• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Божията любов и човешкото страдание през погледа на Ф. М. Достоевски

Фактът за съществуването на злото и страданието винаги е вълнувал човешкия ум и различните религии са се опитали да дадат своето обяснение. Проблемът изпъква с особена острота в християнска среда, когато човек си задава въпроса как Бог, Който е вседобър допуска злото да шества; как Той, бидейки всезнаещ, не е предвидил, и съответно предотвратил, неговото появяване; и как, след като е всемогъщ, не го отстранява. Съвременните богослови, особено на Запад, се опитват да обяснят неговото съществуване най-вече с факта, че Бог е дал свободна воля на човека, който може да я използва и насочва по свое усмотрение, като по този начин става проводник на страданието в света. Според древната Църква обаче съществува още една важна причина за неговото присъствие и допущение – чрез него човек се изкупва и оздравява, като по този начин то се явява средство за неговото усъвършенстване. Ф. М. Достоевски е ярък представител на този православен възглед.

В своето творчество той придава много голямо и дори положително значение на страданието. Оттук идва и критиката към него, че той питае извратена любов към него като към такова, за разлика от Максим Горки, който се бори против него. За критиците на Достоевски единствената положителна самоценност е удоволствието и отсъствието на страдание. Оттук при последователно развитие на тази мисъл следва изводът, че всичко трябва да съдейства за достигане на удоволствието и отстраняване на болката. Т.е. страданието е нравствено недопустимо, особено като въздаяние, понеже то е зло и така прибавя друго зло ако то е наказание – от една страна престъпникът е извършил вече веднъж зло, но ако се допусне той да страда поради своята простъпка, така се прибавя още едно зло. Съгласно това учение наказанието би следвало да бъде отстранено на всяка цена и да се замени с лечение, възпитание и т.н.

В действителност всяко битие само по себе си има смисъл и значение, по силата на което то е добро или зло1, т.е. положителна или отрицателна ценност. Доколкото едно битие е добро, преживяването му или възприятието му се съпътства от чувството на удоволствие, и доколкото то е зло – с чувство на страдание. По този начин чувствата удоволствие и страдание са само симптоми на нашата среща с доброто и злото – симптоми, които също имат положителна и отрицателна ценност. Абсолютното съвършенство съдържа добро, което по силата на своята добродетелност е съпътствано от преживяването на щастие, а всяко несъвършенство – от преживяването на болка.

Ф. М. Достоевски

Ф. М. Достоевски, портрет от Василий Перов, 1872

Тъй като страданието е само симптом на несъвършенството, който може да бъде средство към съвършенството, то само по себе си не може да бъде възвеличавано. Такова отношение към него в никакъв случай не намираме в творчеството на Достоевски. Целта на живота според него е достигането на „райско съвършенство“ по пътя на възпитание в любов, осъществено чрез съвършена хармония на всички същества, което се преживява като „величайшо щастие“. Дори и в земния живот, когато щастието обикновено се смесва със страдание, Достоевски цени повече щастието, отколкото страдалчеството:

Всяко велико щастие носи в себе си и известно страдание, което ни подбужда към по-висше съзнание. Много рядко нещо възбужда в нас такава степен на яснота на съзнанието, както великото щастие. Душата изисква велико, т.е. висше щастие.2

Но в земния живот страданието е неизбежно следствие от греха. Достоевски пише в деня на смъртта на жена си:

Когато човек не е изпълнил закона на стремеж към идеала, т.е. не е принасял любовта си в жертва към хората или към конкретно същество (Маша), той чувства страдание и е нарекъл това състояние грях. И така, човек трябва да чувства страдание непрекъснато, което се уравновесява от райското наслаждение от изпълнение на закона, т.е. жертвата. Ето го и равновесието. Иначе земята би била безсмислена.3

Английският учен Carr в своето изследване за Достоевски казва, че учението за греха, като причина на страданието, е вулгарна грешка на източните и западните богослови.4

Според Достоевски не е достатъчно да се знае причината за съществуването на страданието в света – за него е необходимо също да се открие смисъла за неговото съществуване, тъй като в свят, сътворен от Бога всичко трябва да има смисъл. Първият и основен смисъл за съществуването му е възмездието за нравственото зло за отделянето от Бога и от ближните. Става дума преди всичко за възмездието, възникващо като естествено следствие от разединението. Несправедливо би било устройването на свят, в който виновникът за нравственото зло изпитва пълно благополучие.

Когато човек осъзнава своята вина, той приема даже и естественото наказание с радост, като нещо справедливо и изкупващо вината. Прокурорът в обвинителната реч против Дмитрий Карамазов казва, че

…поруганата природа и престъпното сърце отмъщават сами за себе си по-пълно от всяко земно правосъдие! Нещо повече: правосъдието и земното наказание дори облекчават наказанието на природата, дори са необходими за душата на престъпника в тези моменти, като нейно спасение от отчаянието.5

Според Достоевски страданието има не само въздаятелен, но в същото време и изцелителен смисъл: то подбужда човек да се опомни, да се очисти и да пожелае нови пътища в живота. Дмитрий Карамазов казва с дълбоко вълнение:

Разбирам сега, че за такъв като мене е потребен удар, удар на съдбата, та да го хване като с примка и да го стегне с външна сила. Никога, никога нямаше да се вдигна от само себе си! Но ето гръм ме порази. Приемам мъката на обвинението и на моя всенароден позор, искам да пострадам и чрез страдание ще се пречистя! Защото може би ще се пречистя, господа, нали? Но чуйте ме обаче за последен път: за кръвта на баща си не съм виновен! Приемам наказанието не защото съм го убил, а защото съм искал да го убия и защото може би наистина бих го убил…6

Злото властва в света по много начини – чрез страданието, чрез борбата за съществуване и оцеляване, и най-вече чрез смъртта. Но тази борба по никакъв начин не е свързана с инстинкт за разрушение. Единствено човекът, от всички същества във видимия свят, има стремеж към злото, като такова. Само той може да изпитва наслада и необяснима потребност да твори зло. Нашият дух, който познава Бога не само като Творец, но и като Промислител, мъчително изживява факта, че злото не само не намалява, но дори се и увеличава, както количествено, така и качествено, като става все по-изобретателно и изтънчено.

Достоевски се измъчва от проблема за злото, като навлиза в конфликта на личността със световната хармония с гениална проницателност. Този разрив е разкрит в разговора на Альоша с брат му Иван, който, подобно на критиците на самия Достоевски, не може да приеме този свят, изпълнен със страдание и неправда. Той не може да се съгласи със своя „евклидов ум“, че за бъдещoто царство на „вечна хармония“ трябва да страдат и най-невинните – децата. Според него тази хармония е оценена твърде скъпо ако за нея трябва да се пролее дори една детска сълза:

Разбираш ли го това, когато мъничкото същество, което не може още дори да разбира какво става с него, в това гнусно място, в тъмнината и студа, се удря с мъничкото си юмруче по измъчените гърдички и плаче с кървавите си незлобливи, кротки сълзици пред „боженцето“, да го защити – разбираш ли тази безсмислица, приятелю и брате мой, послушнико мой божи и смирени, разбираш ли за какво е толкова потребна и създадена тази безсмислица! Без нея, казват, не можел да живее човекът на земята, защото не би познал доброто и злото. За какво да се познава това дяволско добро и зло, след като е на такава цена? Та целият свят на познанието не заслужава тогава тези сълзици на детенцето към „боженцето“.7

Бунтът на Иван Карамазов, за когото човек няма вина за световното страдание, е бунт на учения атеист. Според него дори даден човек да е виновен, то децата нямат никакъв грях и не заслужават да страдат. Бог по никакъв начин не може да бъде оправдан, че е създал свят на болката. За Иван е още по-неразбираемо, че когато „вечната хармония“ настъпи, когато всички сълзи бъдат изтрити,

…когато майката се прегърне с мъчителя, разкъсал с кучетата си нейния син, и тримата възгласят със сълзи: „Прав си ти, Господи“, тогава, разбира се, ще настане венецът на познанието и всичко ще се обясни. Но ето тук именно е трудността и това именно не мога аз да приема.8

Според него майката няма право да прощава за подобно зло. Дори да прости, тя има право да го стори единствено заради своята лична мъка, но не и заради страданието на детето си, дори самото то да прости на мъчителя си. Входният билет за световната хармония трябва да бъде върнат.

Аргументите на Иван Карамазов са действително смазващи, поне на пръв поглед. Допустима ли е подобна жертва на невинно детско страдание, което в творчеството на Достоевски символизира Христовата саможертва? Може ли нормално мислещ човек да приеме, че този свят е Божие дело? Може ли един добър Бог да допусне злото в света, а един всемогъщ Бог да не може да го премахне? Това всъщност са основните аргументи на атеизма. Но те са само интелектуални и по никакъв начин не ни освобождават от болката, нито пък ни помагат да живеем с нея. Дори чрез тези аргументи тя става още по-непоносима. Но победата над злото и греха Достоевски очаква не от Божието всемогъщество или доброта, а от Божията любов. Той свидетелства за безкрайността на божествената любов към човека и за неунищожимостта на Божия образ в него. Ако приемем, че има личностен Бог, чиято воля е била да бъдем сътворени, то тогава нашето пребиваване в този свят, включително и страданието, придобиват смисъл. Оказва се, че болката може да има не само разрушително действие, а да бъде причина за нещо добро. Според християнския възглед нашето пребиваване на тази земя е подготовка за вечността. Както всяка подготовка и нашият живот изисква голямо напрежение, понякога страдания и лишения, които възпитават нашия дух и го правят чувствителен към злото, което поразява самото сърце на човешката природа. Както ветхозаветният пророк, така и Достоевски е изял свитъка на живота, в който пише „плач, охкане и тъга“, след което е усетил в устата си сладост като мед (Иез. 2:10–3:3).

Всички действащи лица в творчеството на Достоевски са или „унизени и оскърбени“, или „бедни“, или отритнати и забравени, или престъпници. Други са паднали или им предстои падение. Постоянно виждаме колко е трудно и тежко да се живее. Но с този мрачен възглед за живота той е безкрайно далеч от отчаянието. Напротив, душата му е изпълнена с радост и в нея звучи „тържествено осанна“.

Накрая Дмитрий приема страданието, пред което се покланя старецът Зосима, и в него възкръсва новият човек:

През тези последните два месеца усетих в себе си нов човек, нов човек възкръсна в мене! Бил е затворен в мене, но никога нямаше да се яви, да не беше този гръм. Страшно нещо! И какво от това, че двадесет години ще къртя с чук руда в рудниците – никак не ме е страх от това, а от друго ме е страх сега: да не би някак да ме напусне възкръсналият човек! Можеш да намериш и там, в рудниците, под земята, редом със себе си у също такъв затворник и убиец човешко сърце и да се сближиш с него, защото и там може да се живее и да се обича, и да се страда! Можеш да възродиш и да възкресиш у този затворник замрялото му сърце, можеш да се грижиш за него с години и да извадиш най-после из вертепа на светло една вече висока душа, страдалческо съзнание, да възродиш един ангел, да възкресиш един герой!… О, да, ние ще бъдем с вериги и няма да имаме свобода, но тогава, в нашата велика скръб, пак ще възкръснем в радостта, без която е невъзможно човек да живее, а Бог да съществува, щото Бог дава радостта, това е неговата привилегия велика… Пък и какво е страданието! Не ме е страх от него, дори да е безкрайно.9

Единственият начин човек да се извиси духовно е като премине и преодолее съмненията и страданието. Пътят към щастието не преминава през комфорта, а именно през болката. Тя укрепва вярата, а удобството я отслабва. А онези, които въстават против страданието и се борят за един по-добър и по-справедлив свят в този контекст, сами причиняват многобройни страдания и позволяват на злото да се развива в нови измерения. Робството на човека е именно плод от идеята за хармония в света и световен ред. Те никога не са били създадени от Бога и Той не е техен Устроител. Те не са смисъл на човешкото съществуване. Сам Бог е този смисъл. Стремежът към световен ред и хармония превръща човека в средство и отчуждава човешкото съществуване както от Бога, така и от себеподобните.

Бог е винаги в свободата, никога – в необходимостта, винаги е в личността, никога – в световното цяло… Бог сътворява конкретни същества, личности, творчески екзистенциални центрове, а не световния ред, който разкрива падението на тези същества.10

Друг аспект от възгледа на Достоевски за страданието е, че то е средство за изкупване на своите и чуждите грехове. Дмитрий казва:

Заради всички ще отида, защото все трябва някой да отиде и заради всички. Не съм убил баща си, но трябва да отида. Приемам!11

Главният вид страдание, който има най-очевиден смисъл, това е укорът на съвестта. Ако срокът за пробуждане съвестта на злодея още не е настъпил, то за неговата вина страдат, като за собствена, по-чувствителните хора, съзнавайки общата си отговорност за възникването на злото въобще, и по такъв начин ускоряват приближаването на покаянието на по-малко чувствителните хора. Старецът Зосима казва:

Защото ако аз самият бях праведен, може би нямаше да го има и престъпника, който стои сега пред мене. Ако имаш сили да поемеш върху себе си престъплението на изправения пред тебе и на съдения от сърцето ти престъпник, незабавно го поеми и страдай ти заради него, а него без укор пусни. И ако дори самият закон те е поставил за негов съдия, то, доколкото ти е възможно, постъпи и тогава в този дух, защото той ще си отиде и ще осъди сам себе си още по-тежко от твоя съд. Ако ли пък си тръгне след целувката ти безчувствен и ти се надсмива дори, не се съблазнявай и от това: значи, времето му още не е дошло, но ще дойде когато трябва; пък ако не дойде, все едно: ако не той, друг вместо него ще разбере и ще страда, и ще осъди, и ще обвини сам себе си и правдата ще бъде възпълнена. Вярвай това, несъмнено вярвай, защото в самото това е цялото упование и цялата вяра на светците.12

Достоевски се позовава на църковното Предание, според което страданието лекува болната от грях душа. А доброволното страдалчество на невинните за греховете на виновните е висша форма на любов, чиито предел е саможертвата на Господ Иисус Христос, който взема на Себе Си греха на света (Иоан 1:29). Според Достоевски свободата води човека по пътя на злото, което е изпитание за свободата. Злото, от своя страна, води към страдание, а страданието – към изкупление и оздравяване. Но без свобода няма и вяра. Бог може да бъде „възприет“ само в свобода. Смисълът на съществуването на злото и болката може да бъде изцяло осъзнат и осмислен само от гледна точка на вечността. Св. ап. Павел казва:

Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас. (Рим. 8:18).

Въпросът за невинното страдание може да бъде изяснен, само когато се погледне през призмата на любовта:

Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. (Иоан 15:13).

Но любовта не може да се разгадае и обясни от разума. Бог, който е достъпен за логиката на „евклидовия“ разум на човека е бог на Великия Инквизитор. Това не е Бог, а онзи „страшен и умен дух“, който е разговарял с Христа в пустинята, „духът на самоунищожението и небитието“.13

Използвана литература:

  1. Пенков, Д. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф.М. Достоевски, Артграф, С. 2009.
  2. Лосский Н.О. Достоевский и его христианское миропонимание, Издательства имени Чехова, Нью-Йорк, 1953.
  3. Флоровски, Г. Философия и богословие. В: Религиозните теми на Достоевски. Библиотека „Православен калейдоскоп“. С. 2012.
  4. Флоровски, Г. Мъдрост и премъдрост. В: Лични. Ф. М. Достоевски. Библиотека „Православен калейдоскоп“. С. 2009.
  5. Достоевски, Ф. Братя Карамазови, Захарий Стоянов, 2003.
  • 1. Всъщност, изразът “зло битие” е съчетание от две несъчетаеми думи - оксиморон. Злото няма битие - то битийства в небитието и по такъв начин е деструктивно, тъй като не действа според своето изначално заложено и естествено предназначение. В случая под “зло битие” се има предвид фактът, че злото все пак съществува.
  • 2.  «Дн. Пис.», 1877.
  • 3.  Том 15. Письма 1834-1881,  с. 221.
  • 4.  E. H. Carr. Dostoevsky, 292.
  • 5.  Достоевски, Ф. “Препускащата тройка. Финалът на речта на прокурора”. В: Братя Карамазови. Захарий Стоянов, 2003.
  • 6.  Пак там. “Митя отведен”.
  • 7.  Пак там. “Бунтът”.
  • 8.  Пак там.
  • 9.  Пак там. “Химнът и тайната”.
  • 10.  Пенков, Д. “Божията любов и човешкото страдание”. В: Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф.М. Достоевски. Артграф, С. 2009.
  • 11.  Достоевски, Ф. “Химнът и тайната”. В: Братя Карамазови. Захарий Стоянов, 2003.
  • 12.  Пак там. “Из беседите и поученията на стареца Зосима”.
  • 13.  Пак там. “Великият инквизитор”.