• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Еортология, богословски смисъл и иконография на празника Рождество Христово

Църковните празници водят началото си от апостолско време. Първите християнски празници са установени по аналогия с юдейските, но тяхното вътрешно съдържание е изпълнено с духа на християнската свобода. По такъв начин Църквата ги установява и разкрива техния богословски смисъл и съдържание. Така тези празници са не само възпоменаване и прослава на отделни събития, но и израз на догматите на вярата. Истината на вярата, изразена чрез догматите, може да бъде жива и осмислена само ако се изживява непрестанно в земния живот.

Като казваме, че християнските празници водят началото си от апостолско време, можем да го направим с уговорката, че един от най-важните за съвременния християнски свят – Рождество Христово – прави изключение.

Еортология1 на празника Рождество Христово

В Новия Завет Христос заповядва на апостолите да извършват възпоменание на смъртта Му (Лука 22:19–20). В същото време Той не оставя поръка, нито забрана за отбелязване на Неговото раждане. Това е една от причините, поради които нито апостолите, нито ранната Църква отбелязват това събитие. Поне през първите два века нито един от църковните писатели не проявява никакъв интерес към установяване и отбелязване на този ден. За това има няколко причини. Ранните християни са се стремели да подчертаят божествената природа на Господ Иисус Христос и са пренебрегвали раждането Му в плът. Друга причина е било самото им отношение към телесното раждане. Ап. Павел пише във Второто си послание към Коринтяните: „Затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме.“ (5:6), а Иов извиква: „да се провали денят, в който се родих“ (3:3). В ранната Църква за рожден ден се е приемал и отбелязвал денят на мъченическата смърт на мъченика, когато той е бил прославен за вечен живот. Незаинтересоваността у апостолските мъже2 и ранните автори към деня на Христовото раждане се е обуславяла и от изключителната популярност в онова време на астрологически и гадателски практики, занимаващи се с деня на раждането на човека, както и от свързаните с тях празненства по случай рождените дни на императорите и други високопоставени личности. Трябва да се има предвид, че през първите два века съотношението на християните с иудейски произход спрямо тези с езически е била в полза на първите. Когато през трети век броят на езичниците християни, израснали в традициите и духа на римската империя, значително се увеличава, за Църквата остава без обяснение защо толкова важен ден като Христовото раждане не се отбелязва подобаващо.

Показателно е отношението и на някои християнски автори към празнуването на рождените дни, както на хората, така и на езическите богове. През 245 г. Ориген (ок. 185 – ок. 254) в 8-ма омилия върху „Левит“ пише с насмешка, че

„само грешниците (като Фараона и Ирод) празнуват своите рождени дни“,

като по този начин намеква, че е недопустимо християните да празнуват раждането на Христос. През 303 г. християнският автор Арнобий (†330) се подиграва с езичниците, които празнували рождените дни на своите богове, от което става ясно, че честването на Рождество Христово като цяло е все още чуждо сред християните.

Най-ранните сведения за отбелязването на Христовото рождество е сред последователите на гностика ересиарх3. Василид през втората четвърт на втори век, които са го чествали на 19 или 20 април, или на 20 май. В края на втори век, началото на трети е учреден празникът Богоявление на 6 януари или поне тогава за първи път се споменава. Не е ясно точно кога, но по-късно Рождество Христово бива включен в този празник като едно от Божиите явявания. Вероятно това става през трети век. На по-късен етап 6 януари освен общ празник посветен на Божиите явявания – раждането на Божия Син и явяването на Св. Троица край реката Йордан, бива свързан и с поклонението на влъхвите, чудотворното превръщане на водата във вино в Кана Галилейска и нахранването на петте хиляди души, подчертавайки божествеността на Иисус Христос като част от борбите на Църквата с арианството, което отрича единосъщието на Сина с Отца.

Като доказателство, че денят на Христовото раждане не е бил известен на ранната Църква можем да посочим различните дати, на които е бил празнуван в отделните поместни църкви. Според Климент Александрийски (краят на втори век) Спасителят е роден на 18 април или 29 май, църквите в Африка го отбелязват на 28 март, сирийската, арменската и част от малоазийската традиция го честват на 6 януари, докато западната църква на 25 декември. Последната дата започва да се възприема от източните поместни църкви една след друга след 354 г., когато датата 25 декември е приета от Западната църква официално. Едни от най-активните поддръжници за това са светителите св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст. Има също така предположение, че решаваща роля за отделянето на датата и обособяването ѝ като самостоятелен празник на 25 декември има папа Либерий (възкачва се на Римската катедра на 17 май 352 г. до 366 г.), убеден привърженик на арианската ерес по това време, вероятно с цел да отдели рождеството на Христос от Божиите явявания.

Но има сведения, че Западната църква е приемала датата 25 декември за рождения ден на Господа значително по-рано. В неотдавна открития коментар върху книгата на пророк Данаил на св. Иполит Римски (краят на втори век, началото на трети) на остров Халки, Турция, пише:

„Първото явяване на Господа в плът, при което Той се родил във Витлеем, станало на 25 декември, в сряда, в 42-та година от Август, а пострадал на 25 март, в петък, в 18-та година на Тиберий, в консулството на Руф и Рубелий…“

Предполага се също така, че Западната църква приема официално 25 декември за Рождество Христово с цел да замести голям езически празник. Практиката в древната Църква е била не да се унищожават езическите традиции, а да се „християнизират“ и изпълват с ново съдържание. Такъв езически празник е бил свързан с почитането на бог Митра в края на декември, когато се е празнувал „денят на непобедимото слънце“. Митра е бил почитан на Изток, особено в Персия, и празникът е бил пренесен на Запад от римските легиони и е бил особено популярен в римската армия. Митра е бил бог на правото и съюзите, но също така и на слънцето и светлината. Активна роля за установяването на празника има император Комод (180–192). По времето на император Юлиян Отстъпник (361–363) празникът отново добива популярност и дори става официален „императорски“.

Друг вероятен езически празник е този на Брумалиите. На латински bruma означава „най-късият ден в годината“, който се е празнувал на 25 декември – денят на зимното слънцестоене. Тогава, според вярванията, се е раждало „новото слънце“. На празника на раждането на Слънцето Църквата противопоставя раждането на „Слънцето на правдата“ (Малахия 4:2) – Господ Иисус Христос.

По примера на Западната църква и източните църкви прехвърлят датата на 25 декември. В Антиохия промяната става през 376 г., въведена от св. Йоан Златоуст. В Константинопол това става през 379 г., като празникът бива отслужен от Константинополския архиепископ св. Григорий Богослов. В Кападокия това се случва също преди 380 г., вероятно под влиянието на св. Василий Велики. В Александрия празникът се чества за първи път на 25 декември през 432 г. Последна Йерусалимската църква прехвърля честването от 6 януари на 25 декември по времето на Йерусалимския патриарх Ювеналий (†458). Въпреки късното отделяне на празника в църквата-майка, това води до облекчение на църковния живот във връзка с древната практика на тази църква по време на събитията от свещената история да прави литийни шествия до местата, където те са се случили. Празнуването на раждането на Христос и Неговото кръщение на един и същ ден е създавало сериозно затруднения да се правят литийни шествия до Витлеем и до реката Йордан едновременно и затова шествието до Йордан бива изоставено сравнително рано.

Арменската църква, която се отделя от Византийската през 451 г. след Четвъртия вселенски събор в Халкидон, и до ден днешен празнува Рождество Христово на 6 януари.

Богословско съдържание и смисъл на празника Рождество Христово

В своето послание към Ефесяните, св. Игнатий Богоносец (епископ на Антиохия между 69 и 108 г.) пише в глава 19:

„И остана скрито от княза на този век девството на Мария и детеродството ѝ, както и смъртта на Господ: три тайни достойни за огласяване, които бяха извършени в Божие мълчание.

Прочее как [Той] се откри на вековете? Звезда в небето засвети над всичките звезди и светлината ѝ беше неизречима, и новостта ѝ предизвика угощение, а останалите звезди заедно със слънцето и луната станаха хор за тази звезда, а само тя разхвърляше светлината си навсякъде. И смущение имаше: откъде това ново явление, неподобно на тези [звезди].

От него се развали всяка магия и всяка окова на злото изчезна; незнанието бе отстранено, древното царство се разруши, тъй като Бог по човешки се яви за обнова на вечния живот. И това, което беше подготвено от Бога, получи начало. Оттам всичко се разтресе, защото се подготвяше разрушаването на смъртта.“4

Празникът Рождество Христово е тържество на видимия и невидимия свят. Цялата Вселена ликува, тъй като се е извършило велико тайнство: „Бог се яви в плът“ (I Тим. 3:16), за да ни спаси от робството на врага. Понятието спасение има две страни: освобождение от злото и смъртта, и причастност към благодатта и вечния живот в общение с Бога. Притежанието и на двете блага предполага придобиването на духовно здраве (на гръцки σωτηρία – спасение, освобождаване, избавяне, благо и добро състояние, здраве5). Св. Теофан Затворник казва:

„Когато нравственото разтление е минало всякакви предели, тогава Бог е решил да влее в човечеството Своята праведност и по такъв начин да я яви… Нова кръв потекла в жилите на човечеството: то започнало да оздравява и да се освещава…“6.

Св. Иоан Златоуст казва:

„Спасителят е дошъл да унищожи всички наши грехове, дошъл е като Лекар, а не като Съдия“7.

На този ден, с въплъщението на Сина, Небето и земята стават едно цяло. На този ден Бог дошъл на земята, а човек се възвисил на Небето. На този ден Невидимият по Своята природа станал достъпен за съзерцание чрез Въплъщението. Въпреки, че в този момент Той е току-що родено младо отроче, но Той е и предвечният Бог, вечно раждащ се от Същността на Отца. Станал е Младенец, повит в пелени, Който има да умре и чрез смъртта Си да даде на всички живот. Положен в ясли на безсловесни животни, за да възвиси и обожи8 земнородните, живеещи сред нрави по-лоши и от тези на безсловесните. Затова Неговият вход в този свят е благословен. Той, като Бог и Господ, става краеъгълен камък в Домостроителството на спасението. Св. Иоан Златоуст пише:

„Всеки краеъгълен камък трябва да бъде най-твърдият в сравнение с останалите камъни, употребени от строителите при строителството на зданието. Съединяването и свързването на този вид камъни трябва да бъде устойчиво, за да поддържат върху себе си основната част от зданието и да го държат като с две ръце… Христос е поставил Сам Себе Си по средата, за да съедини двете разделени в едно: Той съединил разединените стени, т.е. ангелската с човешката природа; Събрал и съединил две разделени стени – езичници с иудеи“9

Но Новороденият е немислим без Своята Майка. Тя е тук. И не просто Майка, а Богородица и Дева, носила в утробата си Предвечния и Непостижимия, извечно съществуващ с невидимия Отец и единосъщния Дух Свети – единна и неслитна Троица. В тази безкрайна дълбочина от богатство, премъдрост и разум Божи се извършва велико знамение: „Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син“ (Ис. 7:14).

Иконография на празника Рождество Христово

Класическата иконография на Рождество Христово се оформя през V–VІ век. Изпъкват два основни аспекта. На първо място се изявява духовната същност на събитието – Божието въплъщение. Основание за това е един от основните догмати на християнската вяра, за въплъщението на второто Лице на Троицата.

На второ място, иконата на Рождество показва влиянието, което раждането на Спасителя оказва върху живота на света. Св. Григорий Богослов казва, че Рождество Христово не е празник на творението, а на пре-творяването. Той е празник на обновлението, осветило целия свят. Чрез Божието въплъщение цялата Вселена добива нов смисъл като крайна цел на съществуването – преображението10. По този начин цялото мироздание участва в събитието и ние виждаме това явено на иконата на Рождество.

Като композиция Христос лежи в центъра, повит в пелени, а фонът на пещерата е тъмен, символизирайки света, който е потънал в грях: „и роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.“ (Лука 2:7). Пещерата, яслите, пелените са белези на божествения кеносис11, понижение, и пълно смирение. Той, Който е незрим по същност, става видим по плът, дошъл на този свят за изкуплението и обожението на човека. Ражда се в пещера, повит в пелени – всички те са предобрази на смъртта, гробницата и погребалните дрехи.

Икона от 1456 г. от Теофан Критски в Светогорския манастир Ставроникита

Въпреки че волът и магарето, които стоят в пещерата, не присъстват в евангелския разказ, мястото им в самия център показва тяхната важност – „Волът познава стопанина си, и оселът – яслите на господаря си; а Израил (Ме) не познава, Моят народ не разбира.“ (Ис. 1:3). Чрез животните Църквата ни напомня пророчеството на пророк Исаия за деня, в който Господ ще стане познат на хората.

В иконата едно от първите неща, което ни прави впечатление, е Божията майка. В този празник на претворяването, тя символизира новата Ева. Както Ева е майка на всички хора по плът, така и Богородица, бидейки майка на Словото, става майка по Дух и на Неговото тяло, Църквата. Централното ѝ положение и размер я отделят от другите фигури, показвайки важността на нейната роля, която чрез волята си допусна Въплъщението да стане реалност. Нейната поза подсказва догматически въпроси – понякога тя е полуседнала, показваща липсата на болка, която би била породена от Божието проклятие след Грехопадението (Бит. 3:16), намек за Божественото зачатие и природа на Младенеца. Друг път пък изразява умора, сочеща към Неговото единосъщие с човешкия род.

Ролята на ангелите е да славословят – някои от тях гледат нагоре към Бога; и да известяват – другите са обърнали взора си към мъжете долу и съобщават радостната вест.

В пастирите, Църквата вижда първите иудеи, покланящи се на Спасителя, а в мъдреците – първите езичници. От друга страна пастирите представляват неуките, а мъдреците – хората на науката. Също така мъдреците се изобразяват в различна възраст. Всичко това е символ на универсалността на Божието Откровение – достъпно за всички, без оглед на образование и възраст.

Сферата, която излиза от рамките на иконата е символ на небесния свят, а лъчът, свързващ я със Звездата-вестител – светлината скрита за иудеите и по-късно видима за езичниците.

Двете жени, които къпят Младенеца показват, че Той е като всички други деца с техните естествени нужди, но също така са част и от преданието, което казва, че са помагали при раждането на Христос.

Йосиф не е баща на Младенеца и затова стои отделен. До него е застанал овчар, представен в образа на сатана, който подклажда съмненията на Йосиф и неговите страхове. Понякога погледът на Богородица е към Младенеца, друг път гледа състрадателно към външния свят или към Йосиф, показвайки любящото отношение на Църквата към езичниците или към съмняващите се.

Икона от ок. 1410 г. от св. Андрей Рубльов в Благовещенския събор на Московския Кремъл.

Икона от Иверския манастир в Света Гора Атон

Използвана литература:

  • Библията, Синодално издание, 1991 г.
  • Авксентий арх. Еортология, ИМН – Пловдив, Пловдив, 2012.
  • Матфей, арх. Эортология и богословие Рождества Христова. ЖМП, кн. 1, 1985.
  • Ouspensky, L., Lossky V. “The Meaning of Icons”, 1983.
  • Каравълчев, В. Рождество Христово – история на празника (посетен: 10.01.2015).
  • Изборник, В: Свети Игнатий Богоносец, епископ антиохийски, Омофор, С., 2001.
  • Цоневски, И. проф. „Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели“, С., 1986.
  • Encyclopedia Britannica (посетен: 10.01.2015).
  • Източник на иконите и на описанието към тях: URL: pravoslavieto.com (посетен: 10.01.2015).
  • 1. Еортологията e богословска дисциплина, която изучава историята на възникването и развитието на църковните празници (Господски, Богородични и светителски).
  • 2. „Апостолски мъже“ се наричат онези църковни писатели, които са били непосредствени ученици на св. апостоли или пък са били смятани за такива и които разкривали в своите съчинения предаденото чрез св. апостоли Христово учение.
  • 3. Основател или водач на ерес.
  • 4. Риболов, Светослав – превод. Изборник, Омофор, 2001, София. Стр. 21
  • 5. Старогръцко-български речник, „Отворено общество“, 1996, София. Стр. 798.
  • 6. Феофан (Говоров), епископ. Толкование послания святого апостола Павла к римлянам. М., 1879, с. 237–238.
  • 7. Святой Иоанн Златоуст. Указ, соч., т. VII, с. 30.
  • 8. Обожение – от гръцки θέωσις. Това е същността, практикуването, смисълът, а в есхатологичен план – и крайната цел на християнския живот. Обожението е единение с Бога и процес на богоуподобяване.
  • 9. Святой Иоанн Златоуст. Указ, соч., СПб., 1900, т. VI, с. 167.
  • 10. Митр. Калистос (Уеър) казва: „Новото небе и новата земя: човекът не може да бъде спасен извън своето тяло, той се спасява в своето тяло. Човекът не може да бъде спасен от материалния свят – той се спасява, заедно с материалния свят. Доколкото човек представлява медиатор (свързващо звено) на творението, неговото спасение включва още примирение и преображение на цялото творение – одушевено и неодушевено, – което го обкръжава, освобождение от робството на плена и участие в свободата на чедата Божии (Рим.8:21)“
  • 11. Кеносис (на гръцки κένωσις, изпразване) е богословско понятие, означаващо снизхождение на Бога към хората, самоограничение, самоумаление на Бог.