• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Скъпата благодат

Дитрих Бонхьофер 30 октомври 2015

По случай Деня на Реформацията (31 октомври) публикуваме глава от книгата „Цената на ученичеството“ на лутеранския богослов Дитрих Бонхьофер, от чиято смърт тази година се навършиха 70 години. Съблазънта богословието да се превърне в чисто академична дисциплина, отдалечена от предизвикателствата на реалния християнски живот е на лице в по-голяма или в по-малка степен у всеки, който се занимава професионално с това. Писменото наследство, което Бонхьофер оставя след себе си звучи така, сякаш е имунизирано срещу такава опасност. Това е и едно от големите му достойнства. Проблемите, които вълнуват Бонхьофер произтичат от реалността, в която живее и са разгледани от него с такива проницателност и усърдие, с които хирургът би разглеждал заболяването, воден от една единствена крайна цел – оздравяването на тялото.

„Цената на ученичеството“ (1937) не е издавана на български. Неофициален неин превод през английски може да се намери в Блога на Радостин Марчев. Този превод е взет за основа на предлагания тук текст, претърпял допълнителна сравнителна редакция от Тодор Велчев с оригинала на немски.

Евтината благодат е смъртният враг на нашата църква. Нашата борба днес е за скъпата благодат.

Евтина благодат означава благодат като преоценена стока за ширпотреба, преоценено прощение, преоценена утеха, преоценени тайнства; благодат като една неизчерпаема съкровищница на църквата, от която тя пръска с широки пръсти лекомислено и без ограничения. Благодат без цена; която не изисква разходи! Та нали тъкмо това е естеството на благодатта, че сметката е била уредена предварително и завинаги? Чрез една вече платена сметка можем да имаме всичко за нищо. След като направените разходи са били безкрайно големи, то и възможностите за ползване и пръскане са също безкрайни. Що за благодат би била тя, ако не е евтина?

Евтина благодат означава благодат като доктрина, като принцип, като система; означава опрощаване на греховете като всеобща истина, означава Божията любов, проповядвана като християнска „концепция“ за Бога. Който се съгласи с нея, той вече си е осигурил опрощаване на греховете. Църквата, която държи тази доктрина за благодатта, вече ipso facto1 участва в благодатта. В такава църква светът намира евтина прошка за греховете си, за които не се кае и от които всъщност хич не ще да се избави. Така евтината благодат е отричане на живото Божие слово, отричане на въплъщението на Божието Слово.

Евтина благодат означава оправдаване на греха без оправдаване на грешника. Понеже благодатта правела всичко сама, то всичко може да си остане така, както е било до сега. „Напразни са всички наши дела.“ Светът си остава старият свят и ние си оставаме грешници, „дори и в най-добрите ни дни“2. Нека тогава християнинът си живее както живее светът, нека заприлича на света по всичко и да не се опитва – като ереста на „изключителните откровения“3 – да води под благодатта по-различен живот, отколкото под греха. И нека се пази да не би да се разбунтува против благодатта, да не би да оскверни тази велика, евтина Божия благодат и да не би да гради една нова религия на буквата, като се старае да води живот в послушание на заповедите на Исус Христос! Светът по благодат е оправдан и понеже приема това с пълна сериозност – тъкмо за да не се противи на тази незаменима благодат! – християнинът следва да живее както останалият свят! Разбира се, той на драго сърце би извършил нещо необикновено и да подтисне този порив, за да може да живее по светски, за него несъмнено е най-тежко лишение. Но той трябва да се откаже от това, да упражни отричане от себе си, за да не се различава животът му от живота на света. Той трябва да остави благодатта да бъде действително благодат, да не би да разруши вярата на света в тази евтина благодат. Но в този свой светски живот, при това необходимо лишение, което християнинът трябва да приеме заради света – о, не, всъщност заради благодатта! – той получавал утеха и сигурност (securus4) в притежаването на тази благодат, която прави всичко сама. Нека, значи, християнинът не следва Христос, а да се утешава с тази благодат! Това е евтината благодат – оправдаване на греха, ала не оправдаването на каещия се грешник, който оставя греха си назад и се обръща към Господа; не опрощаване на греховете, което ни освобождава от греха. Евтината благодат е благодат, която ние сами си даваме.

Евтината благодат е проповядване на прощение без покаяние, кръщаване без църковна дисциплина, причастие без признаване на греховете, опрощаване на греха без лична изповед. Евтината благодат е благодат без ученичество, благодат без кръста, благодат без Исус Христос, жив и въплътен.

Скъпата благодат е съкровището, скрито в нива, заради което човекът отива и на драго сърце продава всичко, което има5. Тя е бисерът с огромна стойност, за който търговецът продава всичката си стока, за да го купи6. Тя е царското повеление на Христос, заради което човек си изважда съблазняващото го око7; тя е призивът на Исус Христос, по който ученикът оставя рибарските си мрежи и тръгва след Него8.

Скъпата благодат е Благовестието, което трябва да бъде търсено отново и отново, дарът, който трябва да бъде измолен, вратата, на която трябва да се хлопа9.

Такава благодат е скъпа, защото ни призовава да следваме, а е благодат, защото ни призовава да следваме Исус Христос. Тя е скъпа, защото струва на човека живота му, а е благодат, защото така му дава истинския живот; скъпа е, защото осъжда греха, а е благодат, защото оправдава грешника. Най-вече, тя е скъпа, защото е струвала на Бога живота на Сина Му – „с цена сте били купени“10 – а това, което е струвало толкова много на Бога, не може да бъде евтино за нас. Тя е благодат най-вече, защото Бог не е сметнал Сина Си за твърде висока цена, която да заплати за живота ни, но Го е отдал заради нас. Скъпата благодат е въплъщението на Бога.

Скъпата благодат е Божията светиня, която трябва да се пази от света и да не се хвърля на кучетата11; затова е живо слово, Божие слово, което Той изрича, както Му е угодно. Скъпата благодат ни среща като благ призив да следваме Исус, тя идва като простителни слова за съкрушения дух и за разкаяното сърце12. Благодатта е скъпа, защото вкарва човека под игото на следването на Христос, а е благодат, защото Христос казва: „Моето иго е благо и Моето бреме е леко“13.

На два пъти Петър чува призива: „Следвай Ме!“ Това са първите и последните слова на Исус, отправени към Неговия ученик (Марк 1:17; Йоан 21:22). Цял един живот лежи между тези два призива. При първия призив на Исус Петър оставя мрежите и занаята си при Генисаретското езеро, и тръгва след Него според думата Му. При последния случай Възкръсналият го заварва обратно при стария му занаят, отново при Генисаретското езеро, и отново призивът е „Следвай Ме!“ Между двата призива лежи цял един живот на ученичество в следване на Христос. На половината път между тях се намира изповедта на Петър, когато той признава Исус за Божия Син. Три пъти на Петър се възвестява едно и също – че Христос е негов Господ и Бог – в началото, в края и в Кесария Филипова14. Същата Христова благодат всеки път го призовава „Следвай Ме!“ и се разкрива, когато той изповядва Божия Син.

Исус призовава Петър и Андрей

Исус призовава братята Симон (Петър) и Андрей да го следват, музайка от Базиликата „Сант Аполинаре Нуово“ в гр. Равена, Италия

Три пъти в житейския си път Петър е уловен от благодатта – една и съща благодат, възвестена по три различни начина. И това е самата Христова благодат; със сигурност не благодат, която ученикът си е дал сам. Това е същата благодат на Христос, която е принудила ученика да остави всичко, за да Го последва15; която го е подтикнала към изповед, прозвучала в ушите на света като богохулство; която накрая приканва Петър към мъченичество заради Господа, от Когото се е бил отрекъл, и така му oпрощава всичките грехове. В живота на Петър благодатта и ученичеството са неразделими. Той е приел скъпата благодат.

С разпространението на християнството и нарастващата секуларизация на църквата, познанието за скъпата благодат постепенно е загубено. Светът е християнизиран и благодатта се превръща във всеобщо благо на християнския свят. Тя трябва да се получава на ниска цена. Все пак Римокатолическата църква е запазила отчасти първоначалното познание. От решаващо значение е, че монашеското движение не се отделя от църквата и че църквата е била достатъчно мъдра, за да търпи монашеското движение. Тук, в периферията на църквата, се съхранява живо познанието, че благодатта има висока цена, че благодатта включва следването на Христос. Тук хората оставят заради Христа всичко, което имат, и се стремят да следват Неговите строги заповеди с ежедневно упражнение. Така монашеският живот се превръща в жив протест срещу секуларизацията на християнството, срещу девалвацията на благодатта. Църквата обаче изтърпява този протест и не допуска той да стигне до крайния си стадий; тя го релативизира и дори го използва, за да оправдае секуларизацията в собствения си живот. Сега монашеството се представя като особено постижение на отделния човек, което не може да бъде задължително за масата миряни. Пагубното ограничаване на валидността на Исусовите заповеди до определена група от специалисти води към разграничаване на максимален и минимален стандарт за християнско послушание. Така на църквата се удава, при всяко следващо обвинение в секуларизиране, да посочи монашеския път като възможност, която тя предоставя, като същевременно оправдава другата възможност за един по-лек път. Така раннохристиянското разбиране за скъпата благодат, което монашеството трябвало да опази в Римокатолическата църква, по парадоксален начин дава последното оправдание за секуларизацията на църквата. При все това решаващата грешка на монашеството не се е състояла толкова в суровостта на пътя на ученичеството (при всички съществени недоразумения относно волята на Исус). В много по-голяма степен монашеството се отклонява от истинското християнство в това, че допуска неговият път да се превърне в свободно и особено постижение на малцината и по този начин заявява претенции за особени заслуги.

С настъпването на Реформацията, когато Бог отново влива живот в Евангелието на чистата, скъпата благодат чрез слугата Си Мартин Лутер, Той го превежда през манастира. Лутер е монах. Той е оставил всичко, за да следва Христос по пътя на съвършеното послушание. Той се е отрекъл от света и се подвизава да върши Христовото дело. Той се е научил на послушание спрямо Христос и Неговата църква, защото е знаел, че само послушният може да вярва. Призванието да отиде в манастир струва на Лутер пълно отдаване на живота му. Но Лутер се проваля тъкмо в своя път към Бога. Бог му показва чрез Писанията, че да се следва Христос не е особено постижение или заслуга на малцината, а божествена заповед към всички християни. При монашеството смиреното дело на ученичеството се е превърнало в дейност на светиите, носеща им заслуги. Себеотрицанието на Христовия ученик16 тук се превъзнася като върховното духовно себеутвърждаване на благочестивите. Така светът се е промъкнал в сърцевината на монашеския живот и отново е заработил по най-опасен начин. Бягството на монаха от света е прозряно (от Лутер) като най-перфидна форма на любов към света.

С този провал и на последната възможност за благочестив живот, Лутер се хваща за благодатта. Тъкмо в сриването на целия му свят на монах, той вижда спасителната Божия ръка, протегната към него в Христос. Той я сграбчва с вярата, че „напразни са нашите дела, дори и в най-добрия ни живот“. Благодатта, която му е дадена, е скъпа благодат и тя разбива на парченца цялото му съществуване. Още веднъж той трябва да остави рибарските си мрежи и да следва Исус. Първия път, влизайки в манастира, той е оставил всичко, но не и самия себе си, своето благочестиво „аз“. Този път и това му е отнето. Той не следва Господа поради собствени заслуги, а по Божията благодат. На него не му е речено: „Ти наистина си съгрешил, но сега вече всичко ти е простено, остани си и занапред там, където си, и се утешавай с прощението.“ Не, Лутер трябва да напусне манастира и да се върне в света, не защото светът сам по себе си е добър и свят, а защото дори манастирът е станал част от света.

Връщането на Лутер от манастира обратно в света е най-тежкият удар за света от времето на ранното християнство. Отричането му от света като монах е било детска игра в сравнение с това отричане, което светът е преживял с неговото завръщане. Сега вече започва фронталното нападение. Сега вече следването на Христос трябва да се упражнява в света. Това, което досега е трябвало да се върши при особените обстоятелства и облекчения на манастирския живот, сега става необходимост и повеление за всеки християнин на света. Съвършеното послушание спрямо заповедта на Исус трябва да се осъществява в ежедневното житейско призвание. Така конфликтът между живота на християнина и живота на света се задълбочава по необозрим начин. Християнинът сграбчва света за пояса. Започва схватка лице в лице.

Няма по-пагубно неразбиране на дейността на Лутер от гледището, че с преоткриването на благовестието на чистата благодат той прогласил цялостно освобождаване от послушанието на Исусовата заповед в света. Или пък че голямото откритие на Реформацията е, че Божията опрощаваща благодат оправдава и освещава света. Всъщност, за Лутер светското призвание на християнина е оправдано единствено с това, че с него протестът срещу света се заявява с най-голямата си острота. Светското призвание на християнина получава от Благовестието своето ново оправдание само доколкото се упражнява като следване на Исус. Не оправдаването на греха, а оправдаването на грешника става основание за Лутер да се върне от манастира обратно в света. Подарена му е била скъпа благодат. Тя е била благодат, защото е като вода, изляна върху жадната земя, утеха за изпитните, освобождение от робството на самоизбрания път и прошка за всички грехове. Тя е била скъпа, защото не го е освободила от делата, а поставила пред него призива към ученичество с безкрайна острота. Но именно в това, че е била скъпа, тя е била благодат, и в това, че била благодат, тя е била скъпа. Това е била тайната на благовестието на Реформацията – тайната на оправдаването на грешника.

И въпреки това, в историята на Реформацията побеждава не Лутеровото разбиране за чистата, скъпа благодат, а бдителният религиозен човешки инстинкт за мястото, където благодатта може да се придобие възможно най-евтино. Достатъчна е била само една фина, почти незабележима промяна на ударението и опасното и вредното дело било свършено. Лутер учел, че човек не може да устои пред Божието мерило дори с най-благочестивите си пътища и дела, защото по същество той винаги търси своето си. В тази своя окаяност, Лутер се хваща за благодатта на свободното и безусловно опрощаване на всичките си грехове. При това той е знаел, че тази благодат му е струвала един цял живот и продължава да му струва всеки ден; защото чрез благодатта той не е освободен от ученичество, ами тъкмо истински е тласнат към него. Когато говори за благодатта, Лутер винаги е имал пред очите си своя собствен живот, който е бил приведен в съвършено покорство на Христос именно чрез благодатта. Той изобщо не би могъл да говори за благодатта по друг начин, освен по този. Лутер заявява, че благодатта сама върши всичко, а неговите последователи повтарят това буквално – с единствената разлика, че твърде скоро изоставят, пропускат и изключват това, което Лутер винаги е приемал по подразбиране, а именно ученичеството; да, което той нямал нужда да споменава всеки път, защото винаги говорел като човек, воден от благодатта към най-строго следване на Христос. Според стандартите на Лутеровото учение, учението на неговите последователи било също неопровержимо, но въпреки това то бележи края и унищожаването на Реформацията като откровение за скъпата Божия благодат на земята. Оправданието на грешника в света се изражда в оправдание на греха и на света. Скъпата благодат е превърната в евтина благодат без ученичество.

Когато Лутер казва, че нашите дела са напразни, дори и в най-добрите ни дни, и че затова пред Бога не важи нищо, освен „милост и благост да прости греховете ни“, той говори като човек, който до този миг и в същия този миг съзнава, че е призован да остави всичко, що има, и да последва Исус. Да познае благодатта за него е последното, радикално скъсване с греха на живота му, но никога оправдаване на този грях. Като го кара да се хване за Божието прощение, благодатта е окончателният, радикален отказ от един живот според собствената му воля; и тъкмо самата тя става същинският сериозен призив към следване на Христос. За него тя неизменно е „резултат“17, разбира се божествен, а не човешки. Само че неговите последователи преобразуват този „резултат“ в принципна предпоставка за една сметка в собствена полза. В това е цялата беда. Ако благодатта е „резултатът“ на християнския живот, дарен ни от самия Христос, то този живот нито за миг не може да се отдели от ученичеството. Но ако благодатта е принципната предпоставка за моя християнски живот, то тогава аз имам предварително оправдание за греховете, които върша, живеейки в света. С оглед на тази благодат сега мога да съгрешавам, тъй като светът по принцип бива оправдан по благодат. Така аз продължавам да водя бюргерското18 си светско съществуване, всичко си остава по старому, и при това мога да бъда спокоен, че съм под Божията благодат. Под тази благодат светът е станал „християнски“, но под тази благодат християнството се е превърнало в „свят“, както никога по-рано. Сблъсъкът между християнския живот и бюргерско-светския почтен живот е отмахнат. Сега християнският живот се състои просто в това да живея в света и както светът, да не се различавам от света по нищо, а даже и не бива – заради благодатта! – да се различавам от света; по определено време да се пренасям от светското пространство в църковното пространство, и там да бъда уверяван, че всичките ми грехове са простени. Аз съм освободен от необходимостта да следвам Христос – чрез евтината благодат, чиято роля е да бъде най-върлият враг на ученичеството и да хули и мрази истинското ученичество. Благодатта като предпоставка, като даденост, е най-евтината благодат, но благодатта като „резултат“ е скъпа благодат. Ужасяващо е да осъзнаем какво следва от това, по какъв начин може да се изкаже и използва една евангелска истина. Това е същата формула за „оправдание единствено по благодат“; и все пак неправилната употреба на това твърдение води до пълно разрушаване на неговата същина.

Когато в края на живота си, прекаран в търсене на познанието, Фауст казва „Сега виждам, че не можем да познаем нищо“, то това е резултатът, нещо съвършено различно от употребата на това твърдение от студент-първокурсник, който иска да оправдае своя мързел (Киркегор). Твърдението е вярно като резултат, но като предпоставка е просто самоизмама. Това означава, че познанието не може да се отдели от съществуването, при което е било придобито. Само онзи, който се е отрекъл от всичко що има, за да следва Христос, има правото да каже, че е оправдан единствено по благодат. Такъв човек разпознава самия призив към ученичество като благодат и благодатта като този призив. Който обаче се опитва чрез тази благодат да се освободи от следването на Христос, просто мами себе си.

Но дали самият Лутер не се доближава опасно близо до това напълно изопачено разбиране за благодатта? Какво означават неговите думи Pecca fortiter, sed fortius fide et gaude in Christo („Съгрешавай смело, но още по-смело вярвай и се радвай в Христа!“)? Ти така или иначе си един грешник и никога не ще можеш да се изплъзнеш от греха; независимо дали си монах или светски човек, дали си благочестив или нечестив, ти не можеш да се измъкнеш от примката на света и съгрешаваш. Тогава съгрешавай смело – а именно с оглед на opus operatum19 на благодатта. Нима това не е неприкрито прогласяване на евтината благодат, carte blanche20 за греха, отмяна на ученичеството? Нима това не е богохулно подстрекаване да грешим своеволно, разчитайки на благодатта? Има ли по-лукава злоупотреба с благодатта от това да съгрешаваме, като се облягаме на дарената от Бога благодат? Не е ли напълно прав католическият катехизис, който разпознава в това греха срещу Светия Дух21?

За да стигнем до правилното разбиране, тук всичко се свежда до практическото разграничаване на резултата от предпоставката. Ако правим от формулата на Лутер една предпоставка за нашето учение за благодатта, ние призоваваме духа на евтината благодат. Но формулата на Лутер трябва да се разбира правилно не като начално условие, а изключително като завършек, като резултат, като последен щрих, като заключителни слова. Разглеждана като предпоставка, pecca fortiter се превръща в етически принцип – на един принцип на благодатта по необходимост трябва да съответства принципът pecca fortiter. Това означава оправдаване на греха. Така формулата на Лутер се изражда в пълната си противоположност. За Лутер „греши смело“ може да бъде единствено последна инстанция; насърчение за онзи, който при следването на Христос проумява, че не може да бъде безгрешен; който в страха си от греха изпада в отчаяние, че е недостоен за Божията милост. За него „греши смело“ не е някакво принципно утвърждаване на живота му в непокорство, а е благовестието на Божията благодат, пред което ние винаги и във всички обстоятелства сме грешници и което ни търси и оправдава тъкмо като грешници. Смело признай греха си, казва Лутер, не се опитвай да избягаш от него, но „още по-смело вярвай“. Ти си един грешник, така че бъди грешник и не се опитвай да станеш нещо различно от това, което си, а ежедневно ставай отново грешник и бъди смел в това. Но кому следва да се каже това освен на онзи, който ежедневно от все сърце се отрича от греха; който ежедневно отхвърля всичко, което му пречи да следва Христос, и който все пак остава безутешен поради ежедневната си невярност и грях? Кой друг може да чуе тези думи без опасност за своята вяра ако не онзи, който чрез тяхната утеха се вижда отново призован да следва Христос? Така Лутеровата формула, разбрана като резултат, става свидетелство за скъпата благодат, която е и единствената благодат.

Благодатта като принцип, pecca fortiter като принцип, евтината благодат в крайна сметка е един нов закон, който не помага, нито дава свобода. Благодатта като живо слово, pecca fortiter като утеха в изпитанията и като призив за ученичество, скъпата благодат е единствената чиста благодат, която истински прощава греховете и дава свобода на грешника.

Като лешояди сме се насъбрали ние около трупа на евтината благодат и там сме вкусили отровата, която е умъртвила следването на Христос сред нас. Учението за чистата благодат се радва сред нас на апотеоз, който е без прецедент – чистото учение за благодатта самò става Бог, самата благодат. Формулата на Лутер се повтаря навсякъде, но се изопачава от истина в самозаблуда. Щом нашата църква държи само учението за оправданието, то тя – казва ни се – без съмнение е една оправдана църква! Трябва да отдадем дължимото на истинското наследство на Лутер, като направим благодатта колкото се може по-евтина. В това трябва да се състои лутеранството: да оставиш следването на Христос на законниците, на реформираните22 и на празните мечтатели, и всичко това – заради благодатта; така че светът да бъде оправдан, а християните, които следват Исус, да се обявят за еретици. Така един народ стана християнски, стана лутерански, но за сметка на ученичеството, на твърде ниска цена. Евтината благодат победи.

Но не виждаме ли също така, че тази евтина благодат в пълна мярка, безмилостно се обръща против нас? Не е ли цената, която трябва да плащаме днес с разпада на организираната църква, просто неизбежното следствие от благодатта, придобита на твърде ниска цена? Благовестието и тайнствата се раздават евтино, кръщава се, прави се конфирмация, развързва се цял народ от греховете му, безусловно и без да ни молят; светинята се раздава от човещина на присмивателите и неверниците; изливат се безкрайни потоци от благодат, но призивът към следване на Исус по тесния път се чува все по-рядко. Къде са онези прозрения на ранната църква, която чрез катехумената23 е надзиравала строго границата между църквата и света, бдяла е за скъпата благодат? Къде са предупрежденията на Лутер да не се проповядва Евангелието така, че хората да се чувстват сигурни в своя нечестив живот? Кога светът е бивал християнизиран по по-ужасяващ и пагубен начин? Какво са трите хиляди саксонци, избити от Карл Велики24, в сравнение с милионите погубени души днес? При нас се сбъдна това, че греховете на бащите се въздават върху децата до трето и четвърто поколение. Евтината благодат се оказа крайно немилостива към нашата евангелска църква.

Евтината благодат със сигурност бе немилостива и към повечето от нас в съвсем личен план. Вместо да проправи пътя ни към Христос, тя го затвори. Не ни призова да Го следваме, а ни закорави в непослушание. Не беше ли твърде безмилостно и сурово, тъкмо когато чухме благодатния призив да следваме Христос и навярно дори дръзнахме да направим първите крачки след Него в дисциплината на послушанието, срещу човешката заповед, да бъдем атакувани от словото на евтината благодат? И можехме ли да приемем това слово другояче, освен като възпиране да вървим по своя път с призив към една във висша степен светска трезвост, като убиване на радостта от ученичеството с обяснението, че всичко това било просто следване на път, който сами сме си избрали, че хабим силите си и че да се напрягаме и упражняваме е не само напразно, но и твърде опасно? Защото нали тъкмо в благодатта вече всичко е било подготвено и извършено докрай. Замъжделият фитил бе безмилостно угасен25. Не е милостиво да се говори на човека така, защото – объркан от такава евтина оферта – той само може да остави пътя, по който го е призовал Христос. Защото, посегнал веднъж към евтината благодат, той е завинаги лишен от познаването на скъпата благодат. Не би и могло да се получи нещо друго – измаменият слаб човек се е почувствал силен чрез притежаването на евтината благодат, а всъщност е изгубил силата да живее в послушание и да следва Христос. Словото на евтината благодат е било разрушително за повече християни, отколкото която и да е заповед относно дела.

По-нататък ще се опитаме да намерим слово за тези, които са били съблазнени тъкмо в това; за които словото на благодатта е станало ужасяващо празно. Това слово трябва да бъде изречено в името на истината заради тези от нас, които изповядват, че чрез евтината благодат са изгубили следването на Христос, а със следването на Христос – и разбирането за скъпата благодат. Просто защото не искаме да отречем, че вече не следваме Христа истински; че макар да сме членове на една правоверна църква що се отнася до чистото учение за благодатта, трябва да се опитаме отново да схванем благодатта и ученичеството в правилната им взаимовръзка. Не бива да избягваме повече този проблем. Немощта на нашата църква се откроява все по-ясно в едничкия въпрос: Как да живеем като християни днес?

Блажени онези, които вече са на края на пътя, по който ще поемем, и удивени проумяват това, което наистина не изглежда да е за проумяване: че благодатта е скъпа, именно защото е чиста благодат, защото е Божия благодат в Исуса Христа. Блажени онези, които в простодушно следване на Христос са били обладани от тази благодат, та да могат със смирено сърце да славословят вседостатъчната Христова благодат. Блажени онези, които чрез познаването на тази благодат могат да живеят в света, без да се изгубват в него; които чрез следването на Исус Христос са получили такава увереност в своето небесно гражданство, че са истински свободни за един живот в този свят. Блажени са тези, за които следването на Христос не значи нищо друго освен живот, който извира от благодатта, а благодатта не означава нищо друго освен следване на Христос. Блажени са тези, които са станали християни тъкмо в този смисъл; към които словото на благодатта е било милостиво.

  • 1. По самата тази причина (лат.)
  • 2. Цитатите са от втория куплет на химна на Мартин Лутер “Aus tiefster Not schrei ich zu dir” („В най-дълбоко утеснение викам към Теб“).
  • 3. Имат се предвид лични и изключителни духовни опитности, водещи до коренна промяна на начина на живот.
  • 4. Бонхьофер използва производна на думата securitas (лат. лъжлива сигурност), която Лутер разграничава от certitudo, увереност.
  • 5. Мат. 13:44
  • 6. Мат. 13:45 и сл.
  • 7. Марк 9:47; срв. Мат. 5:29. Гръцката дума за царство (basileia) носи препратка и към самия цар (basileus).
  • 8. Марк 1:16-20
  • 9. Мат. 7:7
  • 10. I Кор. 6:20
  • 11. Мат. 7:6
  • 12. Пс. 5