• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Любящата майка

Богородица / Дева Мария – визуални архетипи на Изток и на Запад

Ваня Вълкова 27 декември 2013

Различните иконографски изображения в християнската традиция са произлезли от два основни архетипа за изобразяване на Богородица: Одигитрия и Елеуса. От тях през вековете са се развили производни иконографски типове в Източната и Западната църква.

Богородица Одигитрия (гр. Οδηγήτρια, „Пътеводителка“) държи малкия Иисус и Го сочи като „Пътя, Истината и Живота“ (Йоан 14:6). Богородица Елеуса (гр. Ελεούσα, „Милостива“, „Милваща“ или „Умиление“) е олицетворение на милостта. Някои производни иконографски типове, които са продължение на основните, са „Богородица – неувяхващ цвят“, „Играеща Богородица“, „Богородица троеручица“, а също самостоятелно развили се иконографии, добили популярност като „Владимировска Богородица“ „Иверска Богородица“.

Богородица Одигитрия, византийски икони

В по-ранните изображения, достигнали до нас, на двете рамена на Богородица, както и на челото ѝ, са изобразявани звезди – алюзия за Витлеемската звезда, появила се при рождението на Младенеца Христос. Звездите са три, за да се подчертае нейното „приснодевство“ – т.е. тя е девица преди, по време и след зачатието на Христос. В някои изображения, особено при иконографския тип Елеуса, една от звездите липсва.

Визуално-символният иконографски език е многопластов и е предназначен да предава и превежда съдържащите се в Библията и най-вече в Евангелията текстове. След разделението на църквата на Източна и Западна1, изобразяването на Божията майка е придобило своя вътрешна, затворена визуална характеристика, разпознаваема и разбираема най-пълно в контекста на църковното богослужение.

Богородица Елеуса

Отделно от типичните иконографски сюжети, Богородица бива изобразявана в различни сцени във фрески от иконографски тип: „Рождество Христово“, „Сретение Господне“, „Сватба в Кана Галилейска“, „Успение Богородично“, както и в графични илюстрации.

Между повечето иконографски изображения, възприети от източното православие и от западния римокатолицизъм, има голямо композиционно сходство, извън някои детайлни разлики от чисто богословски характер. На Запад основен наблег в иконографията, свързана със сюжета Богородица и Младенецът, е духовно-нравственото значение (Божията майка се изписва в сини одежди – символ на небесното и нематериалното), а в източната иконопис и стенопис дрехите на Богородица са обикновено пурпурни – цветът на мъдростта.

Икона на Богородица – неувяхващ цвят

Източната византийска иконография изобразява Богородица като врата към Христос; като Евангелие сама по себе си и молитвен път за единение с Бога. Стремежът е да се изобрази неизобразимото, като се покаже един образ отвъд човека и човешкото. Образ, в който напълно е разкрито единението с Бога; образ, в който едновременно присъстват и отсъстват всички човешки характеристики. Този образ задава посока отвъд осезаемото и делничното, отвъд страданието, страстта и болката и дори отвъд човешката любов и красота.

Западната християнска, римокатолическа традиция набляга на друг визуален език. Богородица на Запад е преди всичко реална и човешка. Тя е Девата-Майка, непорочна и възвишена в цялата красота на девството и неприкосновенността си. Една по човешки любяща майка, нежна и загрижена, осезаема и реална. Тя е Девата, която ти протяга ръка; докосва те със своето човешко смирение, състрадание и божествено величие. Тя е Майката, която е една от жените в света и с това може да те смири и приобщи в молитва към Бога. Както Бог е станал човек, както изначалното и вечно Слово е станало плът, родено от жена и е познало скръбтта и утеснението на плътта, така и Богородица, която знае що е скръб и що е живот, съчетала божественото чудо на непорочната девица и майка, може да насочи човека в търсенето на Бога.

„Мадоната и младенеца“ 1504–1505 г.,
Рафаело Санти, италиански художник от Ренесанса

Източният и западният визуален език са носители на общо християнско богословие2, но разкриват различни светогледни подходи и, като цяло, различни социални възприятия на света. Ако източният християнин е отдаден повече на съзерцанието, тайнството на литургията, уединението и тишината при разговора с Бога, то западният е отворен навън, към живота, към случващото се, отворен за реалността на света – изпитващ и пораждащ състрадание, болка, обич, разруха и съграждане. Той е с поглед към хората, към другите – познати и непознати; обърнат към прилагането на божествените принципи и закони за управлението във всяко едно начинание в света.

Тези два начина на мислене са показани в различни вариации в различни културни епохи. Те са носители на един и същ божествен Дух, но изобразяван и преживяван по различен начин. Съзерцание и тайнство и реалност и действеност, активност в света: две послания, закодирани в цветове и символи.

Ако в източната иконографска традиция Богородица е изобразена изцяло отвъд времето и осезаемостта, отвъд човешкото и тленното, и ни приканва към вътрешен мир и молитвен диалог с Бога, то Дева Мария на Западната църква видимо е с нас, човеците. Видима и близка, тя е част от реалността – част от реалния пейзаж на Юга или на Севера и в съприкосновение с детайла от архитектурата. Тя обича и играе със своя първороден Син, дарява Го с цялата си обич и пленява всичките ни сетива със своята готовност да бъде до него, да се грижи за нето и да страда с него. В западната художествена традиция Божията майка е изобразявана едновременно пазеща, страдаща и даряваща своя Син на света. Тя, Божията майка, е едновременно част от света, такъв какъвто го преживяваме и ние, и извън него. Тя може да обича теб и мен. Тя е реална и е нарисувана реалистично, от плът и кръв. Тя е част от случващото се в света, едновременно част от тайнство и част от ежедневието на една обикновена жена и майка, споделяща нашето ежедневие на радост и болка, умора и дръзновение, смелост и тъга.

В много от картините с християнска тематика на Запад, изобразяващи Мадонната и Младенеца разказват, чрез вплетени в изображението символни елементи, библийската историята на раждането, делото, смъртта и Възкресението на Богочовека Христос. В картината на фламандският художник Лукас Кранах, виждаме дървен кръст вплетен в клонки с лозови листа зад Мария и Младенеца (препратка към неговата кръсната смърт), чепка с червено грозде държана от бебето Христос (символ на причастието и неговата кръв пролята за греховете на света), (думите на Христос са „Аз съм истинската лоза и Отец ми е земеделецът“, Йоан 15:1), житни класове (семето на вярата което е засято и покълва в тези които следват Божия Син). Или в картината на италиаския художник Сандро Ботичели, нарисувал един век по-рано почти невидимо трънен венец на ръчичките на бебето Христос, отгръщаща Библията и сведената в молитвена поза глава на Богородица, знаеща и съпричастна към смъртта и Възкресенито на Иисус Христос. Едновременно държаща в обятията си Младенеца и покланяща му се в синя дреха, символ на небесното и нематериалното.

Филипо Лепи, „Мадоната с младенеца“, 1460 г.

„Мадоната с детето“, 1520 г., Лукас Кранах 1472–1553, фламандски художник

„Мадонна“, Сандро Ботичели, иналиански художник от Кватрочентото

Едно от първите запазени и достигнали до нас християнски изображения на познатата ни иконографска поза, Богородица с Младенеца в ръце, е от катакомбите Присцила в Рим. Пред нас е майка, нежно държаща своето новородено бебе. За много хора, неприемащи достоверността на библейската истина за зачеването и раждането на Господ Иисус Христос от девица, това е просто умилителна сцена на връзката между майка и дете. Ако и да не вярват в историко-богословския смисъл на тази връзка, разделяща времената на преди и след Христос, те харесват самото изображение като интимна композиция. Било като икона в църквата или в къщи, като стенопис или като картина в галерията, тази изначална сцена на нежност между майка и новородено се харесва на мнозина и това им стига, за да не искат да вникнат отвъд изобразеното. Какво по-дълбоко и умилително от сцената на любов между майка и невръсното ѝ дете; какво по-силно от съчетанието на нежната закрила на майката и на крехката безпомощност на бебето?

Най-старото известно изображение на Богородица с Младенеца от катакомбите Присцила в Рим

Има, обаче по-дълбока връзка на любов и закрила и това е връзката между човека и Бога в познаването на Богочовека Иисус Христос.

Използвани визуални и текстуални източници:

  • 1. Още от първите дни на своето съществуване, поради административното деление на Римската империя, Христовата църква се е разделяла на две половини: Източна и Западна. Тези две неделими половини на Вселенската църква живеели в пълно единение и пребъдвали в единство на вярата (pravoslavieto.org/katolik.html).
  • 2. Основите на църковния живот и на Изток, и на Запад са били едни и същи. В западната половина на Църквата обаче, постепенно се създава особен строй на живота и своелико отношение към него. Между Изток и Запад започнали да изникват несъгласия и спорове още през II–III век, например за празнуването на Пасхата (Великден) и за кръщаването на еретиците. Различията в църковния живот на Изток и Запад се проявили особенно ярко след политическото разделение на две половини на Римската империя. В IV в. на Запад започват да се затвърждават обреди и обичаи, различни от Източната църква, например относно постите, св. тайнство миропомазване и за безбрачието на духовниците. (http://pravoslavieto.org/katolik.html)