• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

В България различните, непокорните и мислещите не са приети

Интервю със Светлана Караджова

Редакция ХАРТА 6 февруари 2017

Светлана Караджова е обществен деец и публицист, потомка на българските преселници в областта Банат, на север от Дунава в днешна Румъния и Сърбия, след неуспеха на Чипровското възстание (1688 г.). През 2007 г. става основател и председател на Дружеството на банатските българи в България. Била е издател и главен редактор на вестник „ФАЛМИС – Uveć falim!“ (1998–2003 г.) и редактор в католическия вестник „АБАГАР“ (2004–2007 г.). Между 2011 и 2015 г. е кмет на родното си село Бърдарски геран. Участва в Управителния съвет на организацията за междурелигиозен диалог „Мостове“ (BRIDGES) като представител на католиците. Определя себе си като „прекалено различна и борбена, принадлежаща на малка общност, но мислеща извън границите на тясното ѝ пространство“.

На 26 януари, 2017 г. Светлана Караджова взе участие в дискусията „Между съграждане и разрушаване: Съдбата на католическата общност в България“, част от поредицата „Липсващото звено“.

Светлана Караджова

Светлана Караджова на дискусията за съдбата на католическата общност в България от поредицата „Липсващото звено“. Фотограф: Александър Живков

1. Как бихте представили себе си?

Казвам се Светлана Караджова и още в името ми по неведоми пътища се е отпечатала известна закачка с дълбоката същност на павликянското минало на предците ми. „Светлината“ и „тъмнината“ събрани в едно – „Кара“ на турски означава „черно“, а „караджа“ означава „сърна“, така че вече имаме три семантични акцента само в едно словосъчетание.

Всичко това може да се приеме като шега, но според мен има и известна доза истина. Аз съм банатска българка, която е родена и живее в България. Потомка съм на някогашните павликяни, после станали католици, но запазили двойствеността в манталитета и световъзприемането си. Войнствени хора, упорити и борбени, отстояващи позициите си, въпреки всичко. Хора, които въпреки постоянните странствания, успяват да запазят памет, език, традиции, но по пътя в последните десетилетия все повече са изгубили вярата си.

2. Определяте се като вярващ човек. Разкажете ни как стигнахте до вярата и до църквата?

Избягвам да декларирам, че съм вярваща, най-вече поради огромното съмнение, че вероятно съм такава само в много редки моменти от живота си, а липсата на постоянство не е от основните характеристики на истински вярващия човек.

Стигнах първо до Църквата и след това, след дълъг и все още продължаващ път, се надявам, че ще стигна и до вярата. През 1999 г. бях повикана, буквално, да помагам на новопристигналата монахиня винкентинка в родната ми енория в Бърдарски геран. Семейството ми не е вярващо, нямала съм никакви контакти с Църквата до тогава, макар да съм кръстена по настояване на баба си тайно още на 40-тия ден от раждането ми. Така че тази молба да помогна с езиковите си познания ме накара да прекрача прага на храма. Доста дълго останах само помощник, без да влагам нищо повече от това. Постепенно се подготвих да приема Тайнства и започна дългият ми път към вярата, който още продължава.

3. Както сама заявявате, Вашият произход по категоричен начин е определил и заниманията ви – мислите, пишете и работите за общността на банатските българи, разпръснати по целия свят. Според Вас, до каква степен идентичността ни се определя от принадлежността към определена общност?

За мен здравата и истинска идентичност винаги трябва да се определя от принадлежността към общност. Ако общността е достатъчно развита духовно, то тогава и идентичността на всеки от нейните членове ще е в по-висока степен стабилна и макар обединявайки и обогатявайки се постоянно от досега с другите, ще съумява не само да запази онова, което я е формирало, но и да го развива и обогатява, неизменяйки на основните принципи.

Шегувайки се, казвам, че съм чистокръвна банатска българка, защото родословието ми и от двете страни стига до онова начало на преселението оттатък Дунава, макар още да не ми е стигнало време да го проследя в детайли по енорийските книги и да намеря от кои села в България са тръгнали предците ми към Банат.

Мога да разкажа какво от позицията на днешния момент според мен най-силно се е запечатало в съзнанието ми като общностно определящо за мен самата. Баба ми по бащина линия е родена в Стар Бешенов, Банат, Румъния. Идва през 1943 г. когато на е 17 години и тук създава семейство. Реално през целия си живот тя поддържа контакти с близките си в Банат и това е предопределило за мен самата тази връзка да е така жива и действена. Писмата, които получавахме много често, започваха винаги с израза „Хвален да бъде Исус във вашата къща!“. За мен като дете, на което е било забранено да се говори за Исус и Църквата, този израз така силно се е запечатал в съзнанието ми, че и досега връзката с българите в Банат, мисленето за цялата ни общност, някак интуитивно и вътрешно присъщо започва от това „Хвален да бъде Исус във вашата къща!“. Не разбирах какво означава, но ме омагьосваше като разказите и приказките, разказвани от дядовците ми, като песните, които слушах; като мелодичния и мек банатски български диалект, на който съм проговорила.

Не можеше да бъде иначе, не можех да не поема по този път на битка за каузата за опазване на банатските българи. То е запечатано в кръвта и съзнанието ми, то е мисия, която съм приела и се надявам да изпълня с Божията помощ.

4. Според философа и журналиста Тони Николов у съвременния българин владее пълното отсъствие на вяра, разглеждана като мисъл за отвъдното, за смисъла на човешкото съществуване. От друга страна (пак според Тони Николов), българинът „не е някакъв сгушен човек“ – той вярва в бъдещето си, но само в контекста на стремежа си към уютен живот; оптимист е, но само на битово, а не на битийно ниво. Валидно ли е това наблюдение и за общността на банатските българи днес? Склонна ли сте да го споделите като наблюдение за българина изобщо?

У банатските българи, както и у българите като цяло, в днешно време изобщо не битуват такива въпроси като мисъл за отвъдното или пък за смисъл на човешкото съществуване. Изключенията само потвърждават правилото.

Банатските българи са превърнали свързаността с историята и паметта на общността в опора, която да им дава основание за самочувствие, която да определя светогледа им и да формира мненията им. По-назад във времето и по-дълбоко от това не стигат. Материалното оцеляване, личното оцеляване в кръвожадния свят, най-много да се стигне до някаква степен на общо оцеляване на малка група хора, с претенциите на общност, но нищо повече от това не е жизненоопределящо за българина днес.

Българинът може да е оптимист на битово ниво, просто защото на битийно не му стигат силите да стигне. За да го направи, трябва да положи още усилия свръх силите си, а той страшно мрази това, така че просветления относно някаква битийно-екзистенциална оптимистична визия се третират като проява на лудост и не-от-този-свят-чудатост.

Светлана Караджова и отец Пауло Кортези

Светлана Караджова и отец Пауло Кортези. Фотограф: Иванка Иванова

5. В културен план, какво отличава общността на банатските българи от останалите българи, които не са напускали пределите на родината? Представлява ли срещата между тези две общности среща на две различни култури?

Това е една от любимите ми теми, защото е достатъчно дълбока да се напише дори книга, стига човек да има време и възможност да я изследва. Банатските българи са част от католическата общност в България и макар да имат много еднакви черти с нея заради генетичен материал, произход, формираща култура и влияние, те носят и много нови неща, които ги отличават, просто защото са живели при други условия и са имали възможност да обитават пространства (културни и духовни) напълно различни от „черната дупка“ на българската земя.

Българите извън България по принцип, в миналото и днес, са по-активни, по-предприемчиви, по-малко страхливи, по-отворени за диалог, дори по-усмихнати, ако можем да приемем този на пръв поглед дребен знак за хармония в човека, изразен с усмивката.

Когато групи банатски българи се връщат в родината, тяхната Майка България, те се сблъскват с действителността – първите им години тук са мъчителни и една част от тях се връщат в Банат. Другите остават и започват да се борят да изградят своето затворено пространство, на което да дублират онова място, което е било техният дом. Затова банатските българи в България, като продукт на преселници от Румънски и Сръбски Банат, с право могат да заявяват, че мислят родното място троично както по хоризонталата на пространството, така и по псевдо-вертикалата на историята. Те са „у дома“ в три държави, имат памет за родно място в Банат и в България, но в съзнанието им битува и паметта за първите села, от които са тръгнали предците след разгрома на Чипровското въстание, така че затварят кръга пространствено и исторически.

Напълно им липсва, обаче, вертикалата към Божественото като живеене и осъзнаване. Тя се е превърнала в част от псевдо-вертикалата на историческата памет – да, ние сме католици, страдали сме заради това, борили сме се с поробителя, после сме бягали след погрома, построили сме си най-големите храмове сами, самочувствието ни е по-голямо от тях дори. За високото самочувствие имат „вина“ католическите свещеници в Банат, които упорито търсили начин как да съхранят малката общност от претопяване. Тогава създават митологеми, които да закрепят съзнанието им в една отправна точка, която е историческа по своята същност, но за жалост, постепенно измества в нестабилното бивше павликянско самосъзнание, онази другата твърда основа, на която би трябвало да се гради общността – връзката с вярата, с Църквата, с Бога.

6. Казвате, че за общността на банатските българи междурелигиозният и междуетническият диалог са неразделна част от живота ѝ. Защо?

По простата причина, че винаги са били поставяни в условия да оцеляват в малки затворени общности сред мнозинство други, различни и не винаги добре настроени към тях. Ако не диалогизираш, ако не търсиш начин да се разбереш с другия, тогава заплахата за теб е огромна. Може да бъдеш асимилиран, може да променят матрицата на живота ти, може да бъдеш физически унищожен. Колкото и да са били податливи бившите павликяни към лавиране между различните вероизповедания в началото, веднъж избрали католичеството те виждат в това, което им дава, огромно преимущество. Може да си различен, но да си част от по-голяма общност, която да те цени с цялата ти различност.

Католическата Църква е привнесла нещо много положително в затворения и малко див характер на бившите павликяни, които съзнателно са се стремили да живеят изолирано. Да, вътрешният стремеж да се създават селища, които да са изолирани и само един път да води до тях, без да продължава, съществува у всяко едно населено място на банатските българи, но световният обхват на Католическата Църква, свещениците, които са чужденци, контактите с другите етноси, които също са католици, в Банат, ги научава, че макар и различни, ние можем да намерим нещо общо, което да ни свърже с другите и да се разбираме.

Банатските българи лесно завързват контакти, лесно работят с други, независимо от различията, умеят да извличат ползи от това сътрудничество, но същевременно, раздавайки се – този обмен се извършва със самочувствие и зачитане на другия. Подобно поведение сред българите, които не са напускали пределите на България трудно може да бъде забелязано като характеристика.

7. Мнозина наши съвременници гледат на междурелигиозния и междуетническия диалог с подозрение, защото смятат, че той означава да се разделиш с част от собствената си идентичност.

Ако човек има изградена стабилна идентичност, той не може да се раздели с нея само защото води междурелигиозен или междуетнически диалог. Напротив, тогава стоиш твърдо и открито, гледаш в очите и можеш да отстояваш позициите си уверено, със спокойствие и мир, с внимание към различията и с усет за разбиране на другия, тогава будиш уважение у отсрещната страна. Срещала съм хора от различни вероизповедания, с които се разбирам на дълбинно ниво, само защото вярваме в едни основни човешки принципи, имаме изграден морален кодекс, който ни гарантира единството на онази първооснова, от която всичко е започнало.

Всички страхове би трябвало да са насочени по-скоро към влиянието на секуларизма и липсата на усет за провиждане в битийното ниво, към липсата на духовност и все по-войствения дух на отрицание на човешкото.

8. Разкажете ни малко повече за Източноевропейския форум за междурелигиозен диалог „Мостове“: организация, в чийто Управителен съвет Вие сте единственият представител на католическата общност. Какви мостове се стреми да изгражда форумът?

През 2009 г. в София е създадена НПО за междурелигиозен диалог „Мостове“ по идея на председателя ѝ Ангелина Владикова. „Мостове“ (BRIDGES) е и кръг за сътрудничество към URI.

Организацията ни се стреми да гради мостове на разбирателство в трудната среда за подобен диалог в България. От 1 до 7 февруари ще е поредната Седмица за междурелигиозна толерантност, която Генералната Асамблея на ООН посвещава всяка година на пропагандиране „посланието за хармонични междурелигиозни отношения и добрата воля сред църквите, синагогите, джамиите, храмовете и всички други богослужебни места… основани на любовта към Бога и любовта към ближния, според разбиранията и убежденията на всяка религиозна традиция.“

Любовта към ближния и любовта към Бога – това би трябвало да е в основата на изгражданите мостове.

9. Според вас да изградиш мост е мисия. Какви са основните предизвикателства пред нея днес?

Да се бори с неглижирането на мисионерството по принцип, с невярата и с отказа от борба за Истината.

10. Има ли „липсващи звена“ в историята на банатските българи – в контекста на собствената им историческа съдба и на общобългарската история?

В контекста на собствената им историческа съдба няма „липсващи звена“, защото водачите на общността се стараят да държат постоянно в оборот целия наличен ресурс от памет, постижения, книги, лидери и др. с цел да държат паметта будна. А относно общобългарската история – банатските българи са липсващо звено за тях. Една част изобщо не знаят кои са тези хора, друга – само бегло са чували, трета – стига до повърхностни познания на степен да обърка „банатски“ с „бесарабски“ българи, и разбира се, има една много малка четвърта част, която познава исторически материята и дори познава представителите на общността.

11. Да се върнем отново към разговора си за диалога. Като кмет на с. Бърдарски геран в периода 2011–2015 г. имате поглед и върху политическата конюнктура. Способни ли са според Вас българските политици да водят диалог? Можем ли да говорим за приемственост в българската политика и защо? Как се гледа на различните в нея?

Българската политика в днешно време е пълна пародия. Политиците ни са напълно способни да водят диалог и то ползотворен, но той тече между партийните им централи, тайно от избирателите, когато нагласят постовете и облагите, независимо кой е на власт. Така че винаги печели политическата класа, която само за залъгване на електората е оцветена в различни цветове. Приматите обичат шаренкото.

Мислещите, хората с кауза, борещите се за истинските стойности в живота, те нямат място в политиката такава, каквато е в съвремието ни. Те винаги ще са изхвърлени от системата, защото са различни, защото опровергават лъжата на другите, защото свидетелстват, че може да бъде и по друг начин, че всичко може да е достойно, честно, смело защитаващо Истината. Такива хора нямат шанс в политическия живот. Те ще бъдат смачкани и потъпкани. Те ще са следващото „липсващо звено“ в броеницата на мъката ни.

12. Кои са обединителните центрове, които изграждат спойката на една нация? Кои от тях сме изгубили днес?

Въпросът не е съвсем точен. Според мен не може да има обединителни центрове, а само един обединителен център, иначе какъв център ще е. Той не може да бъде изграден върху идеологии или идеологеми, а на нещо, което сме изгубили в днешно време, ако изобщо някога сме го притежавали – вярата/Църквата.

13. Вие очевидно сте човек на каузата, а такива хора отчайващо липсват днес. Има ли общонационална кауза, на която бихте се посветили в бъдеще

Няма шанс да ми бъде позволено да се посветя на някаква общонационална кауза поради факта, че не са приети в България различните, непокорните, мислещите. Аз съм католичка, банатска българка, прекалено различна, прекалено борбена и войнствена по произход, принадлежаща на малка общност, но мислеща извън границите на тясното ѝ пространство. Всичко това няма място в днешна България.

Въпросите зададе Наталия Христова.