• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

За Halloween, за смисъла на празниците изобщо и за нуждата ни от тях

Разговор в редакцията на harta-bg.info

Редакция ХАРТА 8 ноември 2014

През последните години българското битие започна да се обогатява с нови празници. Всъщност, дали става въпрос за обогатяване все още е рано да се каже, но популярността на тези празници видимо нараства. Един от тях е Halloween, на който тази година беше отделено по-голямо медийно внимание. Вероятно това провокира и първата по рода си официална реакция от страна на БПЦ: обръщение на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан, което нашето списание публикува. В самата християнска общност, особено сред протестантите, потекоха разгорещени дискусии „против“ или „за“ празника. Вж. например текста на Андрей Неделчев, където се прави и подробен преглед на историята на Halloween.

Това ни подбуди към малка импровизирана дискусия в нашата (виртуална) редакция, която предоставяме на вниманието на читателите. В разговора участват Александър Александров, Ваня Вълкова, Ивайло Атанасов, Наталия Христова, Павел Кръстев и Тодор Велчев.

Новите празници като културен феномен

Колаж: Ваня Вълкова

Тодор: Може би е най-уместно да започнем с въпроса: „А откъде се появи изобщо Halloween в България?“ Когато на 31 октомври вечерта по улиците видях доста групички млади хора с гримирани лица, а по-късно кварталът се огласи от техните викове и гърмежи, спонтанната ми реакция беше: „Те ти, булка, Спасовден (Halloween)!“ Кога чуха за пръв път за този празник, кога му разбраха смисъла, кога го възприеха, та вече го превръщат и в повод за всенародно веселие? До преди няколко години Halloween беше познат само в ограничени младежки среди, най-вече поради едноименната рок-група. По бързина на възприемане на вносни културни феномени страната ни сигурно е на първите места в света.

Но намирам предупреждението на митрополит Йоан срещу „чуждопоклонството“ за пресилено патетично. По-скоро иде реч за познатото още от памтивека: „И ние искаме да сме като другите народи“. Разбира се, съвременните медии и търговията играят водеща роля в този процес. Човек „попива“ разни поводи за празник просто от синия екран или от пазаруването в мола. Особено ако е по-млад. Един пример за това, още по-типичен от Halloween, е „денят на влюбените – св. Валентин“.

Павел: Може да се каже, че днес Halloween преживява своя комерсиален апогей в цялата западна цивилизация (тук включвам и България). Той се празнува дори в страни като Япония!

Наталия: Същественият въпрос не е за възприемането на един или друг празник, а за изгубената ни идентичност като народ. Мисля, че поради нейната загуба ние пришиваме към битието си традиции, които са ни чужди и които не разбираме. Това е тъжният резултат от прекъсването на корените ни с миналото и на липсата на приемственост в исторически и духовен план между поколения българи. Малко приличаме на патенце, отгледано от лисици.

Тук логично възникват поредица от въпроси. Кое ни обединява като народ в празниците и тъгите ни? Каква е нашата мотивация да празнуваме или не един празник? Има ли нещо, което да ни свързва в него като нация – да ни изгражда, обединява, споява в едно цяло? Отговорът на тези въпроси в практически план ще даде и отговор на въпроса има ли един празник (който и да е той) място в националния празничен календар.

Тодор: Може да прозвучи песимистично, но според мен все по-малко неща ни свързват. Т.нар. българска нация днес е по-скоро група от хора, които обитават една територия и говорят на един език. Затова и от общоприети празници се преминава към празници, възприети от отделни групи, а присъствието или отсъствието им в публичното пространство (осигурено от медиите) ги налага или не. В търсене на нещо, което може да ни свърже, някои хора се обръщат към историята и традициите. Митрополит Йоан използва този подход, когато заговарва за „завещанието на народните будители“.

Ивайло: Имам определени резерви към призива на митрополит Йоан. Те не са в богословските доводи, а в една тенденция у някои православни автори да мерят определени събития и практики с два различни богословски аршина – нашите с един, а чуждите с друг. Призивът завършва с: „На 1 ноември е и Задушница – спомняме си за нашите скъпи и мили покойници.“ Аз нямам съмнения в това, че Задушница може да бъде богословски оправдана. (Това всъщност се опитва да прави и Андрей Неделчев по отношение на Хелоуин.) Митрополит Йоан обаче коментира практики, а не учения в чист вид. Какво ще се получи, ако приложи същите богословски аргументи към определени практики, разпространени по Задушница, например, носенето на жито на гробовете на починалите? Фактът, че е толерантен към едни практики, а крайно критичен към други (обвинението към празнуващите Halloween в сатанизъм е наистина крайност!), ми говори, че проблемът, срещу който реагира е действително културен, а не богословски. Т.е. Halloween е лош, защото е „чужд“, а Задушница е добра, защото е „наша“.

За синкретизма и духовните корени на Halloween

Ваня: За мен практиките по Задушница с носенето на храна на гробовете на нашите мъртъвци, преливането на вино над гробовете и, особено, над пресен гроб или над гроб, който се отваря за друго погребение, е също толкова далеч от библейските истини на Христовото учение и от препоръките на апостолите към ранната Църква, колкото и представата у някои хора за Halloween. Да не говорим за българските традиции на кукерите, нестинарите и даже безобидните мартеници. Тоест, Църквата трябва да взема сериозно отношение към всякакви подобни практики, смесени с езически вярвания.

Александър: Вярно е, че празниците са важен фактор за единството на всяко общество, но много по-важна е същността на това, което обединява това общество. С други думи, кои са духовните корени на даден празник. Какви са духовните корени на Halloween?

Колаж: Ваня Вълкова

Павел: Всъщност, става дума за два празника. Има празник на Църквата, наречен „Ден на всички светии“ (All hallows’ eve, видоизменило се в Halloween), когато се чества паметта на всички загинали мъченически за вярата през първите векове на хрисиянството. Понеже при имп. Диоклециан били избити толкова много християни, вече нямало отделен ден в годината за всекиго от тях, и вярващите определили като спомен за всички герои на вярата първата неделя след Петдесетница. На този ден се е спазвал безмесен пост, четели се молитви, имало целонощни бдения. Паралелно с това имало езически празник Самайн (или вариации от келтското Samhein), с който се отбелязвала завършващата година, принасяли се благодарствени жертви на божествата или откуп за злите от тях (феите в ирландската митология са зли същества), за да не правят на хората в дома зло. Фолклористите се разделят в мненията си дали облечените като страшилища хора се преструват на демони, за да имитират жертвения ритуал на феите, или за да уплашат духовните същества (подобно на нашите кукери). Независимо кое е тези мнения е вярно, за мен връзката с духовните сили на злото при празнуването на древния келтски празник е ясна. Неслучайно ранната църква в Ирландия е избягвала този ден като почит на прославените мъченици на вярата. По-късно през VIII век един папа решава да се бори с езичеството чрез поглъщането на празника и официално премества християнския празник на 1 ноември (а нощта преди него става „Нощта на всички светии“).

Дали езическото и бесовското е било погълнато от светлината на Христовото спасение в умовете на народите от Острова е въпрос на лична оценка. В български контекст същият въпрос се поставя в дискусията „Коледа или Рождество“. Важат същите аргументи „за“ и „против“ сливането на празниците: освещаване на езическия празник и изпълване с нов смисъл или неуспешен опит за механично обновяване на мисленето и традициите на народа.

Ивайло: Изглежда древният келтски празник се е оказал много по-мощен в ранносредновековното западно общество от християнския празник Вси светии, с който Западната църква се опитала да го замести. Хората продължават да вярват, че на този ден са посещавани от незнайни същества от отвъдното. Според мен всеки празник се вписва в определен културен контекст отговаряйки на въпроси като „Що е да си човек?“ и „В какъв свят живеем?“ Техните отговори на тези въпроси си остават коренно различни от християнските отговори. Затова и почитането на незнайните християнски мъченици точно на този ден се оказало изкуствено. Похристиянчването на празника ми изглежда безуспешно. Църковните водачи са подходили повърхностно. Не са стигнали до дъното на екзистениалните въпроси, които стоят зад конкретните културни традиции. Какви въпроси за себе си и за света си задава човек, който търси отговор в усещането за тайнствено посещение от незнайни същества точно на този ден от годината? На тези въпроси, след нужния творчески размисъл, е трябвало да се предложи християнски отговор.

Но дори и християнските водачи да са били „на правилната вълна“, според мен би било наивно да разчитат единствено на културни средства за влияние в обществото. Културата може единствено да подхранва определени вярвания за човека и за света, в който живее, но не може да предизвика вътрешна трансформация. Става дума за два различни свята. Докато човек не възприеме себе си като преселен от единия свят в другия, в един свят със съвсем различен ход и развръзка на битието и на историята, културните образци, които носят идейния зародиш на този друг свят биха останали за него чужди.

Ваня: За мен синкретизмът е погрешен подход, защото ако Църквата не проповядва Христовото учение, няма никакъв резултат от сливането на два празника. Хората като цяло предпочитат да следват езическото мислене, защото е по-лесно смилаемо и не ги застрашава с нищо. Докато християнството ни казва истината, че всеки е грешен и заслужава Божието осъждение. А никой не обича да е виновен, казано просто.

Ивайло: Прочетох внимателно с аргументите на Андрей Неделчев защо Halloween е християнски, а не езически празник. Но не мога да се отърся от убеждението си, че има нещо дълбоко езическо в практиките на празника. Например, „Trick or Treat“ не мога да го прочета по друг начин, освен като призив за умилостивяване на сили извън нашия контрол. По начало не съм против умерения синкретизъм между езически и християнски елементи, но синкретизмът на Halloween (както и на Задушница) отива твърде далеч, за да бъде приемлив.

Наталия: За мен фактът, че Halloween по произход е с християнски корени, е изпразнен от съдържание и не означава нищо. От някогашната християнска същност на празника е останала някаква видоезменена част от името му. Сигурно подбудите за празнуването му заедно с езическия са били по същината си добри, но е станало обратното: християнският празник е погълнат от езическия и това ясно личи и за най-непросветено око – от практиките на празника и неговото послание (или липсата на такова). Не виждам с какво този факт би могъл да подкрепи тезата „за“ неговото празнуване.

За християнското тълкуване на практиките на Halloween

Тодор: Един от аргументите, с които си служи тази теза, е тезата за смеха и подигравката спрямо злите сили. Честването на Halloween се възприема като божествена пародия, която трябва да покаже увереността на християните в победата над Лукавия.

Източник: wisheslol.com

За момент оставям настрана богословските оправдания на довода, за да се запитам какви са културните причини за неговата привлекателност. И намирам отговор в духа на нашето време. Обгърнати сме от един непрекъснат парад на несериозното, на осмиването, на иронията – достатъчно е да прегледате Интернет форумите по която и да е тема. Самият аз често се улавям, че първата ми инстинктивна реакция на новина или на твърдение от най-различен характер е да потърся в него комичното, ироничното, и да се изсмея. Услужливата памет мигом ми поднася вицове или подобни ситуации, пълни с поводи за смях. Това веднага, по незрим начин, ти повдига самочувствието; поставя те „над нещата“. Да, хуморът често има изцелителна сила в сблъсъка с неприятностите в живота. Но аз говоря за една съвременна „култура на иронията“, която улеснява хората да избягат от изправянето пред сериозните въпроси на съществуването им. Като от всичко правят шоу. От нея се заразяват и християните. И вместо да се молят „Но избави нас от Лукавия“, предпочитат да се изсмеят пред лицето на злото. Което е доста опасно според мен.

Ивайло: Отношението на подигравка със злото е малко хлъзгава почва. Но ако към нея се подходи внимателно, тя носи важно послание: „По-силен е този, който е във вас, от този, който е в света“ (I Йоан. 4:4). Брилянтен пример за това са „Писмата на Душевадеца“ на К. С. Луис1, но ако не се лъжа точно в тази книга сам Душевадецът говори за „културата на иронията“ (по Тодор), но в английски контекст. Един от съветите на Душевадеца беше, че понеже онова общество гледа на липсата на чувсто за хумор като на основен порок, иронията е безценно средство за премахване на срама.

Но откъде всъщност идва този колорит на Halloween: озъбените тиквени фенери и маскирането на хора като страшилища? Според мен как гледаме на тези обичаи зависи от това какво разбиране имаме за оригиналните келтски представи за отвъдните същества. На някого маските могат да му се сторят като пародии на тези същества. Можем да си представим, че някога на някого му е хрумнало да ги лиши от тяхната тайнственост и да ги изкара на бял свят; да ги изобрази от плът и кръв, и така да тушира страха от тях. Друга възможност е да става дума за пародия на християнското учение, че духовните същества, с които езическите практики влизат в контакт, са зли по своята същност – затова са представени гротескно страшни. Един вид: ето какво си представя Църквата. И двете възможности ми се виждат еднакво вероятни, ако приемем тезата за пародията. Но може и въобще да не става дума за пародия.

Александър: Със сигурност мога да кажа, че никъде в творбите на ранноцърковните автори (поне тези, които съм чел) не съм открил и следа от твърдението, че на злото може да се противостои с подигравка и осмиване. Най-малкото, защото те не са го смятали за смешно. Признавам, че съм запознат с автори, признати предимно от Източната Църква; възможно е някъде на Запад да е възникнал подобен подход към злото, но според мен това е поне след VIII век. Всъщност, ако търсим примери как Църквата е реагирала на него, можем да намерим такива във вселенските и редица поместни събори. Говорим за период от осем века, което е достатъчно, за да стане ясно ортодоксалното отношение на Църквата към злото. А то винаги е било едно – осъждане на злото с цялата сериозност, предвид пораженията, които би могло да нанесе на Тялото Христово. Тук няма място за подигравки и присмехулно отношение, а само за незабавна съпротива, осъждане и отлъчване (анатема). В личностен план реакцията към него не е била много по-различна. Смятало се е, че всяко заиграване със злото автоматично възпрепятства действието на Божията благодат, която е от жизнено значение за освещаването на християнина, точно защото тази благодат, бидейки нетварно Божие битие, е свята и носител на святост, и не може да има нищо общо с делата на тъмнината.

Страшното при празнуването на подобни празници не е страхът от самото зло, а страхът от загубата на божествената благодат в борбата на християнина с него. И тук идва като че ли най-неоспоримият аргумент, понеже е библейски. Но той същевременно е и най-оспорим, защото критерият за постигането му е изключително труден, даже невъзможен без благодатта: за силния във вярата, който е свободен (Рим. 14 глава), в случая от предразсъдъци относно същността на подобни празници. Кой е със силна вяра? Мисля, че това са го доказали хилядите Христови мъченици и подвижници. Ние сме тези, които най-малко можем да се сравняваме с тях – в този свят на комфорт и лично удобство. Ап. Павел пише посланието си до хора, които често са заплащали верността си към Христос с живота си. (Както и самият той десетина години по-късно.) С други думи, силната вяра подлежи на силна проверка. Нея само Бог може да изпита – ние не можем да бъдем критерий сами за себе си. Ако пък станем такъв критерий, това би бил сигурен признак, че сме изпаднали в духовна гордост (прелест), т.е. сами себе си сме прелъстили. Силната вяра не е „правилен възглед за Христос“, а вярност към Него, която се изпитва чрез огън. Показателно е, че дори самите мъченици и подвижници не са гледали на вярата си като силна, а до сетния си дъх са дирели Божията укрепваща сила, смятайки се за слаби и недостойни. В обратното твърдение, че ап. Павел счита за „силни във вярата“ онези, които имат по-голяма свобода, не само не намирам библейска подкрепа, а виждам нездраво изкривяване на принципа. Не бяха ли именно фарисеите тези, които смятаха себе си за най-силни във вярата и демонстрираха своето превъзходство над „по-слабите“ си събратя?

Наталия: Не бих подминала с лека ръка разсъжденията на митрополит Йоан относно скритото послание на празника като лековато възприемане на смъртта, маскарад и безобидна забава със злото. Силно съм скептична към идеята за битка със злото чрез подигравка или чрез пълното му неглижиране. Не намирам каквито и да било библейски основания за това, дори в живота на самия Исус. При всички аргументи „за“ и „против“, в главата ми не престава да звучи Деяния 19:15 и цялата свързана с него история2. Далеч съм от фанатичното мислене и не смятам, че всички весело подтичващи дечица с маски на чудовища водят своята битка със злото веднъж годишно, въоръжени само с торбички за лакомства и доброто си настроение. Празникът обаче става повод да си зададем като личности и общество по-сериозни въпроси и да се опитаме да започнем смислен дебат по тях.

За нуждата ни от празници и за Halloween като повод за християнско свидетелство

Тодор: Така или иначе, при всички невероятни преобразувания на културата, нуждата на хората от празници остава неизменна. Дори комунизмът, със свойствената му враждебност към всякаква религиозност или традиции, не можа да я потуши. А Църквата е на този свят, за да разпознава дълбоките нужди на хората и да ги насочи към Христос, в Когото всички нужди биват напълно удовлетворени. Празникът като време за срещи и общуване е една чудесна възможност за свидетелството на вярващите за Христос. Не може ли тогава да се намери някакво християнско послание във всички празници, включително и в Halloween? Или поне послание, което да изправя хората пред големите въпроси за Бога и за техния живот?

Ивайло: Както казах, един празник притежава способност да зададе определен контекст в обществото, да представи разказ за това къде, как и защо се случват нещата, които ни се случват, и да ни покани да се впишем в този разказ. Оттук следва, че нуждата от празници произхожда от основната ни нужда от посока в живота. Наистина, един живот без празници, „сиво ежедневие“, както го наричаме, може да ни докара до лудост, защото губим посоката. Накъде отиваме всъщност? Нашият протест към т.нар. комерсиализирани празници също произтича оттам. Ако самозадоволяването е всичко, какъв смисъл от празника? Отново губим посоката. Отново не се докосваме до нещо отвъд нас самите.

Павел: Трябва да имаме предвид, че специално Halloween днес се използва и за антихристиянски цели. Неоезически групи се възползват от създадения положителен образ на празника, за да покажат колко деспотични са християните, как са унищожили невероятната култура на „Старите религии“ и как вещерският календар (в който се включват 8 дати: равноденствията, слънцестоенията, но върховният празник е тъкмо Самайн) е най-доброто постижение на човечеството, веднага след нарязания на филийки хляб и пеницилина. Тези хора също твърдят, че през нощта на 31 октомври „има невероятна сила“ и т.н. И така, днес вещиците и магьосниците са положителните герои, за разлика от преди 20 години – ясно си спомням и виждам прехода през собствения си съзнателен живот. Не можем да знаем точните мотиви и цели на тъмните сили, но феноменът е факт. И от тази перспектива трябва да подходим към въпроса: „Трябва ли християните да се впрягат прекалено много или да са напредничави, широко скроени души от интелектуалния елит, който е над тези работи, и се присмива с лека ръка на духовните сили на нечестието?“ За мен отговорът е „не“. Но и не бива да изпадаме и в законническата заблуда да забраняваме на другите това, което ние като християни смятаме за нередно.

Тук се нуждаем от апологетична мъдрост и инициатива – как да използваме културно-веровите търкания в обществото, за да говорим за истинската Светлина: за Бога, Който стана човек и донесе освобождение на пленените.

Александър: На аргумента, че празникът е част от живота и арена за християнско свидетелство, бих отговорил, че не всичко, което е част от живота, е подходящо за такава арена. Традиционният църковен възглед за християнско свидетелство винаги е бил личната святост, а не просто намирането на удобен случай да говориш за Христос. (Не че съм против разговорите относно вярата, ако има проявен интерес.) Ще си позволя да цитирам св. Серафим Саровски, който е ярък изразител на този възглед: „Придобий мирен дух и хиляди ще се спасят около теб“.

Освен естеството на подобни празници, за мен е важна и ползата от празнуването им. От конкретния фестивал Halloween аз не намирам такава. Ако търсим смислени празници, които да съдействат за обединяване на обществото ни – имаме немалко български. Ако пък търсим празници с дълбок християнски смисъл, църковният календар изобилства с такива, много от които се празнуват и извън Църквата (но без да е ясен духовният им корен). Съгласен съм с Наталия, че като общество започваме да приличаме на патенце, отгледано от лисици.

Ваня: Като християнин, мога да отида на празник като Halloween, за да се забавлявам, като гледам как децата и моите невярващи приятели се забавляват. (Без да ги укорявам за това.) Но мога и изобщо да не му обърна внимание, защото съвпада с много по-важен, лично за мен, празник: Денят на Реформацията, който е световен празник и отразява исторически факт.

Тази година реших д