих се съгласил. Мисля, че Ранната църква е постъпила разумно, като го е отхвърлила. Да бъде прието сега, ми се струва, че ще означава да се приеме нещо, което е по-малко валидно от другите евангелия – отговори той. – Не ме разбирайте погрешно. Мисля, че „Евангелието от Тома“ е интересен документ, но е примесено с пантеистични и антифеминистки изявления, които определено не заслужават да бъдат приети равноправно, ако разбирате какво искам да кажа. Трябва да си дадете сметка, че изборът на каноничните книги не е резултат от поредица спорове, в които се е намесвала църковната политика. Той се е оформил по-скоро благодарение на разделянето, породило се чрез интуитивното прозрение на християните. Те са можели да чуят гласа на Добрия Пастир в Евангелието от Йоан. Но са го чували само в един приглушен и изопачен вид в „Евангелието от Тома“, примесен с много други неща. Когато са обявени каноничните книги, това просто утвърждава вече установеното чрез чувствителността на Църквата. Виждате ли, каноничните книги са списък от авторитетни книги, а не авторитетен списък от книги. Те не са получили авторитета си от това, че са били избрани. Всяка от тях е била авторитетна, преди някой да ги събере заедно. Ранната църква просто е слушала и усетила, че това са авторитетни описания. Ако сега някой каже, че изборът на каноничните книги се е оформил едва след като събори и синоди са обявили своите решения, той все едно предлага: „Нека да съберем музиканти от няколко академии и да обявим музиката на Бах и Бетовен за чудесна“. Аз бих казал: „Нямаше нужда! Знаехме го, преди да се обяви преценката“. Знаем го поради усета си за добра и слаба музика. Така е и с каноничните книги.

Все пак изтъкнах, че някои новозаветни книги, по-специално Яков, Евреи и Откровение, са приети по-бавно за канонични от останалите.

— Тогава трябва ли да сме подозрителни към тях? – попитах.

— Според мен това просто показва колко внимателна е била Ранната църква – отвърна той. – Тя не се е втурнала през глава да докопва и най-последния документ, в който се е оказвало, че пише нещо за Исус. Това показва предпазливост и внимателен анализ. Разбира се, дори и днес сирийската църква отказва да приеме книгата Откровение и все пак хората, принадлежащи към тази църква, са християни. От моя гледна точка книгата Откровение е чудесна част от Писанията. – Той поклати глава. – Те ощетяват себе си, като не я приемат.

„Ненадминатият“ Нов завет

Мецгър бе доста убедителен. Не оставаха никакви сериозни съмнения относно това дали новозаветният текст е достигнал добре запазен до нас. Ето какво казва един от именитите предшественици на Мецгър в Принстънската богословска семинария, Бенджамин Уорфийлд, който има четири докторски степени и преподава систематично богословие до смъртта си през 1921 г.:

„Ако сравним настоящото състояние на новозаветния текст с това на което и да било друго древно произведение, ние трябва… да заявим, че той е удивително точен. С толкова голямо старание се е преписвал Новият Завет – старание, произтичащо без съмнение от истинско благоговение пред святите Mу думи… Новият Завет [е] ненадминат сред античните творби по чистотата на действително предавания и използван текст“.7

Що се отнася до това кои документи са били приети в Новия Завет, като цяло никога не е имало сериозен спор относно авторитетния характер на двадесет от двадесетте и седем новозаветни книги – от Матей до Първото послание на Петър, както и Първото послание на Йоан и всичките послания на Павел. Това, разбира се включва четирите евангелия, които представляват биографии на Исус8 . Останалите седем книги, макар и оспорвани известно време от някои ранни църковни водачи, „са били окончателно и напълно признати от Църквата въобще“ – заявяват Гайслер и Никс“.9

Колкото за „псевдоепиграфите“ т.е. изобилието от евангелия, послания и апокалиптични творби през първите няколко века след Исус – включително „евангелията“ на Никодимов, Варнава, Вартоломей и Андрей, „Посланието на Павел до лаодикийците“, „Апокалипсиса на Стефан“ и другите са „измислени и еретични… нито истински, нито ценни в своята цялост“ и „на практика никой правоверен църковен отец, канон или събор“ не ги е смятал за авторитетни или заслужаващи да бъдат включени в Новия Завет10 .

Всъщност аз приех предизвикателството на Мецгър и прочетох много от тях сам. Сравнени с внимателния, трезв, точен, свидетелски подход на Матей, Марк, Лука и Йоан, тези произведения наистина заслужават описанието, дадено им от ранния църковен историк Евсевий: „напълно нелепи и неблагочестиви“11 –. Те са твърде отдалечени по време от Исусовото служение, за да имат някакъв по-съществен принос за моето проучване, тъй като са написани чак през пети и шести век и техните често пъти митични характеристики ги правят исторически неправдоподобни.

Като се изправихме, аз благодарих на д‑р Мецгър за отделеното време и предадените знания. Той се усмихна топло и предложи да ме изпрати надолу по стълбите. Не исках да отнемам повече от съботния му следобед, но любопитството ми нямаше да ме остави да си тръгна от Принстън, докато не получа отговор на един оставащ въпрос.

— Всичките тези десетилетия, изпълнени с научен труд, изучаване, писане на учебници, разнищване на най-малките подробности в новозаветния текст – как повлия всичко това на личната ви вяра? – запитах аз.

— О – каза той явно зарадван от възможността да обсъжда темата, – основанията за личната ми вяра се увеличиха, като виждах колко непокътнати са дошли до нас тези материали, съхранени в множество преписи, някои от които са много много древни.

— Значи – подхванах аз – научните изследвания не са отслабили вашата вяра…

Той се намеси, преди да завърша изречението си:

— Напротив – подчерта Мецгър. – изградиха я. Задавал съм въпроси цял живот, ровил съм се в текста, изучавал съм тази тема грижливо и днес съм уверен, че полагайки упованието си в Исус, аз съм го положил в добри ръце. – Той замълча, докато изучаваше изражението ми. После добави натъртено:

— В много добри ръце.

Статията е част от книгата „Случаят Христос“ от Лий Стробъл, издателство „Нов човек“. Можете да закупите книгата от сайта на издателството.

 

  • 1. Брус Мецгър е автор на някои от най-добрите книги, третиращи темата за текста на Навия Завет. Написал и редактирал е петдесет книги между които „Новият Завет: произход, разрастване и съдържание“, „Тексгът на Новия Завет“, „Каноничните книги на Новия Завет“, „Ръкописи на гръцката Библия“, „Текстови коментар на гръцкия Нов Завет“, „Въведение в апокрифите“ и „Оксфордски наръчник към Библията“. Той е главен редактор на повече от двадесет и пет тома от поредицата „Новият Завет: помагала и изучаване“. Образованието на Мецгър включва магистърска степен от Принстънската богословска семинария, както и магистърска и докторска степен от Принстънския университет. Присъждани са му почетни докторски степени от пет други колежа и университети. През 1969 г. работи като изследовател в „Тиндейл Хаус“ Кеймбрилж, Англия.
    През 1974 г. е гостуващ преподавател в „Клеър Хол“ към Кеймбриджския университет, а през 1979 г. – в колежа „Улфсън“ към Оксфордския унивсрситет.
    Понастоящем е почетен професор в Принстънската богословска семинария след четиридесет и шест години като преподавател по Нов Завет там.
  • 2. Bruce, F.F. The Books and Parchments. Revell, 1963, стр. 178.
  • 3. Kenyon, Frederic, Handbook to The Textual Criticism of the New Testament. Macmillan, 1912, стр. 5
  • 4. Kenyon, Frederic. The Bible and Archeology. Harper, 1940, стр. 288.
  • 5. Geisler and Nix. A General Introduction to the Bible
  • 6. пак там, стр. 367, курсивьт добавен
  • 7. Warfield, Benjamin B. Introduction to Textual Criticism of the New Testament. Hodder & Stoughton, 1907, 12–13
  • 8. Geisler and Nix, A General Introduction to the Bible, стр. 195. Те отбелязват. че някои изследователи причисляват Филимон, 1 Петьр и 1 Йоан към спорните книги, но „навярно е по-добре те да се разглеждат като изпуснати, а не като спорни“.
  • 9. пак там, стр. 207
  • 10. пак там, стр. 199. Това не включва апокрифите, които са били приети от определени църкви за определен период от време и днес се смятат за ценни, макар и неканонични. Примери: „Пастирят от Ерм“, „Послание до коринтяните“, „Послание на псевдо-Варнава“, „Дидахе“. „Апокалипсисът на Петър“. „Деянията на Павел и Текла“ и „Древната проповед“ („Второ послание на Климент“).
  • 11. пак там