• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

А ние проповядваме разпнатия Христос

Слово за Деня на Реформацията

Тодор Велчев 31 октомври 2016

На 31 октомври 1517 година Мартин Лутер заковава на вратата на катедралата във Витенберг списък от 95 тезиса, с които се противопоставя на практиката за продаване на индулгенции. Тази дата се приема като начало на протестантската Реформация и се отбелязва ежегодно тържествено от църквите с такава традиция. Предлагаме на читателите една проповед, произнесена по този повод на 30 окт. 2016 г. в Евангелската църква в град Дупница.

„Юдеите искат знамения, елините търсят мъдрост, а ние проповядваме един разпнат Помазаник – за юдеите съблазън, а за езичниците – глупост; но за самите призвани, и юдеи, и елини – Христос, Божия сила и Божия премъдрост… Който стана за нас мъдрост от Бога и правда, и освещение, и изкупление; тъй че както е писано: който се хвали, с Господа да се хвали.“ (1 Кор. 22–24, 30–31)

Денят на Реформацията ни препраща към драматични събития в историята на Църквата и на света, започнали преди почти пет века. За евангелските християни те поставят началото и на тяхната традиция: традицията на протестантството, разбирано най-вече като дейно свидетелство за Христос в обществото. В една проповед преди време се спряхме точно на този въпрос: какво означава „протест“ в неподправен християнски смисъл1. Протестът на нашите предшественици във вярата не се е състоял в сеене на раздори или вражди в църквата. Протестът на християните води началото си от Петдесетница; той означава да предаваш нещо за тест, за изпитване; в случая, нещото е съдържанието на нашата вяра. Така протестът е едно смело християнско свидетелство, подкана към нашите сънародници да изпитат, да проверят онова, в което вярваме. И ние се гордеем с нашата духовна традиция: на протестантите, които през XVI век трябвало да направят същото, каквото направили ранните християни на Петдесетница. Гордеем се с традицията си, но с тази си гордост не внасяме нищо ново в църковната история. Много вярващи и различни църкви през вековете са се позовавали на традицията и на произхода, за да отстояват истинността на своето учение. Православните братя обикновено се придържат към писанията на църковните отци, католиците се опират на авторитета на самия ап. Петър като пръв епископ на Римската църква.

Ако се позоваваме на Реформацията по същия начин, ние не правим нито нещо ново, нито нещо особено. Вместо други църковни традиции издигаме своята собствена, която при това е по-късна в исторически план. Което прави доводите ни уязвими. Защото какъвто и отзвук да е имало делото на Лутер, Калвин, Цвингли и техните последователи, то е сравнително ново явление в християнската летопис и като епоха е доста отдалечено от времето на апостолите. Лесно може да се породи съмнението доколко претенциите на реформаторите за правилно разбиране на апостолското учение са били правилни.

Мартин Лутер закачва своите 95 тезиса в двора на църквата във Витенберг.

Мартин Лутер закачва своите 95 тезиса в двора на църквата във Витенберг.
(Картина от неизвестен автор.)

Ето защо позоваването на Реформацията като събития, останали в историята, не подпомага особено нашата проповед. Бих казал, че то даже не е съвсем в протестантстки дух. Тъкмо от наша гледна точка Реформацията следва да се възпоменава не толкова като историческо дело, а като образец на духовно усилие и подвиг. Подвиг, към който е призован всеки християнин във всяка епоха; следователно, и ние самите. Това е усилието – лично наше и на цялата църква – християнската проповед и вяра да се връщат винаги към средоточието си: разпнатият Христос. Христос, Който по думите на апостола към коринтяните „стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление“. Необходимо е усилие; голямо и неотменно усилие да поставяме Христа винаги в сърцевината на нашия живот. Така, дори неявно, Той да присъства в думите ни, в делата ни, в общуването ни, в богослужението ни. Нито кръстчето на врата ни, нито разпятието на стената, нито пеенето на духовни песни, нито тържествените молитви, нито прочитането на Писанията, нито цитирането на Писанията сами по себе си гарантират това. Нещо повече, усилията ни трябва да бъдат особено големи, защото трябва да насочим вниманието на хората към

1) Разпнатия Христос, Когото светът не иска и не търси

Подчертавам думичката „не“ (не търси и не иска), защото искането и търсенето са в основата на всяко човешко начинание и те задвижват всяко общуване между хората, особено ако иде реч за най-важните неща в живота. Защото ние можем да носим на света нещо много добро, ала никой да не го иска, нито да го търси. „Какво ще ни предложите?“, пита днешният преситен човек, разглезен от реклами, от оферти за почивки, от промоции за страхотни намаления или пък от обещания за изключителни преживявания. „Какво ще получа?“, пита той, разглеждайки едновременно и разсеяно мобилния си телефон. Насреща му днешният типичен протестантски проповедник се включва на същата вълна и тръгва да „зарибява“. „Предлагаме ти нещо, което винаги си търсел. Идентичност, без която не можеш. Сигурност за сегашния и отвъдния живот. Обич, от която всеки се нуждае. (Както гласи една съвременна църковна песен.) И знаеш ли, всичко това съвършено безплатно. Защото Христос е платил всичко веднъж завинаги. Не е необходимо да правиш нищо. Остава само да приемеш предложението.“ Звучи много евангелски, нали? Евангелски в съвременен църковен смисъл да, но в истинския смисъл – надали.

Ние обаче ще заявим заедно с ап. Павел: „Не ви предлагаме нещо, с което искате да се сдобиете. Проповядваме Разпнатия, Когото светът не търси. Проповядваме онова, което едни смятат за безумие, а други за заблуда.“ Хората търсят съвсем други неща. За много от тях Евангелието е като бисер, хвърлен в тинята пред свинете (Мат. 7:6). Както и да го разкрасим, те ще го отминат с грухтене. А ако някой смята, че сега, в ХХІ век, е така, но не и в славните времена на ранната Църква, нека вникнем в това, което апостолът казва на вярващите в Коринт от I век: „Проповядваме един разпнат Помазаник: за юдеите съблазън, а за елините – глупост“ (1 Кор. 1:22).

Ап. Павел посочва два вида духовност в тогавашния свят: юдейската и елинската. И на двете групи уж духовни люде разпнатият Месия няма какво толкова да предложи. Едните са хората на религиозното наследство и традиция, а другите – хората на знанието и красивите думи. За едните Бог говори чрез пророци, чудеса и знамения, а за другите божественото се разкрива чрез школувания човешки ум, който съзерцава природата и търси хармонията в света. И едните, и другите, когато чуят Благовестието, повдигат рамене и отминават. За юдеите разпнатият Месия не е от Бога, тъкмо защото е разпнат, а не победоносен, облечен с Божията мощ. За елините Той няма как да е божествен, щом е смъртен човек – божественото не се смесва с нашия несъвършен живот в тяло. „Юдеите искат знамения, а елините търсят мъдрост, а ние проповядваме разпнатия Христос.“

Двадесет столетия са минали от тогава. Светът много се е променил, ала не и духовността му. Днес също можем да открием както юдейския, така и елинския тип духовност – достатъчно е да се огледаме. Духовността от юдейски тип е удовлетворението от правдата: задоволството, че вършиш правилните неща по правилния начин. Намерил си правия път и стоиш в него; спокоен, че нищо не те заплашва. Този правилен път е охраняван от правилата, а правилата на свой ред са съставени от „правилните хора“, сиреч от човешки авторитети. Когато се държиш о тези авторитети, ти се чувстваш сигурен: със сигурността на клетката и на строго охраняваната зона. Да, в тази VIP зона искаш да бъдеш ти и не ти е нужно нищо повече. За юдеите принадлежността към Авраамовия род и следването на Божия закон са били достатъчни да имат самочувствие, че са в неразривна връзка с Бога: „Наш баща е Авраам… не сме родени от блудство; един Отец имаме, Бог“ (Йоан 8:39,41). В нашите съвременни църковни среди подобна духовност от юдейски тип често е преплетена със семейна принадлежност: „Още дядо ми е бил протестант; чичо ми беше п-р Еди кой си; аз от мъничък съм в тази църква.“ Сякаш вярата може да се предаде по наследство и простото участие в това семейно християнство те прави неин стожер и бенефициент. Ти си на правилното място, с правилните хора и вършиш правилните неща. Но остава ли на това правилно място място за самия Христос?

За свое оправдание някои днес прибягнаха дори до едно историческо учение на реформаторите: Калвиновата доктрина за предопределението. Тя бива изтълкувана по следния начин: както човек не може да си избира семейството, в което да се роди, така още при зачеването му в християнски дом Бог го предопределя за пътя на правдата. Това чадо получава благословение за спасение и една особена благодат, която не е достъпна за деца от невярващи семейства. Не е чудно, че постепенно към тези странни учения се прибави едно разбиране (скрито или явно изказано) за личен и семеен просперитет. Просперитетно мислене, от което се заразиха включително хора, които не произхождат от християнски семейства. Накратко, Бог те е предопределил за спасение, поставил те е на правилното място и сега единственото, що ти остава, е да капитализираш вярата си, докато Исус се яви отново. Така нашите църкви биват завладени от едно самодоволство и демонстриране на благополучие, на което ранните реформатори са били съвършено чужди, особено пък калвинистите.

Но не си мислете, че отхвърлям изцяло Калвиновото учение за Божия избор и суверенно действие за нашето спасение. Напротив, смятам, че ако го разбираме в Павлов смисъл, то носи надежда за всички. Включително и за тези, които току-що са припознали себе си като представители на юдейския тип духовност и са се сепнали. Надеждата е в това, че Господ може да разбие и добре укрепените стени на собствената ни правда! Да, може да си пробие път до нас, дори когато искаме друго или търсим съвсем други неща. Може да ни намери ВЪПРЕКИ че не Го търсим. Само че това намиране обикновено е болезнено за нас, разтърсващо. Не става сред уюта на кафенето, докато човек разсеяно си зяпа из телефона. Не идва като изненадваща награда от телевизионна томбола. Може да ни порази до ослепяване, както се случва със Савел по пътя за Дамаск. Защото ни поразява с вестта за Бога, Който е станал човек и е бил позорно разпнат за спасението ни, въпреки нашето недостойнство и въпреки че не Го търсим и нехаем за Него. Христос може да ни намери въпреки че не Го търсим, но единствено като разпнат – не като сладникавият брадат младеж с мил поглед от църковните календарчета. Само когато пред очите ни се очертае ясно разпнатият Христос, тогава започва духовният ни живот. Спомнете си думите на Павел към галатяните: започнахте по дух, когато Исус беше ясно очертан пред очите ви като разпнат (Гал. 3:1,3).

Не е изчезнала днес и духовността от елински тип, но е сменила одеждите си. Днес тя не поставя ударение нито на философското образование, нито на дълбоките проникновения. И за двете е нужно търпение и постоянство, а пък човекът днес не ще да чака – иска да получи всичко бързо и наготово. Но обезателно в лъскава опаковка, добре изглеждащо, парфюмирано и представено с хубави думи. Последното е особено важно. Както казва понякога влюбената жена на своя сладкодумен ухажор: „Лъжи ме ако искаш, но ме лъжи с красиви думи“. Такива са днешните клиенти на елинската духовност. Истината няма особено значение за тях. Достатъчно е да им мирише на духовност, да е подправено с езотерика за вкус и поръсено тук-там с някои научни факти за аромат. Елинската духовност цени над всичко естетическото удовлетворение и красивите думи, дори те да забулват истината и правдата. Ап. Павел се сблъсква с тази духовност още на Ареопага, където държи реч по всички елински стандарти, но пак е изпратен с подигравки (Деян. 17:32). Убеждава се в безсилието си да угоди на такива естетически изисквания. Затова напомня на коринтяните: „Не дойдох при вас с красноречие и мъдрост да ви известя Божията тайна“ (1 Кор. 2:1).

Човешката духовност, била тя от юдейски или от гръцки тип, всъщност не се интересува от Божието послание. Тя се вълнува единствено от извисяването на човека. Но и в тази своя скромна цел се проваля. Нейните собствени идеали, мъдростта и праведността, неминуемо рухват – засвидетелствано е от последните дни от земния живот на нашия Господ. Животът и истината от Бога се явиха, но елинската духовност – в лицето на Пилат – успя да промълви само „Що е истина?“ и предаде Исус на разпятие. „Светът в мъдростта си не позна Бога“ (1 Кор. 1:21), а уж просветената от Писанията юдейска духовност – в лицето на Синедриона – осъди Неговия Син за богохулство. Ние, човеците, не само не постигнахме правдата и мъдростта, ами безвъзвратно ги изгубихме. Голготският кръст подпечатва нашия позор.

2) Разпнатият Христос стана за нас всичко, което изгубихме

Но идва великата изненада на историята, скандалът на всички времена. От същия кръст, на който изгубихме всичките си възвишени стремежи, дойде най-невероятният подарък. По чуден начин дойде не само това, за което напразно копнеем, но и онова, което нито сме очаквали, нито сме желали, нито изобщо ни е идвало наум. Човешката мъдрост бе посрамена, защото не разпозна Бога, дошъл сред нас. Човешката правда се опозори, защото Праведният и Безгрешният беше осъден и натоварен с всички грехове. Но ето че този разпнат Христос се възправи от мъртвите и „стана за нас и мъдрост от Бога, и правда“ (1 Кор. 1:30). Забележете, не ни върна нашите изгубени мъдрост и правда. Те са окончателно компрометирани и напълно безполезни. Господ ни даде Своята мъдрост и ни приписа Своята правда. Невъзможно е да си го представим. Но за да го оценим истински, трябва по-често да си го напомняме.

Мъдростта от Бога не бива да се сравнява и да се бърка с придобиване на някакво висше знание, нито с образование по богословие. Не можем да я прибавим към колекцията си от знания като стойностна нова книга, която слагаме в библиотеката си. Даже изобщо не може да се каже, че я притежаваме. Защото тя не е нито вещ, та да си я съхраняваме; нито е безлична. Тя ни изпълва, когато самият Христос очиства, пренарежда и управлява нашия ум. По-нататък в това послание ап. Павел ще поясни на коринтяните, че вярващите имат ума Христов (1 Кор. 2:16). Но също така е вярно, ако кажем, че Христовият ум ни има на разположение. Мъдростта от Бога не е даденост за християнина, а въпрос на отдаденост. Не доколко ни е даден Христовият ум, а доколко ние се отдаваме под негово разпореждане. Състоянието е динамично и малко неустойчиво. Христовият ум няма как да намери място в нас, ако сме изпълнени с гордост и самодоволство. Ако дори на богослужение собственият ни ум се занимава главно с човешки кроежи и с достойнствата или недостойнствата на брата или на сестрата. Няма как да имаме Христовия ум, ако се оставяме да ни завладеят завистта и злобата на деня; ако превръщаме църквата или дома си в бойно поле. Мъдростта е от Христос и остава на Христос, Комуто предоставяме себе си като оръдия на правдата (Рим. 6:13).

Защото Неговата мъдрост и правда вървят ръка за ръка – Той стана за нас „мъдрост от Бога“, но и „правда“. Това е единственото решение за грешния човек, който знае, че един ден ще се изправи пред Божия съд, и е съвсем наясно, че по никакъв начин не може да бъде оправдан. Може да е бил престъпник, който цял живот е вършил нечисти дела. Може да е бил човек със заслуги към града или към рода, но в чието сърце – както в сърцето на всички ни – злото да е имало свое гнездо. Може да е бил набожен, но цялата му религиозност да не може да прикрие егоизма му и липсата на любов. С каква наша правда ще застанем пред Твореца и Съдията на цялата земя? „Цялата ни правда“, провиква се още пр. Исаия, „стана като омърсена дреха“ (Ис. 64:6). Какво ще покрие нашия срам и нечистота пред всевиждащите очи на Създателя? Ето го решението: „Христос стана за нас… правда“. Ще рече, Той не само влага в нас Своя ум, за да мислим като Него, но и ни облича с прилични дрехи, с белите дрехи на правдата. С такова одеяние и вътрешно обновление можем да ходим по Бога и да се явим пред Бога. Исус, Човешкият Син, застана пред Бога в Своята сияйна чистота и непорочност, със Своята ненакърнена праведност, вместо оваляното в калната си неправда човечество, което Го осъди. По един безпрецедентно скандален начин Христос ни придаде Своята правда, лиши се от Своята дреха на праведност, за да намъкне върху Си жалките ни дрипи, през които отвсякъде прозира нашето нечестие.

И така, получили мъдрост, каквато не сме търсили, и правда, на която не сме се надявали, ние, повярвалите в Христа вече може да се наречем Божии човеци. Но какво се получава? Оттук насетне ние успокоени се заемаме със земните си дела, събирайки се в неделя на църква, за да се освежим с някоя духовна песен, да чуем някоя проповед (по възможност със забавна част) и да се уверим един друг, че продължаваме да стоим във вярата. Ако гледа човек съвременното протестантство, май до такава духовност достигнахме. Гарантирано спасение чрез Христовата правда, практична мъдрост за земните ни дела и еднообразно, без вътрешен заряд, препотвърждаване на нашата вяра. „От всеобхватна и пламенна вярата на протестантите е станала дежурна“, казва един наш приятел, православният богослов Калин Янакиев и все повече си мисля, че за жалост е прав. Има нещо наистина дежурно, сухо, безстрастно в днешното практично, „здраво стъпило на земята“ протестантство – каквито и многобройни дейности и бизнес-семинари да развива.

Не, Евангелието не свършва с придобитата Христова правда и мъдрост. Освен скандалът на историята, Кръстът е и неин пълен поврат. След като нашите духовни търсения пропадат; след като става ясно, че не знаем какво искаме, Кръстът заявява Божиите искания към нас.

3) Разпнатият Христос стана за нас това, което Бог иска да бъдем

Този Христос не ни е оправдал и умъдрил, за да се занимаваме после главно с устройване на живота си. Той се е заел с нас, повярвалите, и ще работи върху нас цял живот – както скулпторът работи върху творбата на живота си. Забележете, че апостолът продължава: Христос „стана за нас мъдрост от Бога, и правда“, но също „и освещение, и изкупление“. Господ тепърва започва да работи върху нас с една велика цел: да ни направи святи като Себе Си. На богословски език това се нарича освещение. Сигурно ще си спомните, че в Стария Завет всичко, което се използва за служба на Всевишния, подлежи на освещаване – и богослужебните предмети в скинията (а сетне и в Храма), и самите свещеници, и приносителите на жертвата. В Божието присъствие не може да устои нищо неосветено. Помним страшните случаи с двамата свещеници, покадили пред Господа с чужд огън и умрели на място (Лев. 10:1,2). Както и Оза, подпрял Ковчега на завета, за да не падне, и заплатил с живота Си (II Цар. 6:6,7). Бог не се е променил. Ние можем да пристъпим пред Него и да бъдем навеки с Него, само ако бъдем осветени напълно. „Търсете… онова освещение, без което никой няма да види Бога“ (Евр. 12:14), заръчва ни се в Посланието към евреите. Христос стана нашият вечен и милостив Първосвещеник, Който трябва да ни освети. Не само да ни облече в чистите дрехи на правдата, но да направи нашата душа съвършено чиста, а нас – съвършени като Него по дух и характер.

Освещението е процес продължителен и е истинска война вътре в нас. Бог воюва с нашите страсти и себелюбие, като навлиза на тяхна територия. Това означава окупация. Запознатите с военното дело ще ви кажат, че най-често окупацията започва със заемане на „плацдарм“, отвоювано място, на което да стъпят настъпващите окупационни войски. Щом се завладее плацдармът, обикновено се забива бойното знаме. Знамето е преминало през първата люта битка и понякога е окървавено, но побиването му е символ на неизбежната победа. Така в началото на освещението, когато Бог заеме плацдарм в нашето сърце, Той забива Своето знаме, Христовия кръст. По него се стича кръвта на Агнеца и тя освещава сърцето, за да стъпи там окупационната войска на Светия Дух. Тя ще се заеме да преустрои целия ни живот, започвайки от сърцето – така, че да заприличаме на Христос. Издигайки кръста Му, ние всъщност вдигаме ръцете на победените, които са готови да приемат не само волята, но и начина на живот на победителя. Звучи унизително. Да, „словото за кръста е безумие за тези, които погиват“ (1 Кор. 1:18).

Кръстът мачка човешката гордост. Гордият човек не може да приеме, че трябва да предаде развратения си ум и опорочената си правда, да бъде освободен от страстите единствено със сила отвън и да започне да отразява Христовия образ. „Е, добре“, би проронил някой, „можем да замълчим и да го направим със стиснати зъби“. Само че апостолът не ни казва да стискаме зъби, а да отворим уста. И – представете си – да се хвалим,

4) Да се хвалим с разпнатия Христос!

„Който се хвали, с Господа да се хвали!“ (1 Кор. 1:31) Замисляли ли сте се колко е трудно това? Да се хвалиш със себе си е най-лесното нещо. Можете да си направите прост експеримент и ще се уверите – помолете някой да запише със скрита камера един-два часа от ваш ежедневен разговор с приятели или близки и го изгледайте. Ще се смаете от себе си. Всяко второ наше изречение започва с „аз“. Почти всичко казано от другия ни подсеща за нещо в нашия живот и ние, веднага след като човекът насреща си поеме дъх, а понякога прекъсвайки го, започваме да говорим за себе си. Не можем да спрем да говорим за покупките си, придобивките си, отпуските си, децата си. Дори и за неволите си да говорим, правим го така, че другите да бъдат принудени да ни слушат и просто да кимат с глава. Глумим се над неспособността на околните, за да подчертаем ние колко сме способни и колко разбираме нещата. „Езикът е само малка част от тялото“, въздъхва ап. Яков, „ала много се хвали“ (Яков 3:5).

Да се хвалим с Христос обаче е най-трудното нещо. Защото това включва признанието за нашите провали, за нашата греховност, за нашето поражение в борбите със себе си. Да се хвалим с Христос е изключително трудно, защото трябва да Му предадем не само сърцето си, но и езика си! Понеже „Христос стана за нас… изкупление“. Изкупи всичко, което е било наше, за да стане Негово: очистено и преобразено. И вече нямаме нищо свое, с което да се похвалим. Можем само с Неговото, а то е придобито на огромна цена. Не ни остава нищо друго, освен да се радваме, че Той я е платил за нас и че продължава да ни люби и преобразява, макар че сме напълно недостойни.

* * *

В своята греховност ние сме склонни да забравяме кръста на Христос, дори ако сме вярващи. И макар че словото за Кръста се проповядва в цялата църковна история, многобройни са опитите той да бъде заобиколен. Човек се изхитрява да използва Христовото име, за да си измисли някаква своя праведност – традиционна, семейна, църковна – и така изпада в юдейската съблазън. Или започва да се хвали с духовните си знания и мъдрост и се оплита в капана на елинската гордост. Пренебрегва потресаващата истина, че без освещението на храма на сърцето, той подлежи Божия гняв и осъждение. Задоволява се с показна религиозност, вместо да разпне себе си и да следва Разпнатия. И се хвали, сякаш той е придобил Христос, а не Христос – него.

Затова реформация в църквата ще бъде винаги необходима – случилото се през XVI век е само напомняне за това. Същината на тази реформация е да не се допуска разпнатият Христос да бъде изместван от себеправедния и самодоволен човек. Автентичната реформаторска проповед винаги трябва да започва от Кръста като печат на нашия позор. Да сочи Кръста като свидетелство за провала на всичките ни претенции за праведност и стремежи към мъдрост. Да осветлява Кръста, който донесе истинската ни печалба: спасението на човека. Да издига Кръста като единственото средство да станем святи и подобни на Исуса. Да хвали Кръста, защото на него сме изкупени и сме придобили свобода и гражданство в идващото Божие царство.

Истинските протестанти не се гордеят със своя църковна традиция, а се стараят да следват нейния дух. По дух, Реформацията е едно постоянно завръщане към разпнатия Христос. Пред Него принасяме самите себе си. Пред Него поставяме всеки повод за радост или хвалба, а също всичко, което ни разделя. Това е духовен подвиг и постоянно усилие – иначе Реформацията би била завършена веднъж завинаги и щеше да остане в миналото. Но за разлика от кръста на Христос, нашият собствен кръст никога не бива да остава в минало време.