• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Отношението на Църквата към развода (I част)

Интервю с Жасмина Донкова, православен богослов

Жасмина Донкова е православен богослов. Специализира в областта на Църковното право. През април 2006 г. ѝ е присъдена докторска степен за дисертационен труд на тема Конституционна уредба на държавно-църковните отношения в България (1879–1991 г.). Наред с това от 2004–2006 г. прави следдипломна специализация по История на българската държава и право в Юридическия факултет на СУ. В момента работи върху втори докторат в областта на Философия на религията към Института за изследване на обществата и знанието на БАН.

Какво е отношението на Бога към семейството според Църквата?

Според учението на Православната Църква бракът е тайнство, при което мъжът и жената дават обет за съпружеска вярност пред Бога и Църквата. По своята мистагогия този съюз напомня за съюза между Христос и Църквата. Бракът като съюз между мъжа и жената е установен от Бога още в рая, защото както свидетелства свещеният текст Бог е видял, че не е добре за човека да бъде сам.

След като създава първата човешка двойка, Господ я благословил и казва:

… плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята (Бит. 1:28).

Сакраменталността на брака според Православната църква се изразява в обстоятелството, че когато мъжът и жената се съединяват чрез това тайнство, те се явяват образ не на нещо земно, а на самия Бог, защото бракът е тайнството на любовта. Първата Ева е взета от Адам. Тя е личност, която от момента на сътворяването ѝ от Бога приема върху себе си природата на Адам, за да бъде негово допълване.

Уважение към същността и достойнството на брака показва и Спасителят, Който със Своето присъствие на сватбата в Кана Галилейска потвърди сакраменталната същност на брака (Йоан 2:11) и добави, че това което Бог е съчетал, човек не трябва да разделя (Мат. 19:6).

Тук е мястото да се спомене, че въпреки брачният съюз да е благословен от Бога, Църквата не смята, че встъпването в брак е задължително условие за спасението, защото в Св. Писание е казано:

Не всички възприемат тая дума, но ония, на които е дадено; защото има скопци, родени тъй от майчина утроба; има и скопци, скопени от човеци; и има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно. Който може възприе, нека възприеме. (Мат. 19:11–12).

В тази връзка св. Амфилохий Иконийски изразява много точно православното разбиране по въпроса като казва, че и брачното състояние, и девствеността са еднакво учредени от Бога и са равни по достойнство.

От църковно-правна гледна точка Православната църква възприема определението на римския юрист Модестин (ІІІ в.) за брака, което гласи: Бракът е съюз между мъж и жена, обединение за цял живот, общение в божественото и човешкото право. Това определение за брака се среща в Номоканона от ХІV титула (ІХ в.), Синтагмата на Матей Властар (ХІV в.) в гръцките църковно-правни сборници, в това число и в Прохирона.

От литургична гледна точка бракосъчетанието съдържа два елемента – обручение и венчание. Обручението се извършва в притвора на храма, където младоженците обещават пред Бога да носят заедно скърбите и радостите в живота. Те държат в ръцете си големи запалени свещи, съединени с панделка (отново напомняне за единението им). В знак на безкрайна обич между двамата свещеникът полага на десните им ръце халки. Окръжността е символ на безкрайност. Църквата благославя тъй да бъде безконечна обичта и разбирателството между двамата. При Венчанието бракът се благославя като неразделен съюз между двамата и се измолва Божията благодат.

Много важен въпрос относно извършването на тайнството Брак, който спорадично се повдига в публичното пространство е кога може да бъде извършено това тайнство?

Според издадено Окръжно послание на Св. Синод № 871831.1.1922 г. забранява се извършването на тайнство Брак през:

  1. Великия пост (от сряда преди Сиропусната неделя до Томина неделя);
  2. Богородичния пост, включително и на самия ден на Успение Богородично;
  3. Рождествените пости;
  4. Срещу неделните дни;
  5. Срещу 12-те господски празници;
  6. Срещу и на деня на отсичането на главата на св. Йоан Кръстител (29 август);
  7. Срещу и на деня на Въздвижение на св. Кръст Господен.

От тези забрани епархийския архиерей при изключителни обстоятелства и уважителни причини може да разреши извършването на тайнство Брак във всички забранени за това дни с изключение на:

  1. Великия пост (от Сиропусната неделя до втория ден на Великден);
  2. срещу и на деня на отсичането на главата на св. Йоан Кръстител (29 август);
  3. Срещу и на деня на Въздвижение на св. Кръст Господен

Какви са условията, при които Църквата позволява семейството да мине през развод?

Бракът е единственото тайнство в Църквата, което се извършва едновременно над двама души и ги прави да бъдат едно цяло. Свещ. Писание на Новия Завет недвусмислено свидетелства, че Иисус Христос осъжда развода като казва:

…поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодействува; и който се ожени за напусната, прелюбодействува. (Мат. 19: 8–9).

В същия ред на мисли св. ап. Павел осъжда развода и се отнася крайно негативно към втория брак като казва:

А на женените заповядвам не аз, а Господ – жена да се не разделя от мъж, – ако пък се раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа, – и мъж да не оставя жена си (I Кор. 7:10–11).

Идеалът на християнския брак е абсолютната моногамия, който не допуска втори брак.

Официално, Църквата се дистанцира от категоричност – дали Бог разрешава разводите или ги забранява, като все пак се придържа към правилото: Това, което Бог е съчетал – човек да не разлъчва. Според Православната църква самата презумпция за развод, подкопава устоите на брака и е пречка за търпението, което бракът предполага. В този аспект показателни са думите на св. Евтимий Търновски, който казва, че само първият брак е непорочен, чист и неосквернен, защото само веднъж, според него се съединява жената с мъжа и мъжът с жената. Независимо от това Православна църква по силата на икономия изразява снизходителност към човешките слабости и в определени моменти при специални обстоятелства позволява разтрогването на брака. Като специални обстоятелства може да се посочат:

  • смърт на един от съпрузите;
  • прекратяване на брака поради съществуване на брачни препятствия;
  • прекратяване на брака поради развод.

Разводът е разтрогване на брака от компетентната църковна власт поради определени причини и обстоятелства. По този повод трябва да се подчертае, че тази власт не разтрогва брака в неговата същност, по-скоро само юридически констатира печалния факт, че законният брак е изгубил своята същност и предназначение.

Като изхожда от човешките немощи и слабости и основавайки се на евангелската постановка Православната църква позволява развод при прелюбодеяние (Мат. 5:32). В този случай прелюбодеянието се явява доказателство, затова че бракът не е бил реализиран в пълнота, защото любовта и прелюбодеянието се самоизключват взаимно, а от тук и постановката, че тайнството на брака е несъвместимо със съпружеската невярност. В този случай към развод може да се пристъпи, ако една от страните желае това, дори и този, който е изневерил да не иска развод – по желание на невинната страна бракът може да бъде разтрогнат. Като не лишава развеждащите се от любов и милосърдие Църква тъгува от трагедията и болката на развода. Макар че, тя приема брака като тайнство, изпълнявано за вечността по Божията благодат не се отнася към развода законнически, а състрадателно.

Съобразно източниците определените от Църквата причини за разтрогване на брака могат да бъдат обособени в две групи:

  • причини, дефинирани от църковната власт, чието основание могат да се открият в каноническите извори;
  • причини формулирани от държавната власт, приети от Църквата като основателни.

Както беше споменато и по-горе в текста една от основните причини за прекратяване на брака е прелюбодеянието при което се нарушава съпружеската вярност. Тази причина се основава на божественото право (Мат.19:9). Повечето православни канонисти към причината за прелюбодейство причисляват и следните обстоятелства:

  • когато някой от съпрузите направи умишлен опит да убие другия;
  • умишлено извършен аборт от страна на съпругата;
  • когато жената без уважителна причина и без знанието и съгласието на съпруга си пренощува извън дома;
  • когато мъжът кара съпругата си да прелюбодейства с други мъже;
  • когато мъжът публично неоснователно обвини съпругата си в прелюбодеяние;
  • когато мъжът явно или тайно живее в дома си или извън него с чужда жена.

Други основателни причини за прекратяване на брака според Православната църква са: отпадането от православната вяра, встъпване в монашество, безизвестно отсъствие на един от съпрузите, неспособност за извършване на съпружески задължения, психическо заболяване на един от съпрузите, венерическа болест и непреодолима непоносимост между съпрузите.

В случай на смърт или законен развод, бракът може да се повтори до три пъти. Въпреки тази относителна търпимост към повторните бракове Православната църква не насърчава последващите бракове.

По този повод в своето 87-мо правило св. Василий Велики казва, че вторият брак може да се приеме като лек против блудство, а не като напътствие за сластолюбие. В същия ред на мисли и св. Евтимий допуска развод, но според него: вторият брак, не е по закон, а по нужда – допуска се за онези, които не могат да се въздържат.

Третият брак, според св. Василий е нечистотия в Църквата, но е по-добър от прелюбодеянието, въпреки това той споделя, че подобен съюз не може да се определи като брак, а е осъдително блудство (50-то правило на св. Василий Велики), поради тази причина той препоръчва третобрачните да се подлагат на епитимия (4-то правило на св. Василий Велики).

За четвъртия брак той и останалите свети отци са категорични, че той е забранен и не може да се приема като такъв, защото многобрачието е нещо животинско и е съвсем чуждо на човешкия род. В тази връзка трябва да се спомене, че в продължение на векове отношението към четвъртия брак в отделните поместни православни църкви е различно. В тази връзка трябва да се спомене, че съгласно българското църковно брачно право четвъртият брак се разрешава само от висшата църковна власт, но при изключителни случаи.

За втората венчавка, а по изключение и трета и четвърта, в православния Требник е включено и специално последование за венчание на второбрачни. Тази служба е по-продължителна от обикновената венчавка, защото в началото свещеникът чете очистителна молитва за младоженците, с която трябва да се измоли опрощение за прегрешенията от първия брак. При молитвата свещеникът казва:

Ти, Владико, който си направил своите раби (следват имената на второбрачните), съедини ги един с друг чрез любов, дарувай им обръщането на митаря, сълзите на блудницата, изповеданието на разбойника, та като изпълняват заповедите Ти в единомислие и мир с покаяние от всичкото си сърце, да се удостоят и с небесното Ти царство.

Какви са задълженията на двамата бивши съпрузи един към друг след развода?

По принцип на Православието е чужд духът на юридизма. Както беше споменато и по-горе Православната църква не се отнася към развода законнически, а състрадателно. Църквата се е опитала да определи правата и задълженията на съпрузите в рамките на брака, както и отношенията между родители и деца, но не е изготвила регламент за отношението и задълженията на съпрузите един към друг след развода.

Може ли човек да се ожени повторно за същия брачен партньор, с който се е развел?

От гледна точка на православното църковно право не се забранява подобен повторен брак, напротив препоръчва се разведени съпрузи по възможност отново да се помирят и да възстановят предишния си брачен съюз. В такъв случай се пристъпва към сключването на нов брак, със строго изпълнение на всичко онова, което е установено за обикновения брак. Според разпоредбите на Българската православна църква подобен брак се възстановява със специален акт, който се прочита в Църквата. Препис от този акт се изпраща на съпрузите вж. Окръжно послание на Св. Синод № 1661 от 1.11.1897 г.). Според мнението на някои български съвременни православни канонисти при повторното им венчание те трябва да бъдат венчани по чинопоследованието за второбрачни.

Смъртта на единия освобождава ли другия да се ожени отново?

Да. В това отношение Православната църква се ръководи от думите на св. ап. Павел, който казва, че жената е свързана чрез закона, докле е жив мъж ѝ; ако пък умре мъж ѝ, тя е свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне. (1 Кор. 7:39).

Променил ли се е възгледът на църквата относно развода през последните години?

Не

Допълнителна информация относно православния брачен институт в България в периода 1883–1989 г.

В периода 1883–1945 г. в България институтът на брачното право е изцяло под юрисдикцията на Църквата. Той се уреждал по реда на Екзархийския устав (ЕУ), църковните канони и постановленията на Светия Синод на Българската православна църква (БПЦ).

Началото на църковно-правното законодателство по този въпрос се поставя през 1883 г., когато към приетия Екзархийски устав, приспособен в Княжеството (България), е добавена допълнителна част, озаглавена За браковете. С нея се регламентират въпросите, свързани с брачната институция.

При направените промени на ЕУ през 1895 г. текстовете на частта, регламентираща брачното право, не са променени. Не след дълго обаче през 1897 г. Св. Синод с писмо до министъра на външните работи и изповеданията изпраща проект за промяната и на тази част от устава. Кръгът от въпроси обособени в нея третирали условията за законен брак, причините за разтрогване на брака, бракоразводния процес, незаконните бракове и тяхното унищожение.

Условията, на които трябвало да отговарят двете страни, за да встъпят в църковен брак, са изложени в чл. 186 и касаят възрастта, физическото и психическото здраве на кандидатите, както и съгласието на родителите им. Наред с това се изисквало кандидатите да принадлежат към Православната църква, което се доказвало с кръщелни свидетелства.

Сключването на брак в този период ставало само чрез извършването на тайнство брак (венчанието), което се удостоверявало с венчално свидетелство, вписвано в регистрите на храма. Сведенията за извършеното венчание били изпращани в митрополията, под чиято юрисдикция се намира храмът.

Развод се допускал само при наличието на обстоятелствата изложени в чл. 187 (т.1–10). Като цяло те засягали въпроси от няколко естества: нарушение на физическото или психическото здраве, което води до неизпълнение на съпружеските ангажименти, изневяра, ограничаване на религиозните права и свободи на православния съпруг и тежки криминални престъпления. Тук е мястото да се отбележи, че според чл. 198 при бракоразводната процедура не се допускал развод по взаимно съгласие.

По брачните дела правораздавал двуинстанционен църковен съд. Като първа инстанция действал духовният епархийски съвет, а като втора и касационна – Св. Синод. Църковният съд бил независим от светските съдилища в рамките на своите правомощия и правораздаване (чл. 2 от Правилника за воденето на подведомствените на духовните съдилища дела (ПВПДСД), приет на заседание на Св. Синод от 8.2.1897 г.).

Ход на бракоразводния процес се давал след депозиране на искова молба от заинтересуваната страна (чл. 3 от ПВПДСД). Задължителни елементи в молбата били името, местожителството, вероизповеданието, образованието, възрастта и заниманието на ищеца (чл. 193 от ЕУ), както и датата на встъпване в брак и броят на родените от него деца. След подаване на молбата църковната бракоразводна процедура протичала по реда на гражданската, с разликата, че не се допускало участие на пълномощници (адвокати). Пълномощник (адвокат) се допускал по изключение в случаите, предвидени в чл. 63 от ПВПДСД, когато ответникът живеел извън пределите на Княжеството (Царството).

Другият своеобразен елемент в бракоразводната процедура е, че самият процес протичал при закрити врати. Презумпцията за това се изразявала във факта, че публичността на тези дела ще навреди на обществената нравственост. По изключение при определени обстоятелства и по молба на страните се допускало присъствието до 6 души – и то само близки роднини.

Бракът се разтрогвал с решение на епархийския съвет, което се потвърждавало от епархийския архиерей, след което в 20-дневен срок от произнасянето двете страни трябвало да бъдат запознати с текста му. Решенията на епархийските съвети като първа инстанция по бракоразводните дела се обжалвали пред Св. Синод в двумесечен срок от обявяването им. Бракоразводните свидетелства се издавали едва след като изтече и срокът за апелация, макар страните по делото да са заявили, че няма да обжалват решението на епархийския съвет пред Св. Синод.

Предвид сложността на брачната проблематика и липсата на юридически познания в по-голяма част от клириците въпросите за попечителството върху децата и имуществените спорове между съпрузите се решавали от гражданските съдилища. Нормативната регламентация на тази постановка е изразена в текста на чл. 121 от Гражданското съдопроизводство, където изрично се забранява на духовните съдилища да разглеждат въпроси от имуществен характер. Тук е мястото да се отбележи, че този текст не се отнасял за мюсюлманските духовни съдилища, чиито компетенции се простирали и върху дела по лични и имуществени въпроси между съпрузи, по лични и имуществени въпроси между родители и деца, бракоразводни дела и наследствени спорове. Наред с това обаче страните имали право, ако не желаят спорът им да се разглежда от мюфтийския съд, да го отнесат за разрешаване пред гражданския.

За улеснение при правораздаването по бракоразводните дела в Православната църква бил изготвен и издаден кратък коментар на частта от ЕУ, отнасяща се за брачния институт.

Въпреки предоставените правомощия на Църквата по отношение на брачното право прогресивните идеи и новаторският дух на 19 в. способствали за навлизането на секуларизма в повечето сфери от обществения живот на българското общество. Това пораждало известни конфликти между държавата и Църквата и най-вече по въпроса за юрисдикцията над брачния институт. Първите по-сериозни заявки за отнемането на правомощията на Църквата в областта на брачното право са направени в Народното събрание през 1897 г. при обсъждането на текстовете, третиращи брака в допълнението на ЕУ, но съществен резултат от тях не бил постигнат.

В началото на 20 в. отново се подема подобна инициатива, която имала за цел към чл. 197 от ЕУ да се добави текст, който да позволи и регламентира участието на защитници (адвокати) в бракоразводните дела. Основният мотив от страна на държавата за това искане се състоял в обосновката, че в духовните съдилища липсвало истинско правосъдие и етика. Предложението обаче било отхвърлено.

Следващият по-сериозен опит за отделянето на гражданското брачно право от Църквата е приемането на Закона за лицата през 1907 г. Според неговите разпоредби бракосъчетанията задължително се завеждали в специален държавен регистър, а актовете за раждане и смърт се съставяли в общината, в която е станало събитието. Вписването на сключен брак ставало лично от съпрузите до седем дни след извършване на венчанието (чл. 152), а актът за брака се съставял пред двама свидетели и съдържал лични данни за сключилите брак (чл. 153). Във връзка с това се въвеждало задължението – заверен препис от влязло в сила решение за разтрогване на брак да се изпраща от духовния съд до администрацията, в чийто регистър е заведен бракът (чл. 154).

Опитите за пълно отнемане на правомощията на Църквата по отношение на брака продължават и през 1911 и 1919 г. Сериозен конфликт между държавната и църковната власт по този въпрос възниква и през 1936 г., когато тогавашният министър на правосъдието Димитър Пешев изготвя проект за въвеждането на граждански брак като задължителен. Във връзка с въпроса под чие ведомство да остане брачното право е проведена преписка между Св. Синод и правителството. В крайна сметка то остава под юрисдикцията на Църквата до 1945 г., когато се приема Наредба-закон, с която се въвежда задължителният граждански брак.

Според установената нова система в брачното право изпълнителната държавна власт узаконява брака, а съдебната го разтрогва. Църквата може да извършва тайнството брак и да го разтрогва едва след издадени актове и решения от държавата.

Във връзка с нововъведената практика Св. Синод на БПЦ издава Синодална наредба (№ 4187/26.6.1945 г.), с която приканва всички църковно-енорийски органи в страната да я спазват. Изложението ѝ включва 21 точки и третират въпроси свързани с това кой, кога и как трябва да извършва тайнството брак и начина на издаване и заверка на венчалните свидетелства. Разбира се, всичките тези въпроси са съобразени с тогавашните нормативни документи по отношение на брачното право.

За разлика от ЕУ в приетия през 1951 г. устав на БПЦ липсват текстове, които да регламентират брачното право. За съжаление, при решаването на въпроси от това естество съвременното правоприлагане в Църквата се ръководи от постановките на ЕУ, което е недопустимо, предвид чл. 242 от действащия устав, който отменя ЕУ в това число и текстовете, регламентиращи брачното право.

След политическите промени в България (1989 г.) въпреки дeмократизирането на нормативната уредба официален продължава да е само гражданският брак и единствено той води след себе си правни последици. Нормативна регламентация за това е чл. 46 от Конституцията, който постановява, че бракът е доброволен съюз между мъж и жена (1), в който съпрузите имат равни права и задължения (2), но правни последици поражда само гражданският брак.

Тази конституционна разпоредба е доразвита в текстовете на Семейния кодекс, според който религиозният брак няма правно значение и е допустим само след сключването на граждански брак. Предназначението на църковния брак се свежда единствено да удовлетвори нравствените и религиозните чувства на съпрузите. Извършването му преди гражданската церемония води след себе си административна отговорност за духовника, който го е извършил. Разбира се, няма сведения след 1989 г. тази санкция да е прилагана.