• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Субектив

Неизменно е за вярващия понякога да се връща към началата на своя живот в Христос. Това е свързано както с търсене на „първата любов”, така и с нуждата за обективно сверяване на курса. Да се определят плодовете – този сигурен лакмус за истинност / неистинност, според думите на Исус, да се направи оценка и оглеждане в ясни огледала. С чисто и смело сърце.

Албрехт Дюрер - Изучаване на Библията, 1506 г.

Илюстрация: Албрехт Дюрер, Изучаване на Библията,
1506 г. (Източник: Уикипедия).

Как започва всичко?

Първото нещо, което вижда човек, който е притеглян от Христос по онзи Негов необясним начин, е многообразието на форми и съдържания, по които предполагаемото Христово учение е представено в света. Бързо разбира, че има три основни течения – Православие, Католицизъм и Протестантство, като доминиращото отношение помежду им е на антагонизъм.

После вижда, че Протестантството е силно разклонено – дотолкова, че отделните течения в него и границите между тях са трудно дефинируеми. За това се хващат другите две вероизповедания и казват: „а вижте нас, колко сме единни”. Което е вярно само до някъде, защото имаме автокефални Църкви в Православието с отделен устав, имаме Етиопска, Коптска и Арменска Православни Църкви, които не биват взимани на сериозно, а и самата Българска Екзархия от създаването си през 1870, до приемането й след Втората СВ и Патриарширане на общ събор през 1953 г. (два месеца след смъртта на Сталин), е подложена на схизма от Цариградската Патриаршия, третирана e като „секта“ и е непризнавана за равноправна от другите Патриаршии. Вътрешните борби в рамките на автокефалието, са аналогични и на процесите в сравнително единната Католическа Църква – с нейните множество ордени. Но поне при Православието и Католицизма имаме отчетливо очертани граници – както помежду им, така и във вътрешните им течения.

За „неопитния” търсач на вяра най-съществено е на какви хора ще попадне. Доверието му може да бъда подиграно и излъгано, той може даже да бъде и отблъснат от християнската вяра изобщо. Но даже и за човек, що-годе наместил се в някакво верско русло, пак стои въпросът за чистосърдечната преоценка.

Най-малкото, е неизбежен въпросът, щом има неизгладени от векове противоречия между деноминациите, как да се ориентира човек? Има ли Истина изобщо? Ясно е от самото начало, че вярата ще изисква посвещение и преданост. По какъв път да се мине, за да не се стига впоследствие до колизии между битие и съвест?

Това е същността на въпроса за авторитета и източниците. Целта на настоящата статия е да се даде някакъв първичен, но универсален отговор, който само да служи за отправна точка.

Библията

Както всяка материя си има своите устави, аксиоми и правила за доказателство, така веднага се забелязва уникалният документ, който е притежание на Християнството, негов символ и неотделима част – Библията.

В началото на 16 век един германски монах има уникалния шанс да съчетае неподправена преданост към Бога, добро богословско и светско образование, включващо гръцки и еврейски езици, добри наставници в манастира, както и да се ползва от технологията на печатане (1453 – Гутенберг), които му дават възможност да притежава от първите компактни Библии и речници.

Преоткриването на Писанията, задълго неизвестни и тенденциозно крити, има експлодиращ ефект. Един английски благородник от онова време изповядва „или това в книгите по някакъв начин не е достоверно, или ние не сме християни”. Те откриват един духовно логичен свят, в който има единство и хармония. Там отделните книги съществуват заедно, като се взаимопреливат, взаимодопълват и взаимотълкуват. В тях се открива монолитната картина на първоначалното, автентичното, неподправено и еталонно християнство. Тя е пленителна и желателна. И как да не изглежда като пътеводна светлина и нишка за обърканата религиозна картина! Като единствена панацея за болестите на религиозността.

Емоционалното преживяване на този взрив води до издигането на Писанията като единствен източник (авторитет) на вярата, сам по себе си. Това изразява лозунгът на Мартин Лутер „Sola Scriptura”.

Както ще видим по-натам, това може да бъде само един ехтящ лозунг, но не и фундаментът. Самият Лутер остава привърженик на молитвите към светиите, както и да признава особения статут на Дева Мария – едни не дотам протестантски идеи. А неговият антисемитизъм е тежък, с дълбоки исторически последствия (например Хитлер споделя, че дължи и на Лутер убедителността на речите си против евреите).

Нещо от личен опит – преди няколко години провеждахме ежеседмични срещи в малък колектив по въпроса за езиковите тълкувания. Имаше хора православни – от по-посветени, до по-миряни; католици; християни от протестантските общности – харизматик, баптист, петдесятен, евангелист (или както и да се казва точно); по образование – професор, доктор, доцент, магистър; по настрой – хора, които предимно се занимават с класически старогръцки, както и такива, които се занимават само с библейски старогръцки. Ползвахме също английски, новогръцки, руски, латински, френски, немски и частично италиански и еврейски език. Атмосферата беше творческа, всеки изпитваше удоволствие да вижда надеждно образовани събеседници с различен начин на мислене. Избрахме за анализ Посланието към Римляните (това е книгата, чийто текст може би познавам най-добре). Занимавахме се да маркираме възможните тълкувания, които изреченията предлагат граматически. След година и половина работни сесии в режим на brainstorming стигнахме до… края на трета глава. Бяхме поразени от многообразието на интерпретации, както и до теологическите последствия от тях.

Ето първия извод, който се налага от това – оставена сама по себе си, работата по тълкуване на Библията е в състояние на „неустойчиво равновесие”, в точния смисъл на този научен термин. Може да се уподоби на разходка по опънато въже или по минирано поле: малките отклонения са непрекъснато възможни, а и опасни. Една грешка поражда друга, грешните интерпретации водят до грешна интуиция. Едно ражда две, две раждат четири – като лавина или верижна реакция. Т.е. – искаш ли неминуемо да нагазиш в ерес, вземи един по-оригинален текст на Новия Завет, един добър речник, нека нищо друго да не те интересува, и започвай да твориш… Това, например, може да проследи в култа „Свидетели на Йехова”, които в стремежа си да следват само Писанията, стигат до положение техните фундаментални доктрини да бъдат лесно и отчетливо опровергавани… пак от самите Писания.)

И така, „Sola Scriptura” по необходимост се изражда в „La Scrittura – da solo come io la capisco.” Тоест – „Писанието! Ама само както аз си го разбирам”. Нещо, започнато с добър мотив (да се издигне единен критерий), но в крайна сметка имащо плод на разделения. Това е една от причините за неконтролируемото роене в Протестантството. С лошата пределна тенденция „човек-църква”.

Друг фактор за ненадеждността на подхода „Само Писанието”, е разночтението в самите древни ръкописи. Досега се водят спорове (и с грубости), кой текст е по-надежден. Така, както и кои книги да са част от Библията, и кои не, – да, спорът още не е разрешен. (Това е дълга тема, нарича се „Текстов критицизъм”, и не е предмет на настоящата статия). За това се захващат, например, проповедниците на Исляма, като казват – “вижте колко е ненадеждна вашата Книга, а нашата – не повече от петдесетина години след събитията в Мека, няма промяна“. (Която текстова сигурност на Корана (по обем около 2/3 Новия Завет), съвсем не детерминира единен подход при неговото тълкувание).

С тези доводи са посрещани не дотам образованите съвременни християнски мисионери в Близкия Изток и първоначалната им реакция е на изненада. Много от тях са си мислели, че едва ли не от зората на Християнството всеки проповедник притежава едно удобно и компактно копие на цялата Библия. Това далеч не е така.

В днешно време си имаме достатъчно копия, които да попиват праха в къщи и да ни улесняват чистенето. От над десетина години се разпространяват и електронни издания – по лаптопи и GSM-и. Удобно, практично, многофункционално. Но нека да проследим как са били нещата отначало.

Христовото послание е в духа, а не в буквата!

На планината Мойсей получава като доказателство за Божията намеса, което да представи пред народа си… гравирани писания върху плоча. Така че, по Божия промисъл, Писаното е сърцевината (ядрото) на вярата, около него всичко расте и гравитира.

В предхристиянския гръкоезичен свят имаме разпространение на Еврейската Библия (Танах) посредством нейния гръцки превод от III в. пр.Хр., наречен Септуагинта. Благодарение на него еврейските неща (история и вярвания) напускат родната си черупка и започват да правят първите си стъпки по широкия свят. Когато във 2 Тим. 3:16 се казва „Всяко писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата”, определено се визират Писания, които са вече на разположение. А като погледнем и предишния стих 3:15, където се казва, че още от бебе („врефос” в текста – бебе, или – съвсем малко дете) Тимотей е познавал тези Писания, т.е. – със сигурност от времето, преди да е познавал ап. Павел, и факта че е от смесен брак (Деяния 16:1… „там имаше един ученик на име Тимотей, син на една повярвала еврейка, а чийто баща беше грък”), можем да заключим, че става въпрос за (книги от) Септуагинта. Към които, по съвета на ап. Павел, трябва да се прибави вяра в Христос.

Неизменен факт е, че чрез „Словото всичко стана”, Словото е семето, което расте и дава плод (и го кълват небесните птици и задушават плевелите). Чрез него става растежът, обновлението и новораждането. Лайтмотивът на цялата Библия от Битие до Откровение.

Първото поколение християни, автентичните, тези, които получават вярата си директно от апостолите, които дават най-много мъченици в поколенията на Християнството, нямат своя писан „Нов Завет” (както, разбира се, и самите апостоли). Но това не пречи, чрез Катехизиса (тази „православна” дума не значи нищо повече от „устно поучение”), Новият Завет да им бъде гравиран в сърцата. Откровението на апостолите е мощно и автентично. Поучението има стабилен и вечен плод.

Ересите и контрапоученията имат своето място от самото начало на Християнството. Пътуващи проповедници – навсякъде. Сам апостол Павел минава на проверка през Йерусалим – това е необходим акт (Гал. 2:6) за укрепване на единството. Във 2 Кор. 11:5 и 2 Кор. 12:11 той говори за „превъзходните” апостоли, или – “твърде” апостоли. Т.е., имало е и други хора, които вървят и проповядват, изглеждали са ефектно като празничните илюминации, но днес ние не знаем техните имена, нито даже и какво точно са проповядвали. Потънали са в мрачната нощ след фойерверките.

Църквата навърта първите си години – идва второто поколение християни. И тяхната нова нужда: нещо което да подпечата Катехизиса, да придаде на вярата твърдина, неизменност, както и да отсява правилно от заблуда.

Когато Лука пише в Евангелието си 1:1–4 „Понеже мнозина предприеха да съчинят повест за съвършено потвърдените между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от началото са били очевидци и служители на евангелското слово, видя се добре и на мене, който изследвах подробно всичко от началото, да ти пиша наред за това, почтени Теофиле, за да познаеш достоверността на това, в което си бил поучаван.”, може да се забележат няколко неща. Първо – че мнозина пишат. И това не е от съвременен тип комерсиален интерес, а защото Църквата има духовна нужда. Нужда от писано слово. После – има един предварителен процес на удостоверяване на събитията (което неминуемо е свързано с паралелен процес на отхвърляне на басни и митове). Второ – Лука е искрено загрижен за своя знатен ученик Теофил, наред с познаването на фактите на вярата, да има и своето затвърждаване. Едва ли Лука е предполагал, че именно неговата версия ще бъде предмет на одобрение, и включена (наред с други) в един бъдещ корпус, наречен „Нов Завет”.

Второто поколение християни (какъвто е Теофил) получава отделните книги на НЗ (евангелия – послания – деяния – откровения). Тук-там някои имат повечко от книгите. Насърчава се и обменът им, както е писано в Кол 4:16 „И като прочетете това послание помежду си, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква; и онова, което е от Лаодикия, да го прочетете и вие.” Какво представлява посланието за Лаодикийската църква, остава неизвестно за нас.

Процесът на обмяната заема около 100 год. – чак около 150 год. еп. Ириней Лионски пръв ще постави въпроса за боговдъхновеността на книгите и нуждата от единен корпус – кои книги да влязат, и кои не?

Това е въпросът за Канонизацията.

На Събори и събори този въпрос ще се разглежда и Църквата, благодарение на Преданието (т.е. – доктрината, която се пренася през поколенията като теория и практика, а не в широкия православен смисъл – включващо целия църковен живот), е авторитет, който да каже: това трябва да бъде в Библията, а това – не. Критерий за включване в Канона е не само книгите да са автентични и да са всепризнати за боговдъхновени, но и да са писани от апостолите, като по изключение се допускат двама техни ученици – Марк и Лука (и евентуално автора на „Посланието към евреите”, понеже не знаем на 100% дали е ап. Павел). Извън корпуса остават книги, които не отговарят на тези критерии, като някои от тях са определено полезни, каквито са например трите послания на еп. Климент към Коринтската Църква (явно двете Павлови послания не са били достатъчни да й решат проблемите). Т.е. границата между книгите, които влизат в корпуса и тези, които не, е „размита” и не може да се говори за рязко очертание. Освен това, в самия корпус имаме „централни” книги, каквито са Евангелията, и периферни, каквито са Второ Петрово и Посланието на Юда. Това говори за неотделимостта на Библията от Преданието. В наши дни това означава, че за да разбираме и превеждаме Библията е необходимо да се ползваме от Християнската История.

Когато не правим това, има много капани, в които можем да влезем. Като започнем от тези, които броят буквите в Библията и гадаят по числата, и тези, които подреждат буквите в правоъгълни таблици и търсят думи и фрази по разните диагонали, имаме и буквалистките течения при преводите, било на ниво отделна речникова единица, било на ниво граматични правила, словоред и т.н. При всички положения, целта е да се „екстрактне” някакъв нов, оригинален смисъл, който да се представи като единствено възможен, скрит през вековете, и несъмнено авторитетен. Което отрича ролята на Църквата като авторитет и исторически не е нищо повече от хазартна игра върху смисъла на Писанията. Отрязването на Библията от Историята е рязане на артерия и ни води до „библейско иманярство“, т.е. търсене на някакъв смислов Граал, който да даде светлина за всички, и, разбира се, слава на намерилия го.

Тук правим втори извод – първите християни знаят нещата, и Писанията идват да потвърдят вече овладените знания и духовни позиции. Поучението се предава по реда на смяната на епископи, проповедници, благовестители чрез ръкополагането им от по-старите служители. Обучението им е чрез личния контакт и личния пример. Устно. Това устно предание (като явление) ще се предава до наши дни. То е неотделима част от вътрешния живот на Църквата. То дава начина как да погледнем на Писанията. Подходът и ключът.

Мартин Лутер също не е стъпил на гола почва, за да тълкува Писанията. Той не би направил нищо, без предадения му опит в монашеското братство и съветите на по-старшите.

Но къде при нас се проявява това Предание, необходимо за тълкуването на Библията? Първо – чрез нашия църковен живот, чрез проповедите, поученията, наставленията. Провеждано чрез служители, които са пак част от веригата на ръкополагането, продължена през дългите векове. И второ – чрез нашето Християнско наследство на Отци, Събори, Историческо и Систематично Богословие.

И в този ред на мисли – няма революции в тълкуването на Библията и методите за това. Вярващият не е свободен в тълкуването на Библията.

Колкото и обективно да бъде мислено някакво Библейско тълкувание, то е плод от семето на определен вид теология и християнска практика, а представянето на железния довод „Така Бог ми разкрива / Святият Дух ми говори” в най-добрия случай е изповед от собствена вяра (която, разбира се, може да е конструирана и градена от Божия Дух), а в най-лошия – субективно дърпане на чергата към себе си под влияние на временни емоции (и, разбира се, заблуди). Всеки трябва да си дава сметка за своя верски „бекграунд” и да има предвид възможните принципни трудности при дискусии с християни от друг „бекграунд”.

Възможно ли е все пак в Библията да има думи/стихове/пасажи/откъси, които да са предназначени за разкриване в по-късен исторически етап? Ако казваме, че това е възможно, пак е задължителен анализът на историческите интерпретации и неговите изводи не могат да бъдат игнорирани. Т.е. ако се стигне някой да налага други/нови интерпретации, то е по необходимост свързано със споменаване на резултатите от подобен анализ и аргументиране защо тълкуванията дотук са недостатъчни/ненадеждни.

Дотук би трябвало да няма сериозни възражения. Колизията идва, когато разглеждаме въпроса доколко Библията като документ е ОБРАТЕН КОРЕКТОР за вътрешния живот на Църквата. Свободното коригиране в рамките на Протестантството се нарича „Съживление”, „Връщане към основите” и т.н., и е нещо търсено и желано, докато в рамките на традиционализма на Православието и Католицизма, това е нещо немислимо. Поне засега. Лично вярвам за по-добри и освежителни времена.

Има и още авторитети за вярата. Продължаваме.

Апостол Павел говори в Посланието към Римляните, първа глава, как природата изявява Бога, как говори за Бога. (Без самата тя да е бог).

И днес учени, като гледат устройството на Космоса, на Микросвета, и на живота в неговите форми, разбират за интелигентност, стояща зад Творението. И всеки един ден си казва: „Това не може да е възникнало само”. Но разбирането за Величието и Свръхинтелигентността на Бога не е непременно да тласкат към вяра в морален и Християнски аспект. И ако Нютон и Айнщайн имат изявен афинитет към християнството, същото не може да се каже (поне засега) за Стивън Хокинг. Осъзнаването на Творението като феномен неминуемо активира един вътрешен личностен механизъм – четем по нататък в Римляни 2:14–15: „понеже когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то и без да имат закон, те сами са закон за себе си, по това, че те показват действието на закона написано на сърцата им, на което свидетелствува и съвестта им, а помислите им или ги осъждат помежду си, или ги оправдават”. По този повод Кант казва (перифразирано): „Две неща ми говорят за Бога – звездите над мен и моралният закон вътре в мен”.

Съвестта е авторитет! Даже и за езичници, които са отделени от Бога, има вътрешно вграден морален закон, а колко повече това мерило се изчиства и „тунингова” в нашия ежедневен християнски живот – стъпка по стъпка, неусетно, бавно. С това е свързана мисълта на св. Августин, че човешката душа по природа е християнка. Във времевата си жизнена рамка християнинът изживява движение „към нормалното”, с „обновяване на силата” (Исая 40:31). Това основно житейско Тайнство удържа християнина в правилния курс, в колкото и заблуди да попада в своето пътуване. Тук се изразява динамизмът и обратната връзка във вярата. Тоест в рамките на духовния растеж ние вътрешно ставаме все по-добри в познаването на Бога, усвояването на вярата, представена ни от външните източници на Библията и Християнското Предание – традиция. Един авторитет, заложен от Бога в самите нас!

Четвъртият и последен авторитет, който ще спомена, е погледът върху историята и съдбата на Израел – така необходим за християнина. От Израел са патриарсите, Заветите, Писанията и първоапостолите. От Израел имаме чудото на Въплъщението – как предвечният, несътворен Божий Син слиза на земята, за да бъде роден от жена, да изживее един земен живот, във времева рамка, да бъде разпънат и възкресен. Израел винаги е „питомната маслина”, на която присадените паднали еврейски клонки са естествени, а ние само биваме опитомявани. Това е светът, където фарисеите още живеят и където обръщенците към Исус Христос са „native speakers” за вярата. В Гал. 2:14 ап. Павел пита ап. Петър „как принуждаваш езичниците да юдействат” (в преводите имаме описателен израз – „живеят по юдейски”). Т.е. – предполага се като вярващи ние да придобиваме еврейски светоглед и мислене. Така Израел е едното от огледалата, примерът.

С Израел са свързани Последните времена и Второто Пришествие Израел е там, където се събират „сега” и „винаги”.

И като резюме, нека обобщим източниците:

  1. Писанията
  2. Историята
  3. Съвестта
  4. Израел

Свободни в анализа, нека никога да не бързаме с изводите. Като имаме хипотеза или хрумване по Писанията, преди да я изнасяме публично, нека проверяваме как е у автори като Климент Римски, Ориген, Августин, Василий Велики, Йоан Златоуст, и по късно Лутер и Калвин. Нека виждаме връзката и мястото в Систематичното богословие и да сме честни спрямо вътрешния си глас. Нека се интересуваме за Израел, където е централното средище на Историята, като Божи план.

http://rado76.wordpress.com/2

Радо, не знам дали ти си

Радо, не знам дали ти си пратил линк към твоя блог? Благодаря, на който и да е.

НЕ Е НУЖНА ОБЩА ФРАЗИОЛОГИЯ,

НЕ Е НУЖНА ОБЩА ФРАЗИОЛОГИЯ, А ФАКТИ

bravo Drago :)

bravo Drago :)

Вашият коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
  • Разрешени HTML тагове: <p><h2><h3><h4><a><em><strong><blockquote><code> <ul> <ol> <li> <dl> <dt> <dd>
  • Нови редове и начало на нов абзац се добавят автоматично.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите се превръщат автоматично в хипервръзки.
  • Допълнително изчистване на типографията.

Повече информация за опциите на форматиране

Изпращайки този формуляр се съгласявате с политиката на Mollom за конфиденциалност
To prevent automated spam submissions leave this field empty.