• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Учените и техните богове

Хенри Шефър 11 декември 2004

Настоящата статия е извадка от публична лекция на автора. Публикувано със съкращения от книгата му “Science and Christianity”.

Много образовани хора са на мнение, че съществува огромна вражда между науката и християнството. Нека се опитаме да поставим въпроса за връзката между наука и християнство във възможно най-широката разумна перспектива. Ще започнем с пояснението, че помиряването на науката с други интелектуални дейности не винаги е било лесно. Например в последната книга на Susan Gallagher и Roger Lundeen, “Literature”, се казва:

„Понеже в новата история литературата често се оказва в опозиция на науката, то за да разберем модерните възгледи за литературата, трябва да признаем господството на науката в нашата култура. В продължение на няколко столетия учените са били тези, които са поставяли стандартите за истина в западната култура. И неоспоримата полза от тях да ни помагат в организирането, анализирането и боравенето с фактите, им придава безпрецедентна значимост в модерното общество.“

Джон Кийтс (John Keats), големият английски поет-романтик, например, не е харесвал Нютоновата представа за реалността. Казвал е, че такава представа заплашва да унищожи всичката красота във Вселената. Страхувал се е, че свят, в който митовете и поетичното въображение са изчезнали, би се превърнал в пусто и неприветливо място. В поемата си „Ламиа“ (Lamia) той говори за тази разрушителна сила. В нея той нарича науката „философия“, затова аз ще се опитам да заменя думата „философия“ с „наука“, за да не обърквам съвременния читател.

Не отлита ли всяко очарование
при самия допир със студената наука?
Имало е някога в небето величествена дъга,
а сега познаваме отвътре тъканта ѝ.
Наредена е в сивия списък от обикновени неща.
Науката отрязва ангелски крила,
надвива всички тайнства с правила и ограничения,
изпразва призрачния въздух и мините със гноми,
дъга разплита.

Това, което искам да покажа е, че търкания между науката и на практика всяка друга интелектуална дейност съществуват откакто около 1600 г. на сцената се появява модерната наука. Затова би било чудно, ако нямаше никакво прехвърчане на искри между науката и християнството. На разговорен американски английски, описаният от мен синдром се нарича „Ново дете на естрадата“ 1.

Наистина ли науката опровергава съществуването на Бога?

Позицията, че „науката опровергава съществуването на Бога“ се изразява публично въпреки всичко. В своята автобиография “Surprised by Joy”, К. С. Луис (C. S. Lewis) отбелязва, че е вярвал на това твърдение. Той разказва за атеизма си в младите си години и го приписва на науката. Луис пише:

„Разбирате ли, моят атеизъм беше неизбежно основан върху това, което вярвах, че са научните открития, и – без самият аз да съм учен, – трябваше да приема тези открития на доверие, всъщност като авторитет.“

Това, за което говори той е, че някой му е казал, че науката опровергава съществуването на Бога, и той е повярвал, без да знае нищо за самата наука.

Един по-балансиран възглед по този въпрос е предоставен от един от моите примери за подражание в науката, Ервин Шрьодингер (Erwin Schrödinger, 1887–1961). Той е може би човекът с най-значим принос сред основателите на вълновата механика и откривателят на най-важното уравнение в науката, уравнението на Шрьодингер. Шрьодингер заявява:

„Изумен съм колко непълна картина дава науката за реалния свят. Тя ни снабдява с много фактическа информация, вкарва целия наш опит във великолепен последователен порядък, но е мъртвешки мълчалива относно всичко, което е наистина близко до сърцето ни, което има истинско значение за нас. Не може дума да ни каже за червено и синьо, горчиво и сладко, физическа болка и физическа наслада, не знае нищо за красиво и грозно, добро или зло, за Бога и за вечността. Понякога науката твърди, че дава отговор на въпроси от тези области, но тези отговори често са толкова глупави, че не сме склонни да ги вземаме на сериозно.“ 2

Алтернативи на вярата в суверенен Бог на Вселената

Лев Ландау

Тук представям два примера за бележити атеисти. Първият е Лев Ландау, най-блестящият съветски физик на двадесети век. Съвместно с Е. М. Лифшиц, той е автор на много известни учебници по физика. И аз съм използвал някои от тях като студент в MIT. Една история за Ландау от неговия добър приятел и биограф И. М. Колотников излиза в майската книжка на списание Physics Today от 1989 г. Колотников пише:

„Последният път, когато видях Ландау, беше през 1968 г., след като беше претърпял операция. Здравето му беше силно разклатено. Лифшиц и аз бяхме повикани в болницата. Предварително ни бяха известили, че на практика няма никакъв шанс да бъде спасен. Когато влязох в неговото отделение, Ландау лежеше на едната си страна и лицето му беше обърнато към стената. Той чу стъпките ми, извърна главата си и каза: „Колат, моля те, спаси ме.“ Това бяха последните думи, които чух от него. Той умря същата нощ.“

Субрахманян Чандрасекар (Subrahmanyan Chandrasekhar)

Вторият пример е Субрахманян Чандрасекар, известният астрофизик получил Нобелова награда по физика през 1983 г. През по-голямата част от живота си той е професор в Университета на Чикаго. На гърба на неговата биография има едно необичайно интервю. Чандрасекар започва диалога с думите:

„Всъщност, определям се като атеист. Но чувствам разочарование, защото надеждата за удовлетворение и една мирна равносметка на моя живот като резултат от преследване на една цел остана в голяма степен неосъществена.“

Неговият биограф (K. C. Wali) е удивен. Той отвръща:

„Какво?! Не разбирам. Имате предвид, че всеотдайната научна дейност, разбирането на късчета от природата и всеобхватното ѝ проумяване с такъв огромен успех като вашия са ви оставили все още с чувство на неудовлетвореност?“

Чандрасекар продължава сериозно:

„Наистина не притежавам усещане за пълнота. Всичко, което съм направил, не изглежда чак толкова много.“

Биографът търси начин да олекоти малко разговора като казва, че всеки изпитва подобен род чувства. Но Чандрасекар не му позволява да се измъкне:

„Добре, може би… но това, че и други изпитват същото не променя факта, че един човек го изпитва. Не става по-малко лично заради това.“

И ето заключителните думи на Чандрасекар, които препоръчвам за размисъл на всеки бъдещ млад учен:

„Що се касае лично до мен, просто ми липсва онова чувство за хармония, на което се надявах когато бях млад. Упорито се трудих в науката в продължение на повече от петдесет години. Времето, което посветих на други неща, е нищожно.“

Възможно ли е да бъдеш едновременно учен и християнин?

И така, въпросът, който искам да разгледам, е същият, който ми беше зададен от един млад мъж след първата ми лекция по обща химия в Бъркли. Той ми каза: „Човекът, когото досега съм уважавал най-много в живота си е моят учител по химия от последната година в гимназията. Той ми каза с огромна убеденост, че е невъзможно да си практикуващ химик и християнин. Какво мислите за това?“

Ч. П. Сноу (C. P. Snow)

Позволете ми да тръгна от една доста неутрална позиция, като цитирам двама души без определени теистични наклонности. Първият е Ч. П. Сноу. Ч. П. Сноу е добре известен в интелектуалните кръгове като авторът на съчинението „Двете култури“ 3. Ч. П. Сноу е бил физико-химик, всъщност спектроскопист в Кеймбридж. Приблизително към средата на своята кариера той открива, че освен учен е и надарен писател, и започва да пише романи. Един от тях, който е посветен на университетския живот в Кеймбридж или Оксфорд, се нарича “The Masters” и ви го препоръчвам. Ч. П. Сноу получава добри хонорари от романите си и е имал възможността да се намира в едно уникално положение: между света на науката и света на литературата. От тази позиция той пише:

„От статистическа гледна точка, струва ми се, малко повече учени са невярващи (в религиозния смисъл на думата) в сравнение с остатъка от интелектуалния свят. Все пак мнозина от тях са религиозни и изглежда тази тенденция нараства сред младите.“

Така че, възможно ли е човек да бъде учен и християнин? Ч. П. Сноу отговаря положително.

Ричард Файнман (Richard Feynman, 1918–1998)

Ричард Файнман, Нобелов лауреат по физика за 1965 г., е бил забележителна личност. Вероятно някои от читателите са виждали книгата му с анекдоти “Surely You’re Joking, Mr. Feynman”. Около девет години преди да получи Нобеловата награда, той казва: „Много учени наистина вярват едновременно в науката и в Бога – Бога на откровението, – по един съвършено последователен начин.“ И така, възможно ли е човек да е учен и християнин? Да, според отявления атеист Ричард Файнман.

Едно добро обобщение в това отношение принадлежи на Алън Лайтман, написал много добре приета книга, озаглавена “Origins” 4. Д-р Лайтман е професор в MIT и е публикувал този плодотворен труд благодарение на Harvard University Press. В един ключов параграф от нея се заявява:

„Позовавания на Бога и божествения замисъл в научната литература продължават да се правят до средата и втората половина на 19-ти век. Изглежда много вероятно липсата на религиозни препратки след това да е резултат по-скоро от промяна в обществените и професионални норми сред учените, отколкото на някаква промяна в залегналата мисъл. Всъщност, обратно на популярния мит, оказва се, че при учените е налице същият спектър от мнения по религиозните въпроси, както при широката публика.“

Сега човек може да гледа на това изказване като на абсолютно анекдотично. Мнозинството американци обичат повече статистиката, отколкото анекдотите. Затова, нека ви представя резултата от едно запитване сред членовете на професионалното дружество “Sigma Xi”. Три хиляди и триста учени са отговорили на проучването и заключенията са несъмнено над статистическата неопределеност. Описанието на проучването в ноемврийския брой на Chemical and Engeneering News, 1988 г. гласи: „Учените са се закотвили в основната обществена група на Съединените Щати.“ В статията се казва, че половината от запитаните учени редовно се включват в религиозни дейности. Вглеждайки се по-внимателно в резултатите от запитването, откриваме, че 41% от учените с докторска степен обикновено ходят на църква в неделя. В американското общество като цяло 42% обикновено ходят на църква в неделя. Не толкова изчерпателно, но по-скорошно проучване 5 установява, че 52% от биолозите се определят като християни. Така че, каквото и да е това нещо, което кара хората да имат религиозни наклонности, то изглежда не е свързано с получаването на висша научна степен.

Майкъл Полани (Michael Polanyi, 1891–1976)

Нека задълбаем малко повече с едно изявление на Майкъл Полани, професор по химия, а след това и по философия в Университета на Манчестър. Неговият син, Джон Полани, спечели Нобелова награда през 1986 г. Твърде вероятно е да се окаже, че когато научните постижения на Джон Полани, които иначе са наистина великолепни, бъдат позабравени, влиянието на бащините му трудове ще остане.

Майкъл Полани е знаменит физико-химик в Университета в Манчестър. Към средата на своя професионален път той се насочва към философията и, по-специално, към философията на науката. И там е също толкова забележителен. Книгите му, най-влиятелната от които се нарича “Personal Knowledge”, не са лесни за четене. Но си струва усилието. Израснал е в Будапеща, Унгария, и има еврейски произход. Приблизително по същото време, когато се захваща с философия, той се присъединява към Римо-католическата Църква. Ето едно типично негово изявление:

„Искам да преразгледам предположенията, лежащи в основата на нашата вяра в науката, и възнамерявам да покажа, че те са по-всеобхватни, отколкото обикновено се смята. Оказва се, че те се съпростират с цялостните духовни основи на човека и достигат до самия корен на неговото социално съществувание. Следователно, аз настоявам, че вярата ни в науката трябва да се разглежда като признак за много по-широки убеждения.“

Ако прочетете по-нататък, вероятно ще стигнете до същите заключения, до които стигам и аз. Полани подчертава, че наблюдателят винаги присъства в лабораторията. Той или тя постоянно прави заключения. Никога не е неутрален. Всеки учен внася предположения в своята работа. Ученият, примерно, никога не оспорва правдивостта на научния метод. Тази вяра на учения произлиза исторически от християнската вяра, че Бог Отец е създал Вселената съвършено подредена. Сега трябва да приведа няколко конкретни доказателства за последното заключение.

Защо един учен би могъл да стане християнин?

Ще задавам този въпрос неколкократно. Нобеловият лауреат по физика Юджин Вигнер (Eugene Wigner, 1902–1995) е обърнал внимание на „необяснимата ефективност на математиката“ и отбелязва, че „чудото на уместното използване на езика на математиката за формулиране на законите на физиката е чудесен дар, който нито разбираме, нито заслужаваме“. Интересно, че и Вигнер (подобно на Полани) е бил човек с еврейски произход, който извървява пътя си до номиналното християнство: при Вигнер това е протестантството. Непряко Вигнер намеква, че разбираемостта на Вселената сочи към суверенен създател Бог. В този смисъл, математическата физика може да бъде отговор на въпроса, поставен тук. Законите на природата изглеждат точно като че ли са били подбрани от мъдър създател като най-простите и елегантни принципи на един понятен минимум. Вярата в разбираемостта на природата категорично предполага съществуването на един космичен ум, който може да изгради природата в съгласие с рационални закони. Д-р Кенет Уорд (Kenneth Ward), Риджиус професор в Оксфордския университет, с право заявява през април, 1999 г.:

„Така позоваването на общата разбираемост на природата, нейното устройство в съгласие с математически принципи, които могат да бъдат схванати от човешкия ум, подсказва за съществуването на творчески ум, ум с необятна мъдрост и власт. Не е правдоподобно да започне да се развива наука, ако човек смята, че Вселената е просто хаотичен сбор от произволни събития или пък си мисли, че съществуват много съперничещи си богове или може би бог, когото не го е грижа за елегантността или рационалната структура. Ако човек вярва в тези неща, той не би очаквал да открие всеобщи разумни закони, и затова вероятно не би ги и търсил. Може би не е случайност, че модерната наука действително се е зародила с ясното съзнание, че християнският Бог е един разумен Създател, а не произволна личностна сила.“

Необходимо е да поясня, че тези които признават забележителната разбираемост на Вселената, не са само хора симпатизиращи на християнството. Например Шелдън Глашоу (Sheldon Glashow), Нобелов лауреат по физика за 1979 г., заявява през 1990 г.:

„Много учени са дълбоко религиозни по един или друг начин, но всички те имат определена, доста особена вяра – те вярват в скритата простота на природата; вяра, че природата, в края на краищата, е понятна, и че човек трябва да се стреми да я разбере колкото се може повече.“

Без вярата в суверенния Бог на Вселената обаче, подобни общи наблюдения могат да предизвикат съмнения. Глашоу например продължава:

„Но тази вяра в простотата, че има прости правила – няколко елементарни частици, няколко квантови правила, които обясняват строежа на този свят, – е напълно ирационална и напълно неоправдана.“

Науката се е развила в християнска среда

Има едно екстравагантно изявление на британския учен Робърт Кларк (Robert Clark), което винаги предизвиква реакции и, най-малкото, кара човек да се замисли. В своята книга “Christian Belief and Science” Кларк казва:

„Можем обаче да се опитаме да обясним факта, че науката се е развила единствено в християнската култура. Древните хора са били с мозъци като нашите. Във всички цивилизации – Вавилония, Египет, Гърция, Индия, Рим, Персия, Китай и т. н. – науката се е развивала донякъде и след това е спирала. Лесно е хипотетично да се спори, че науката може би е могла да се развие и без християнството, но всъщност това никога не се е случвало. И нищо чудно. Защото нехристиянският свят винаги е имал усещането, че в науката има нещо етически погрешно. В Гърция, това убеждение се е съхранило в легендата за Прометей, приносителя на огъня и първообраз на учения, който откраднал огъня от небето, навличайки си по този начин гнева на боговете.“

Аз бих предпочел израза „науката е продължила да се развива“ в първото изречение на горния цитат. Мисля, че тук д-р Кларк е отишъл малко далече, но неговите думи несъмнено предоставят храна за размисъл.

Франсис Бейкън (Francis Bacon, 1561–1626)

Нека изследваме по-внимателно идеята, която се съдържа в изявленията на Кларк и Полани, а именно, че науката се е развила в християнска среда. Мен са ме учили, че Франсис Бейкън е открил научния метод. Някои от по-големите критици, навлезли напоследък в историята на науката, твърдят че Бейкън е откраднал научния метод от други и просто го е популяризирал. Нека оставим на историците на науката да разрешат този спор. Едно от най-цитираните изявления на Франсис Бейкън се нарича „манифест за двете книги“. Това изказване на Бейкън е оказало голямо влияние и е предмет на едно великолепно съчинение на професор Thomas Less, излязло наскоро. Франсис Бейкън казва:

„Нека никой да не мисли или да твърди, че човек може да прозре твърде дълбоко или да изучи достатъчно добре която и да било от двете книги: книгата на Божието слово и книгата на Божието дело.“

Бейкън говори за Библията като за книгата на Божието слово и за природата като за книгата на Божието дело. Той ни насърчава да научим колкото е възможно повече и за двете. Така че, именно тук, в ранните дни на научения метод, имаме изявление, сравняващо науката с 66-те книги на еврейската Библия и на Новия Завет. Аз лично съм последвал съвета на Бейкън, препрочитайки Библията над дузина пъти, откакто през 1973 станах християнин.

Йохан Кеплер (Johannes Kepler, 1571–1630)

Йохан Кеплер е бил блестящ математик, физик и астроном. Кеплер постулира идеята за елиптични орбити на планетите и се счита за откривателя на законите за планетното движение. Той е бил искрено вярващ лютерански християнин. Когато го запитали: „Защо се занимавате с наука?“, той отговаря, че копнее чрез своите научни изследвания „да придобие възможността да опита от насладата на Божествения Създател в Неговата работа и да сподели Неговата радост“. Това е било изразявано по много начини и от други хора – да мислим това, което Бог мисли, да познаваме Божия ум и т. н. Съдейки само по това изявление, бихме могли погрешно да определим Кеплер като деист 6. Но на друго място той пояснява: „Аз вярвам само и единствено в служението на Исус Христос. В Него е цялото убежище и утеха.“

Блез Паскал (Blaise Pascal, 1623–1662)

Блез Паскал е бил великолепен учен. Той е бащата на математическата теория на вероятностите и на комбинаториката. Той прави съществената връзка между механиката на флуидите и механиката на твърдите тела. Пак той, по мое мнение, е единственият учен в областта на точните науки с толкова задълбочени приноси към християнската мисъл.

Богословието на Паскал е съсредоточено върху личността на Исус Христос като Спасител и основано на лични преживявания. Той заявява, че Бог дава на хората „съзнание за тяхната вътрешна окаяност (която Библията нарича грях) и също така за Своята безкрайна милост. Съединява Се с най-съкровената част от човешката душа и я изпълва със смирение и радост, с увереност и любов, прави хората непригодни за каквато и да е друга цел освен Самия Него. Исус Христос е целта на всяко нещо и центърът към който всичко се стреми.“

Робърт Бойл (Robert Boyle, 1627–1691)

Робърт Бойл е може би първият химик. Той дава първото работно определение за химичен елемент, демонстрирайки голяма находчивост в разработването на опити в подкрепа на хипотезата за атомите. Много от моите студенти-първокурсници по химия си спомнят закона на Бойл. Обикновено се връщам в Бъркли за две седмици всяка година и всеки път не след дълго срещам в района на университета някой от бившите си студенти по химия. Те обикновено ме питат „Вие не бяхте ли професор Шефър?“ А аз в отговор ги питам „Какво си спомняте от моя начален курс по обща химия?“ Понякога те казват: „pV = nRT“. В тези случаи разбирам, че преподаването ми поне външно изглежда успешно. Това разбира се е законът за идеалния газ, съществена част от който е законът на Бойл.

Робърт Бойл е бил деен мъж. Той е написал много книги, една от които е „Някои съображения относно стила на Свещените Писания“ 7. Той е издържал със собствени средства годишен курс лекции, предназначен за защита на християнството срещу религиозното безразличие и атеизма. Бил е добър приятел на Ричард Бакстер (Richard Baxter), един от големите пуритански богослови, а също и управител на Сдружението за разпространяване на Евангелието на Исус Христос в Нова Англия.

Исак Нютон (Isaac Newton, 1642–1727)

Макар че не съм съгласен с изводите, едно скорошно запитване относно най-важния човек в историята отдаде тази чест на сър Исак Нютон. Нютон е бил математик, физик, съоткривател заедно с Лайбниц на математическия анализ и основателят на класическата физика. Той е първият от тримата най-големи физици-теоретици до днес. Правил е изследвания и в много други области. Нютон се е опитвал да се занимава и с химия, но безуспешно. Изписал е повече страници на богословски теми, отколкото на научни. Неговата книга за завръщането на Исус Христос, озаглавена „Наблюдения върху пророчеството на Данаил и Откровението на Йоана“ 8 се издава все още. Едно от най-цитираните Нютонови изявления е:

„Тази необикновено красива система, състояща се от Слънцето, планетите и кометите може да произхожда единствено от замисъла и суверенната власт на интелигентно и могъщо Същество.“

Някой може да допусне от това изявление, че Нютон е бил деист. Типични негови твърдения обаче показват, че това не е било така – например следното:

„В Библията има повече сигурни белези за достоверност, отколкото в която и да е светска история.“

Всъщност, с по-голямо основание може да се заключи, че Нютон по-скоро е бил привърженик на буквалното тълкуване на Библията, отколкото деист. Едуард Дейвис пише 9, че според Нютон не е достатъчно дадена точка от Символа на вярата да бъде изведена от Светото Писание:

„Тя трябва да бъде изразена посредством здравите думи, предоставени ни от самите апостоли. Защото хората са склонни да изпадат в раздори относно изводите, които са направили. В основата на всички стари ереси лежат дедуктивни заключения. Истинската вяра почива на библейските текстове.“

Джордж Травелиън, изтъкнат светски историк, обобщава приноса на тези личности по следния начин:

„Бойл, Нютон и първите членове на Кралското дружество са били хора с религиозни убеждения, които са отхвърляли скептичните възгледи на Томас Хобс (Thomas Hobbes). Но те са направили близка до умовете на своите сънародници идеята за универсален закон и са ги запознали с научните изследователски методи за разкриване на истината. Смятали са, че тези методи никога няма да доведат до каквито и да е заключения, несъвместими с библейската история и свръхестествената религия. Нютон живее и умира с тази вяра.“ 10

Науката и християнството в модерни времена

Майкъл Фарадей (Michael Faraday, 1791–1867)

Моят истински любимец сред тези легендарни личности и вероятно най-големият експериментатор на всички времена е Майкъл Фарадей. Двестагодишнината от рождението на Майкъл Фарадей беше чествана през 1991 г. в Кралския Институт в Лондон 11. В тази връзка излезе интересна статия от моя приятел Sir John Meuring Thomas, който каза, че ако Майкъл Фарадей беше живял в ерата на Нобеловите награди, щеше да бъде достоен за осем Нобелови награди. Фарадей открива бензола и електромагнитната индукция, изобретява генератора и е с най-големи заслуги сред създателите на класическата теория на електромагнитното поле.

Интересно е да съпоставим края на живота на Фарадей с този на Лев Ландау. Когато Фарадей е бил на смъртно легло, някакъв негов приятел и доброжелател наминал да го види и му казал: „Сър Майкъл, какви хипотези ще направите сега?“ Този приятел се е опитал да внесе малко бодрост в обстановката. Разбира се, страстта в кариерата на Фарадей се състояла в това да прави научни хипотези, след което да се втурне към лабораторията, за да ги докаже или опровергае. Обяснимо е един приятел да попита такова нещо в трудна ситуация.

Фарадей приел въпроса много сериозно. Той отвърнал:

„Хипотези, приятелю, нямам никакви. Аз имам сигурност. Благодаря на Бога, че не полагам умиращата си глава върху хипотези, защото знам в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е способен да опази до онзи ден онова, което съм Му поверил.“

Джеймс Кларк Максуел (James Clerk Maxwell, 1831–1879)

Вторият от тримата най-големи физици-теоретици на всички времена несъмнено трябва да е Джеймс Кларк Максуел. Trevor Williams 12 обобщава научната кариера на Максуел по следния начин:

„Максуел е притежавал всички дарби, необходими за революционен напредък в теоретичната физика: задълбочено разбиране на физическата реалност, големи математически способности, пълно отсъствие на предубеждения, съзидателно въображение от най-висока степен. Също така е притежавал дарбата да разпознава правилната насока на тази своя гениалност – математическата интерпретация на понятието на Фарадей за електромагнитно поле. Резултат от успешното изпълнение на тази задача са математическите [полеви] уравнения, носещи името на Максуел, и представляващи едно от най-великите постижения на човешкия интелект.“

Тези, които са мислили задълбочено върху историята и философията на науката (като Майкъл Полани и Томас Кун), не биха се съгласили с едно от нещата, казани по-горе. Ако при Максуел действително е било налице „пълно отсъствие на предубеждения“, то у него напълно би отсъствала и всякаква предпоставка за научна работа.

На 23 юни 1864 г. Джеймс Кларк Максуел пише:

„Помислете за това, което Бог е решил да извърши с всички, които се предават на Неговата правда и желаят да получат Неговия дар [дарът на вечния живот в Исус Христос]. Те са определени да бъдат преобразени в образа на Неговия Син и когато това се изпълни и Бог види, че те са преобразени в Христовия образ, не може да има повече осъждение.“

Максуел и Чарлз Дарвин са били съвременници. Мнозина се чудят какво е мислел един посветен християнин като Максуел за идеите на Дарвин. Всъщност, веднъж Максуел е трябвало да присъства на една среща на Ривиерата в Италия през февруари, където щели да се обсъждат новите развития в науката и Библията. Ако сте оставали за по-дълго в Кеймбридж, Англия, знаете, че през зимата времето е доста мрачно. Ако аз бях професор в Кеймбридж, щях да използвам всяка възможност да отида до Ривиерата по това време на годината. Максуел обаче отхвърлил поканата, обяснявайки в своята писмена декларация:

„Естествено е научните хипотези да се променят много по-бързо, отколкото тълкуването на Библията. Така че, ако едно тълкуване е основано на такава хипотеза, то може да спомогне тя да се задържи много време, след като е трябвало да бъде погребана и забравена.“

Това е един далновиден съвет. Точно такъв пример е теорията за стационарната Вселена, популяризирана от Fred Hoyle и много други. В продължение на десетилетия тя е една от двете съревноваващи се теории за произхода на Вселената. В най-общи линии, стационарната хипотеза твърди, че това, което виждате е онова, което винаги си е било. Нейното отстояване става по-трудно, след като през 1965 г. Arno Pansias и Robert Wilson наблюдаваха микровълновото фоново излъчване. Не останаха много космолози, които да вярват в стационарната хипотеза. Забавно е да се върнем назад във времето около 1960 г., да намерим коментари на книгата Битие и да видим начина, по който едно злочесто малцинство обяснява как хипотезата за стационарната Вселена може да бъде помирена с първата глава на Битие. Всеки разумен човек може да види, че разказът в Битие описва сътворение от нищото (ex nihilo), така че нужно е живо въображение, за да се помири началото в пространството, времето и историята с вече дискредитираната хипотеза за стационарната Вселена. През втората половина на двадесет и първото столетие, ако планетата Земя все още съществува, стационарната хипотеза ще е бъде мъртва и почти забравена. Тези коментари вероятно все още ще бъдат в наличност в библиотеките, но много малко хора ще са способни да ги разберат. Това е отличен пример за важната забележка, направена от Джеймс Кларк Максуел близо век по-рано.

Една от любимите ми карикатури е публикувана от Sidney Harris преди няколко години в The American Scientists. Двама видимо застаряващи учени се взират унило в неразбираемо уравнение на черната дъска. Единият от тях казва: „Най-подтискащо е да осъзнаеш, че всичко, в което вярваме, ще бъде опровергано след няколко години.“ Надявам се това да не се сбъдне по отношение на изследователската работа на моите студенти по квантова химия. Не мисля, че ще се окаже така, но тук се съдържа важна частица истина, а именно, че по своята същност науката е незавършена дейност. Като учени ние стигаме до разбирания, които – ако не друго, – винаги са предмет на някакво следващо доизпипване.

Разбира се, не всички биографи на тези пионери на модерната физика и химия говорят положително за техните християнски убеждения. Например James Crowther заявява в своята биографична книга, посветена на Фарадей и Максуел:

„Религиозните решения на Фарадей и Максуел са били неелегантно, но ефективно заобикаляне на социалните проблеми, разстроили и разрушили качеството на труда на много от техните най-способни съвременници.“

В контекста на този цитат, Crowther споменава греховете, оказали се пагубни за някои надарени учени от онова време и всъщност казва, че Фарадей и Максуел не са станали алкохолици, или женкари, или кариеристи, защото са били християни.

Уилям Хенри Пъркин (William Henry Perkin, 1838–1907)

Уилям Хенри Пъркин е може би първият голям органичен химик-синтетик. Пъркин е откривателят на първото синтетично багрило, известно като пъркинов или анилинов пурпур. Преди неговото откритие употребата на пурпурния цвят е била извънредно скъпа и често ограничена до личности от кралско потекло. Той е човекът, на когото е именувано едно важно списание – Perkin Transactions of the Royal Society of Chemistry (London). През 1873 г., на 35 годишна възраст, Пъркин продава своя изключително изгоден бизнес и се посвещава на частни изследвания и на рисковани църковни мисионерски начинания. Един от най-хумористичните отзиви към настоящата лекция беше едно предложение от аудиторията преди няколко години: да последвам примера на Уилям Хенри Пъркин специално в това отношение.

Пъркин е провеждал изследване на ненаситени киселини три дни преди своята смърт, причинена от внезапен пристъп на апандисит и повторна пневмония. Следващият разказ е поместен в биографията на Пъркин от Simon Garfield. На своето смъртно легло Уилям Хенри Пъркин казва: „Децата са на неделно училище. Предайте им моята любов и им кажете винаги да се доверяват на Исус.“ След това запява първия куплет от величествения химн на Isaac Watts „Когато гледам чудний кръст“. Когато достига до последния ред, който гласи: „И изливам презрение върху цялата си гордост.“, Пъркин заявява: „Гордост? Кой би могъл да се гордее?“

Джордж Стокс (George Stokes, 1819–1903)

Можем да открием името на Джордж Стокс във всяко издание на списанието Journal of Chemical Physics, най-престижното в моята област. През последните години кохерентната антистоксова раманова спектроскопия (CARS) беше предмет на научни изследвания на високо равнище. Стокс е един от големите пионери на спектроскопията, флуоресценцията и изучаването на флуидите. В продължение на повече от петдесет години той е заемал една от най-престижните ръководни длъжности в академичния свят: Лукасов професор по математика в Кеймбридж; длъжност, заемана от сър Исак Нютон, а понастоящем от Стивън Хокинг. Стокс е бил също и президент на Кралското дружество в Лондон.

Стокс е писал по широк кръг въпроси извън химията и физиката. Засягайки въпроса за чудесата, в книгата “Natural Theology”, той пише:

„Допуснете съществуването на Бога, на личностен Бог, и възможността да се случват чудеса следва непосредствено. Ако законите на природата са осъществени в съгласие с Неговата воля, то Този, по чиято воля съществуват те, може да пожелае да спре тяхното действие. Ако ви е трудно да приемете че действието им е било спряно, то дори не е нужно да правим такова допускане.“

Уилям Томсън (William Thomson, 1824–1907)

Уилям Томсън става по-късно известен като Лорд Келвин. Лорд Келвин е признат за водещ учен в областта на физиката и химията и за най-добрия педагог в науката на своето време. Ранните му работи по електромагнетизъм и теориите за топлината представляват трайно доказателство за неговия научен гений. Той е бил християнин със силна вяра в Бога и в Библията. В една своя реч пред Университетската колегия през 1903 г. Келвин заявява:

„Не се страхувайте да бъдете свободомислещи. Ако имате силна мисъл, науката ще ви доведе до вярата в Бога.“

Дж. Дж. Томсън (J. J. Thomson, 1856–1940)

През 1887 г. Дж. Дж. Томсън идентифицира и описва характеристиките на електрона, едно от най-проницателните открития в историята на науката. В продължение на много години Дж. Дж. Томсън е бил Кавендишки професор по физика в Кеймбридж. Старата Кавендишка лаборатория все още се намира в центъра на красивото университетско градче в Кеймбридж. В нея са направени толкова много забележителни открития, че тя по същество се е превърнала в музей. Общо около дузина Нобелови награди са резултат от научни изследвания, проведени в тази лаборатория. Когато старата Кавендишка е била открита от Джеймс Кларк Максуел през 1874 г., над входната врата е била гравирана латинска фраза от Псалом 111. Преди около десетина години моята дъщеря Шарлот, която впоследствие завърши Станфордския университет със специалност класически езици, ми преведе тази фраза. След това се разходихме из околностите на Кеймбридж, където през 1973 г. тържествено е открита лъскавата нова Кавендишка лаборатория. Над входната ѝ вратата беше поставена съвсем същата фраза, но този път на английски: „Велики са делата Господни, изследими от всички, които се наслаждават в тях“ 13 Кавендишкият професор Дж. Дж. Томсън прави следното изявление в списание Nature:

„В далечината се издигат все по-високи [научни] върхове, които ще предоставят на тези, които ги изкачат все по-широки хоризонти и ще задълбочат усещането, чиято истинност се откроява с всеки следващ напредък на науката, че „Велики са делата Господни“.“ 14

За блестящия учен Дж. Дж. Томсън основното в науката е, че делата Господни са величествени.

Чарлз Колсън (Charles Coulson, 1910–1974)

Чарлз Колсън е един от тримата основни създатели на теорията за молекулните орбитали. Той вероятно би спечелил Нобелова награда, но не успява да мине обичайния първи тест. Типичното първо препятствие по пътя към Нобеловата награда е да достигнеш до 65-годишна възраст. Второто условие, далеч по-предизвикателно, е да си направил нещо много важно на възраст между 30 и 40 години. Колсън действително е оставил работи от особена значимост когато е бил на тридесет, но умира на 64 годишна възраст, лишавайки се от Нобеловата награда. Колсън, който в продължение на много години е професор по математика и теоретична химия в Оксфорд, е също така мирянин-служител 15 на Методистката църква. Norman March, мой добър приятел, приемникът на Колсън на преименуваната Колсънова професура по теоретична химия, също е мирянин-служител на Методистката църква. Уви, след оттеглянето на професор March преди няколко години, не се намери подходящ методистки служител за Колсъновата професура в Оксфорд. Така че университетът се спря на англиканския християнин, професор Mark Child, също мой приятел. Чарлз Колсън беше говорител от името на християните в академичните среди и автор на термина „бог на белите петна (в науката – б.р.)“, широко употребяван във философските кръгове днес.

В биографичните мемоари на Лондонското Кралско Дружество, издадени през 1974 г. след смъртта на Чарлз Колсън, откриваме негово лично описание как през 1930 година, като 20-годишен студент в Кеймбридж, се е обърнал към вярата в Исус Христос:

„Бяхме около десетина души и заедно търсехме Бога; заедно Го и открихме. За пръв път в живота си разбрах, че Бог е мой приятел. Бог стана напълно реален за мен. Аз Го познах и можех да разговарям с Него по начин, който никога преди не съм си представял, че е възможен. И тези молитви бяха най-великолепния момент в деня ми. Животът ми имаше смисъл и този смисъл оживотворяваше всичко.“

Преживяванията на Колсън са съвсем подобни на моите, 43 години по-късно като млад професор в Бъркли. Би било впечатляващо ако можех да кажа, че имаше гръм от небето, че Бог ми проговори с ясен глас и това беше причината да стана християнин. Нещата обаче не се случиха така. Ненадейната среща на апостол Павел с Исус по пътя към Дамаск е по-скоро изключение, отколкото правило 16. Но аз действително имах (и все още имам, около 30 години по-късно) същата опитност, която Колсън описва. Животът ми има смисъл в Исус Христос и този смисъл оживотворява всичко.

Съвременни учени

Робърт Грифитс (Robert Griffiths, 1937–)

Робърт Грифитс, член на Националната академия на науките на САЩ, е Ото Щерн професор по физика в Университета Карнеги-Мелон. През 1984 г. той получава една от най-желаните награди на Американското физическо дружество за работата си в областта на статистическата физика и термодинамиката. Списанието Physics Today съобщава, че Грифитс е евангелски християнин, непрофесионален богослов, и помощник-преподавател по курса „Християнство и наука“ в Карнеги-Мелон. В изданието на Christianity Today от 3 април, 1987 г., Грифитс прави интересно изказване:

„Ако ни е нужен атеист за дебат, аз отивам във Философския факултет. Физическият факултет не върши работа.“

В Калифорнийския Университет в Бъркли, където бях професор в продължение на 18 години, имахме 50 професори по химия. Но години наред имаше само един, който беше готов публично да се определи като атеист – моят добър приятел Robert Harris, с когото все още, макар и рядко, разговаряме на духовни теми, обикновено по време на ежегодната ми лятна седмица в Бъркли.

Ричард Буб (Richard Bube, 1927–)

В продължение на много години Ричард Буб беше ръководител на факултета по материални науки в Станфордския университет. Не по-малко от 56 докторанти в Станфорд са получили своите докторски степени под ръководството на професор Буб. Буб е провел фундаментални изследвания по физика на твърдото тяло в областта на полупроводниците, фотоелектронните свойства на материалите, фотогалванични устройства (слънчеви клетки) и аморфните материали. Той казва:

„Процентно учените атеисти са толкова, колкото са и атеистите сред шофьорите на тирове.“

Дълго време Ричард Буб е представител на евангелските християни в академичните среди, служейки в продължение на много години като редактор на списанието Perspectives on Science and Christian Faith, издавано от American Scientific Affiliation, чийто член съм и аз. Буб води курс за второкурсници в Станфорд, озаглавен „Спорни въпроси в науката и християнството“.

Джон Сюп (John Suppe)

Друг член на Националната академия на науките на Съединените Щати е Джон Сюп, бележит професор по геология в Принстънския университет. Джон е всепризнат специалист по тектоника на плочите: деформациите на земната кора. Смътно съзнаващ своите лични духовни нужди, той започва да посещава службите в Принстънската капела, да чете Библията и други християнски книги. В края на краищата предава живота си на Христос и удивителното е, че първите му духовни преживявания сред християни са в Тайван, където получава Гугенхаймова стипендия 17. Сюп прави няколко интересни коментара във връзка с противопоставянето на учението за еволюцията:

„Когато някои християни, които не са учени, срещнат учен, се чувстват длъжни да разискват еволюцията. Това определено е грешка. Ако познавате учените и проблемите в живота им – гордост, себични амбиции, завист, – това са точно онези неща, за които Исус говори и които Той разрешава [чрез Своята смърт на кръста]. В науката е пълно с хора с много силно его, които влизат в конфликти един с друг… Евангелието се отнася за учените по същия начин както и за всички други хора. Дебатът за еволюцията по същество е отвличане на вниманието. Ако учените търсят смисъл в живота си, няма да го намерят в учението за еволюцията.“

Чарлз Таунс (Charles H. Townes, 1915–)

Моят кандидат за учен на века е Чарлз Таунс, който през 1964 г. получава Нобелова награда по физика за откриването на лазера. Трябва да си призная обаче известна доза пристрастие, тъй като професор Таунс е единственият приемлив кандидат за учен на века, когото познавам лично. Но лазерът е откритие, което значително е повлияло на живота на всеки, който чете тези редове. Д-р Таунс за малко да получи втора Нобелова награда за първите наблюдения на молекули в междузвездното пространство. Изучаването на молекулите в междузвездна среда впоследствие става главна част от астрофизиката, засягайки дори моята собствена работа. Чарлз Таунс написва автобиография, озаглавена „Да правиш вълни“ 18. Книгата е публикувана през 1995 г. от American Institute of Physics и ви я препоръчвам. След като говори за своята дейност в църквата, Чарлз заявява:

„С право бихте могли да попитате, „Откъде се е появил Бог?“ Възможно е моето обяснение да ви даде някакъв отговор, но за мен това е почти безсмислен въпрос. Ако изобщо вярвате в Бога, специфично „къде“ не съществува. Той е винаги там, навсякъде. Той обгръща всичко. За мен Бог е личностен и все пак вездесъщ – велик Извор на сила, Който има огромно значение за мен.“

Артър Шоулоу (Arthur Schawlow, 1921–2000)

Артър Шоулоу печели Нобелова награда по физика през 1981 година за работата си по лазерна спектроскопия. До своята неотдавнашна смърт, Шоулоу работи като професор по физика в Станфорд и е истински обичан сред обществото на физиците. Той не се двоуми да се определи като протестантски християнин и прави това необикновено изявление, което подозирам може да бъде направено само от учен:

„Щастливи сме да имаме Библията, и специално Новия Завет, който казва толкова много за Бога с понятия от широко достъпния човешки език.“

Алан Съндейдж (Allan Sandage, 1926–)

Най-добрият специалист по наблюдателна космология в света е Алан Съндейдж, астроном в Института Карнеги в Пасадена, Калифорния. Съндейдж е наречен „доайенът на космологията“ от New York Times когато спечелва доходната Крафордска награда през 1991 г., присъждана от Шведската Кралска академия на науките. Тази награда се дава на един космолог на всеки шест години и според Шведската Академия е аналог на Нобеловата награда. Алан Съндейдж е роден в еврейско семейство и предава живота си на Исус Христос на петдесетгодишна възраст. В книгата на Алан Лайтман, спомената по-горе 19, на д-р Съндейдж е зададен баналният въпрос: „Може ли човек да бъде едновременно учен и християнин?“ От негова страна се очаква положителен отговор, но той, вместо това, поставя един изненадващ акцент:

„Светът е твърде сложен във всичките си части и взаимовръзки, за да се дължи единствено на случайност. Убеден съм, че съществуването на живота с целия негов порядък във всеки един организъм е просто прекалено добре планирано и съчетано.“

Съндейдж е човекът, дал най-добрата настояща научна оценка на възрастта на Вселената: приблизително 13 милиарда години. При все това, когато този блестящ астрофизик е бил помолен да обясни как може човек да бъде едновременно учен и християнин, той се обръща не към космологията, а към биологията. Което затваря кръга на въпроса, който зададох по-рано от гледна точка на математическата физика и разбираемостта на Вселената: „Защо един учен би могъл да стане християнин?“ Отговорът от биологията е, че необикновено високото съдържание на информация дори в най-простото живо същество (най-простата самовъзпроизвеждаща се биохимична система) сочи към суверенен създател Бог.

Уилям Филипс (William Phillips, 1949–)

Както споменах по-рано, важно изискване за получаването на Нобелова награда по химия е достигането до 65-годишна възраст. Например моят добър приятел John Pople, сериозен християнин от Методистката църква, получи наградата по квантова химия за 1988 г. на 73-годишна възраст. Той я подели с Walter Kohn, който тогава беше на 75. Нобеловите награди по физика обаче, често се дават на много по-млади хора. Уилям Филипс получава Нобелова награда по физика на 48 години за развиването на методи за студено прихващане на атоми посредством лазерно лъчение. В деня на обявяване на наградите, 15 октомври 1997 г., Филипс участва в конференция за свръхмощни телескопи в Лонг Бийч, Калифорния. На задължителната пресконференция Уилям Филипс казва:

„Бог ни е дал невероятно очарователен свят – за да живеем в него и да го изучаваме.“

Филипс създава и пее в църковния хор към Обединената методистка църква “Fairhaven”, едно многонационално събрание от около 300 души в Гейтърсбург, Мериленд. Също така е учител в неделното училище и води библейски изучавания. Ако отделите време да се поровите малко повече в бюлетините от октомври 1997 г., ще откриете, че в събота следобед Уилям Филипс и неговата съпруга често пътуват до централната част на Washington – D.C. да вземат една сляпа 87-годишна жена с негърски произход, за да ѝ помогнат с пазаруването и след това да вечерят заедно.

Позволете ми само още веднъж да задам ключовия въпрос: „Защо един учен би могъл да стане християнин?“ Третият ми отговор е: забележителната фина настройка на Вселената. Пол Дейвис (Paul Davies), отличен популяризатор на науката, заявява:

„Настоящата подредба на материята свидетелства, че началните условия са специално подбрани.“

Е, ако думите въобще имат някакъв смисъл, изразът „специално подбрани условия“ предполага, че някой или нещо е направил подбора. Стивън Хокинг (Stephen Howking) доразвива идеята:

„Всъщност, ако разгледаме възможните константи и природни закони, които биха могли да съществуват, изгледите за възникване на Вселена, която да породи живот като нашия, стават нищожни.“

А често цитирания Фред Хойл (Fred Hoyle) добавя:

„Една разумна интерпретация на фактите ни навежда на мисълта, че някакъв свръхинтелект си прави шеги както с физиката, така и с химията и биологията и че няма слепи сили в природата, за които си струва да се говори.“

Моето лично виждане е, че всеки един от тези трима скептици по свой неповторим начин неволно подкрепя становището, изказано от апостол Павел повече от 1900 години по-рано:

„Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него – вечната Му сила и божественост, – се вижда ясно, разбираемо чрез творенията…“ 20

Преди заключителните ми думи, бих желал да отговоря на един въпрос, който често се повдига. „Защо, въпреки наличните доказателства, толкова много хора продължават да вярват, че не е възможно да бъдеш учен и християнин?“ Стигнал съм до заключението, че поне отчасти причината е в невярно представяне на нещата. Да вземем например една прочута книга от 1896 г. „История на войната между науката и богословието“. Авторът на тази полемика е Андрю Диксън Уайт (Andrew Dickson White), първият ректор на Корнелския Университет, първият университет в Съединените Щати основан на чисто светски принципи. (Всички други са изградени на християнска основа.) Ето най-известният откъс от нея:

„[Жан] Калвин започва своя „Коментар на Сътворението“ осъждайки всички, които поддържат схващането, че Земята не е център на Вселената и завършва изложението си с типичния за него цитат на първи стих от Псалм 93, като задава въпроса: Кой ще се осмели да противопостави авторитета на Коперник срещу този на Светия Дух?“

Това не представя Джон Калвин в много добра светлина, нали? Истината по въпроса обаче бе представена наскоро от д-р Алистър Мак Грат (Alistair McGrath), професор по историческо богословие в Оксфордския университет. В последната биография на Калвин от 1990 г. Мак Грат пише:

„Това схващане [на Уайли] бива повтаряно на практика от всеки учен, който пише по темата „Религия и наука“, като например Бъртранд Ръсел (Bertrand Russell) в своята „История на западната философия“. Категорично обаче може да се заяви, че Калвин не е правил подобно изявление в своя „Коментар на Сътворението“, нито е изказвал подобно мнение в която и да било от известните си творби. Това твърдение бива считано като абсолютно необосновано от кентърберийският англикански свещеник от 19-ти век Frederick William Farrar (1831–1903).“

Би било честно да зададем въпроса какво всъщност е мислел Калвин за хелиоцентричната теория за Слънчевата система на Коперник. И отговорът е, че не ни е известно. Най-вероятно, той дори не е бил запознат с работата на Коперник, чието име едва ли е било спрягано всекидневно във Франция и Швейцария по онова време. Но в предговора към превода на Новия Завет на френски, извършен от неговия приятел Пиер Оливетан (Pierre Olivetan), Калвин пише: „Целият смисъл на Писанието е да ни доведе до знание за Исус Христос и, достигайки до познаването Му (с всичко, което това включва), трябва да спрем и да не очакваме да научим нещо повече.“

Заключение

Надявам се, че ви дадох възможност да вдъхнете от аромата на историята на науката. Всъщност причината, поради която подготвих това изложение, е да обрисувам накратко духовния живот на учените, с които моите студенти са запознати от курсовете по обща химия или физика. Във всяко поколение има огромен брой бележити учени, които са били и са християни. За мен е огромна радост да бъда малка част от тази традиция. Също така се надявам, че ви дадох достатъчно факти, така че никога повече да не помислите, че е трудно да бъдеш едновременно учен и християнин. Накрая, следвайки примера на оксфордския професор Чарлз Колсън от неговите публични лекции на тема „Науката и християнската вяра“, ви насърчавам да размислите върху съвета на Псалом 34: „Вкусете и вижте, че Господ е благ.“

Адаптиран превод и редакция: Екатерина Атанасова, Ивайло Атанасов, Мариана Пенчева и Орлин Станчев.

  • 1. Авторът прави асоциация с известната попгрупа New kids on the block. б. пр.
  • 2. E. Schrödinger, Nature and the Greeks, Cambridge University Press, 1954.
  • 3. C. P. Snow, The Two Cultures and the Scientific Revolution.
  • 4. Alan Lightman, Origins: the Lives and Works of Modern Cosmologists, Harvard University Press, 1990.
  • 5. The Scientist, May 19, 2003.
  • 6. Деизъм – система на естествена религия, която приема съществуването на Бога, но отрича Неговото откровение. б. а.
  • 7. Robert Boyle, Some Consideration Touching the Style of the Holy Scriptures.
  • 8. Isaac Newton, Observations on the prophecy of Daniel and the Revelation of St. John.
  • 9. Edward B. Davis, Science and Christian Belief, pp. 103–117, October 1991.
  • 10. George Trevellian, English Social History, 1942.
  • 11. Royal Institution – мултидисциплинарна изследователска лаборатория в Лондон, чийто директор е бил Фарадей. б. а.
  • 12. Trevor Williams, Biographical Dictionary of Scientists, 1982.
  • 13. Преводът на български е взет от ревизирания Славейков превод на Библията, Пс. 111:2. Същият цитат отговаря на Пс. 110:2 в Синодалния превод. б. пр.
  • 14. J. J. Thomson, Nature, Volume 81, page 257, 1909.
  • 15. служител на църквата, който не е ръкоположен за свещенослужител. б. пр.
  • 16. Виж Деяния на апостолите, гл. 9 – б.р.
  • 17. Guggenheim Fellowship – парична стипендия, отпускана от Фондацията в памет на John Simon Guggenheim на утвърдени специалисти от всички области, природни науки, хуманитарни науки и градивни изкуства (с изключение на изпълнителските изкуства) за утвърждаване на тяхната творческа реализация за интервал време между 6 и 12 месеца. б. пр.
  • 18. Making Waves – игра на думи отнасяща се до вълноподобните явления, описващи научно лазерите. б. а.
  • 19. Виж бележка 4. б. р.
  • 20. Послание към римляните, 1:20, използван е ревизирания Славейков превод на Библията на български. б. пр.