• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Про-тестът като тласък към реформация на Църквата и обществото

Тодор Велчев 31 октомври 2014

Думите „протест“ и „реформа“ сякаш станаха основни черти от портрета на нашето историческо време. В днешна България те са сигнални понятия, които мигом те препращат към политическите сблъсъци или към улични прояви. Това ги натоварва с отрицателен смисъл. Протестът започва да се възприема като израз на нездрави емоции и желания: „Тези протестират, защото мразят, но не знаят какво искат…“ Реформите често се използват като нарицателно за необмислени промени, разрушаващи съществуващия ред: „Едно време имаше система, а после реформите разсипаха всичко…“ Иначе казано, „протест“ и „реформа“ днес се числят към разрушителните стихии на злободневието. Кой би ги поставил редом с вярата, стремежа към нравствена чистота, свободата на съвестта?

Преди почти пет века, на 31 октомври 1517 г. германският монах Мартин Лутер дава началото на процес, чрез който реформата трябва да освободи християнската вяра тъкмо от стихиите на злободневието. Прави го обмислено, чрез малък про-тест (лат. pro test, „[представено] за изпитна проверка“), като призовава посетителите на църквата във Витенберг да проверят повдигнатите от него тезиси срещу системата на индулгенциите и сами да изпитат основателността им. Това са първите стъпки към Реформацията в Европа, насочена към обновление на Църквата и към едно възвръщане към чистотата и простотата на евангелската вяра. Поддръжниците на Лутер скоро са наречени „протестанти“, защото на свой ред пишат про-тест1, за да запознаят опонентите си със своята вяра и тези. Лавинообразното и спонтанно разрастване на това движение неминуемо има и своите отрицателни последствия. Но въпреки историческите обрати и при всички свои грешки, протестантството изиграва и играе голяма роля за Христовото дело по целия свят. При това далеч не само в Църквата, но и в обществото. Мощното влияние на Реформацията можем да открием в много структури на съвременната западна цивилизация: гражданското общество, правораздаването, демократичното политическо управление, предприемачеството и иновациите, научната методика. Дръзновението да се про-тестира с цел да открием основанията на това, в което вярваме и което ценим, е дало своите своите добри плодове. От тях се ползват всички в обществото – не само вярващите.

Мартин Лутер закачва своите 95 тезиса в двора на църквата във Витенберг.

Мартин Лутер закачва своите 95 тезиса в двора на църквата във Витенберг.
(Картина от неизвестен автор.)

Но Реформацията е преди всичко за Църквата и е част от динамизма на нейния вътрешен живот. Затова в Деня на Реформацията, 31 октомври, е уместно да се запитаме дали Църквата в България – както Православната църква, така и протестантските църкви – се нуждае днес от обновление, от същинска реформация. Предпочитам да не се впускам в анализ на тази голяма тема. Вместо това предлагам един мой малък про-тест. Ще посоча някои отличителни, силни страни на класическото протестантство (от XVI–XIX век), като призовавам читателя да ги сравни със състоянието на днешните църкви и сам да направи своите изводи.

  • Задълбочено и сериозно проповядване на Евангелието, в центъра на което стои Бог, а не човекът с неговите нужди и желания.

    Протестантството преоткрива раннохристиянската и апостолска практика богослужението да има за свое средоточие проповедта и поучението. Живата и задълбочена проповед на Божието слово се явява като спойка между събралите се вярващи и бива едновременно подкрепена от и подхранваща техните молитви („И те постоянствуваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите“, Деян. 2:42). Евангелието като сърцевина на поклонението и свидетелството за вярата – това е накратко мотото на протестантството. Затова и някои по-късни протестантски течения, подчертаващи тези принципи, са се нарекли „евангелисти“. Това не е било само име. То е имало подплата и не е останало незабелязано в нашата култура, въпреки краткото историческо съществуване на протестантството по българските земи. „Евангелист“ е означавало „човек на Евангелието“: който го обича, познава, проповядва; дори винаги го носи в джоба си. Мнозина невярващи българи, иначе без отношение към религиозните дела, са имали такава представа за евангелистите.

  • Лична връзка с Бога чрез Христос и лично изучаване на писаното Божие слово, Св. Писание.

    За протестантите вярата става въпрос не на родова или национална идентичност, а въпрос на живот и смърт, екзистенциален въпрос на личността. Вярата е жива връзка с твоя Спасител, в която всекидневно трябва да правиш избора да пре-бъдваш с Него – изправен пред ужасната алтернатива да не бъдеш с Него. Чрез постоянното изучаване на Библията, тази вяра става осмислена и неминуемо дейна, защото християнинът бива непрестанно изобличаван, поучаван и направляван от словото на живия Бог, което оживява за него. Така вярващият става Божий човек, добре подготвен за всяко добро дело (II Тим. 3:16). Само по този начин може да се осъществи свещеническата роля на всеки вярващ: още един библейски принцип, на който протестантството исторически е държало2. Не само свещенослужителите, но и всички вярващи са хора с мисия, изпратени да съдействат на Божието спасително дело в един паднал свят.

От това разбиране за християнския живот като мисия произтичат поне две преки последствия, които протестантството е закрепило като принципи в богослужебната практика и в обществената дейност на Църквата.

  • Дейно участие на всички в богослужението – не само на свещенослужителите и на църковния хор.

    Исторически погледнато, протестантството се стреми да преодолее възникналата църковна традиция богослужението да бъде дейност изключително на клира и на избрани музиканти и певци. Покрай многото си други дела, Лутер пише и духовни песни, които да се пеят от всички вярващи. Тази практика се развива и при по-късното протестантство. Съдържанието на песните обаче не е произволно. То произтича от разбирането за водещата роля на проповедта и поучението. Духовната песен трябва да подкрепи библейското послание, да насърчи вярващите да го приложат на дело. Тя е също вид проповед и трябва да има богат смисъл и тематично разнообразие.

    Дейното участие и съпричастност на всички християни в богослужението води и до правото на критика, на про-тест, чрез който те могат да заявяват позициите си, за да преминат през теста на църковната общност. Разбиран в този смисъл, про-тестът на протестантите е средство за обновление на църковния живот. Той е следствие от личната отговорност, която всеки вярващ чувства, когато е част от едно голямо общо дело. И неговият личен критичен поглед и критично мислене са естествени и задължителни.

  • Дейна роля на църквата в обществото

    Една църква от съпричастни, отговорни и критично мислещи деятели няма как да не играе активна роля в обществото. И в протестантството не липсват течения, които се самоизолират от обществото. Но като цяло то винаги е било обществена сила. До такава степен, че в някои страни като САЩ то успява да положи моралните, законови и културни основи на цялото общество. Протестантите постоянно про-тестират пред обществото, т.е. представят му за проверка своята вяра, и когато устои на изпитите, тази вяра започва да налага нови културни модели. Евангелието прониква в културата по разнообразни и творчески начини. Без да се съблазнява да участва пряко във властта и без да възприема историческия християнски модел за „симфония между църква и държава“, протестантството е поощрявало творенето на култура, която в дългосрочен план спомага за обновление на цялото общество. В обществената си дейност то прилича на ранното християнство, което превзема културата, а не държавата.

Оставям на вярващия читател сам да направи своята съпоставка със състоянието на днешната българска Църква. До каквито и изводи да стигне, аз се опасявам, че тя очевидно не е в състояние да изведе страната от тежкия духовен и нравствен упадък, който продължава да се задълбочава драматично. Най-малкото, поради недостиг на хора и на обществено влияние. А може би, защото самата Църква е в криза и представлява част от нашите проблеми, а не е фактор за тяхното решаване.

  • 1. На 25 юни 1530 г., на събора в Аугсбург, представители на лутераните връчват своя protest (вероизповед) на император Карл V. Последният им дава едногодишен срок да се отрекат от този документ. Техният отказ и твърдост им спечелва прозвището „протестанти“. – Б.а.
  • 2. „Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свят народ, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (I Петр. 2:9,10).