• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Слепият Луи Брайл създава азбука за слепи

210 години от неговото рождение

Редакция ХАРТА 4 януари 2019

В 4 часа сутринта на 4 януари 1809 година в градчето Купре, Франция, една местна акушерка помага за раждането на едно крехко бебе. На света се появява Луи Брайл, четвъртото дете в семейството на Моник и Симон. Бащата е кожар и принадлежи към дейната, набожна и благоденстваща средна класа. Момченцето изглежда доста хилаво и немощно и родителите пристъпват към бързото му кръщаване, несигурни дали ще оживее.

Портрет на Луис Брайл

Луи Брайл (гравюра от съвременник; източник: dcmp.org)

Слава Богу, очакваната бърза смърт не настъпва. Малкият Луи се оказва будно и любознателно дете, проявяващо интерес към всичко около себе си. Но ето че се случва друго нещастие. Много пъти са предупреждавали тригодишния палавник да не си играе с инструментите на баща си. Ала изкушението е твърде силно. Един ден, когато остава без надзор, Луи грабва остро шило и се опитва да пробие едно парче кожа. Но острието се изплъзва от ръката му и пробожда едното му око. Впоследствие раната се възпалява опасно. Инфекцията се разпространява и скоро поразява и здравото му око. Луи отново оживява, но загубва зрението си.

Родителите полагат забележителни за онези времена грижи да отгледат сляпото си дете. Луи се развива добре. Научава се да се движи по селските пътища с тояжка и впечатлява всички със силен ум и творческо мислене. Когато навършва десет години, свещеникът на градчето умира и на негово място пристига отец Жак Палюи. Той съзира голям потенциал в подрастващото момче и се заема с обучението му, а по-късно го поверява на новоназначения учител. Не след дълго добросърдечният отец Палюи издейства Луи да бъде приет в Кралския институт за слепи младежи в Париж, едно от първите подобни заведения в света.

В института Луи Брайл бързо се проявява като схватлив ученик. Освен усвояването на редовните предмети, той се научава да свири на пиано. Изпълнението на църковна музика на орган ще се превърне в една от радостите на по-сетнешния му живот. Бидейки посветен католик, от 1834 г. Брайл ще служи като органист последователно в две парижки църкви.

През 1821 г. капитан Барбие представя в Кралския институт за слепи системата си за буквен запис, създадена първоначално за военни цели. Тя имала сериозни недостатъци и използвала цели 12 точки за кодиране на една буква. Луи Брайл бил още юноша, но се заел да усъвършенства кода. Той работел усърдно и неуморно и след три години предлага първата в света работеща система за четене от незрящи хора. На 19-годишна възраст Брайл вече е разработил и система за записване на нотните знаци. А едва навършил две десетилетия, става учител в института, който току-що е завършил.

Сравнение на между системите на Барбие и Брайл

Латинските букви/звуци A и Z в системите на кап. Барбие (горе) и Брайл (Източник: study.com)

Луи Брайл не търси прослава, предлагайки своята азбука за слепи. Той винаги напомня с удоволствие на читателите си, че дължи много на кап. Барбие. И то независимо от факта, че честолюбивият военен се противопоставя на системата на Брайл и оказва влияние тя да не влезе в учебната програма на Института за слепи младежи. За съжаление, преподавателите се поддават на тези инсинуации. Те се страхували да загубят работата си и с основание – директорът на института е отстранен, след като превежда учебника си по история на Брайлово писмо.

Но Луи показва истинско, свято смирение. Той извършва тайно и много благотворителни, милосърдни дела. Някои от тях са саможертвени. Например, той отстъпва позицията си на органист в една църква (служение, което е по сърцето му), в полза на друг слепец, чиито нужди преценява като по-големи от собствените.

Още съвсем млад, създателят на азбуката за слепи развива тежко, хронично белодробно заболяване, вероятно туберкулоза. Към 40-та му година болестта се влошава и той е принуден да се откаже от преподаването. Когато е вече на смъртно легло, Брайл казва: „На Бога беше угодно да не укрие от очите ми ослепителното великолепие на вечната надежда. След всичко това изглежда, че нищо повече не ме обвързва с тази земя.“ Към обяд на 6 януари 1852 г. той пожелава последно причастие и след няколко часа агония умира същата вечер.

Превод с допълнения: Тодор Велчев
Съвместна публикация с в. “Зорница”, бр. 1, 2019