• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Субектив

Вчера. Вървя по улицата… горещо и тихо. От горещината и белотата във въздуха фасадите на крайуличните сгради са изкривени. Връщам се от мястото, за където бях тръгнала. Отивам и се връщам. Връщам се вкъщи и после пак излизам, и пак отивам, и пак се връщам и… череп с крилца от двете страни, нарисуван прецизно. На точки. Бели точки и бели ефирни крилца. Точно срещу мен. А по-нагоре, извън дизайнерската визия с черепа – увехнало лице. Лице без възраст, състарено, измито. Може би е майка, а може би е баба? Лице неразличимо, уморено и прозрачно, а черепът е много ярък, весел и красив. Да! Дизайнерът направил тази визия за тениска разбира от дизайн. Разбира как да стъпва върху острието на поп-културата, без да се подхлъзва в кича. Разбира от типография, от композиция, от форма и от мода. Разбира от неща, продаващи очи, очи, с които да погледна… там… извън.

Погледнах с тези негови очи и много ми хареса. Обаче едно малко камъче, влязло неочаквано над бялата платформа на сандала, много ми попречи. Попречи ми да вляза по-навътре. Попречи ми да продължа към вкъщи.

Спрях под вишните, приведени над пътя. Не можех да ги стигна. Тишина и вятър в топлината.

Защо жената беше облякла тази тениска? По навик? По случайност? Защото ѝ е подарена от дъщеря ѝ, от сестра ѝ, от племенницата ѝ, която вече си има друга, по-фешън? Защото я е купила втора употреба; видяла е, че има точки, а това лято те са най-модерни? Защото не е забелязала смъртта на нея? Защото не я интересува с какво се е облякла? А всъщност интересува ли я нещо?

А нас какво ни интересува? Най-много? В списъка с нашите интереси май не попада смъртта. Не е прилично да се говори за това, а и не бива… по-добре…

Какво ни пречи да помислим за смъртта? Защо отиваме и пак се връщаме, и пак отиваме, и пак се връщаме, без спирка? Без начало и край, привидно. За успокоение.

Вчера… днес… утре.

Защо не искаме да мислим за смъртта?

Хората говорят непрекъснато. Говорят за себе си, за работата си, за своето ежедневие, за храна, ресторанти, за представления и концерти, кино-добро и лошо, за неочакани или очаквани изложби, за екскурзии, басейни, покупки, кола, къща, деца или домашни любимци. И са щастливи? Лицата им са обветрени от светлината на деня, от благостта на простите неща и те примигват един-два пъти и пак се смеят и се протягат. Защото са доволни; защото мекотата на детската ръка е нежна и красива; защото рецептите, които са си споделили, ще ги накарат да забравят този или онзи ден и дните без начало и без край. Защото са доволни от факта, че са сити и задоволени. Доволни са от новата си малка дреха, доволни са от новата си чанта, от черноморската си или средиземноморската си почивка, книга, душ-кабина и леха пред мястото, наречено просторна вила или селска къща.

В градината отпред живеят охлюви и червеи; заплаче ли небето, те прииждат. Тъжно и красиво! В градината живеят ужасно много същества, непонятни и безкрайно прости, и безкрайно чужди. Червеи, охлюви и буболечки в пръст и светлина, понякога и в тиня. Градината прилича на леха от гробищна алея и само бялото небе и бялата веранда на тази къща ни припомня, че ние сме някъде, може би извън потока на града. Земя. Небе. Камъни. Река. И въздух, от който може да ни заболи глава. Не сме си у дома. И почваме да мислим за смъртта. Защо? Не сме си у дома. Извън машината на града.

Хората от града като че ли по-рядко се сещат за естествения ход на живота и не говорят, нито мислят за смъртта. А хората на село сещат ли се? Покрай грижите за утрешното бране от малката градинка, за утрешното чистене, готвене, за нахранването на котка, куче, пилета, а може и прасе, крава, магаре или дори кон. Колко красиво и прозаично! Не! И те не се сещат. Обзавели са се с по няколко телевизора, точно както хората от града. Тази телевизионно-кабелна мрежа е опасла и впримчила емоционално и нашите, и техните деца, големи и още по-големи, възрастни и още по-възрастни. Невидима и видима мрежа – заместител на въпроси в града и на село. Оплела покриви, веранди, кухни, боксове, големи и малки стаи, остъклени балкони и трапезарии, детски и семейни спални, навсякъде. Заместител на въпросите за смъртта.

Много е трудно да се говори за нещо извън говоренето, извън случването, извън питането. За много от нас смъртта е точка, не, запетайка, след която изречението продължава. Изречение неразбираемо, непреводимо.

Да превърнеш един всеприпознат и традиционен символ на смъртта в модна икона. За да преживяваш отново и отново, без край и без начало своето банално ежедневие и да потушиш извечния си, тих страх от неразбираемото, от несъществуването, от смъртта. Да преживяваш непрекъснато катарзиса1 от своето обезличаване, тъга, човешки страх, спотаена похот, омерзение от всичко и от всички, омърсено любопитство, неистови желания, неосъществени мечти, съсипани надежди и самота.

Противоотрова на отровата, която те гнети: страхът от смъртта е поносимо преодолим като виждаш навсякъде образа на смъртта. Върху модни тениски, бижута, аксесоари. Да я виждаш върху портмонета и чанти, да носиш клинове и панталони с декорацията на смъртта. Вятърът развява нежните шалове, с които се обгръщаме, и летните проветриви рокли с образа на смъртта. Непрекъснато и неизменно, като белег. Като знак. С обратен знак. За да ни пази от смъртта.

Присмей се, изплези се грозно на смъртта! Разкодирай я и я окарикатури, като я размножиш масово. Направи непонятното и плашещото част от баналното. Внеси я в сферата на играта, закачката, дизайна и творчеството, художествено и музикално. Приземи отвъдното и го припознай с приумицата, че сме модерни и красиви, и ще го забравиш. Ще забравиш страха от смъртта. Ще забравиш да имаш въпроси. И няма да видиш, че навсякъде витае смърт.

Вчера… днес… утре.

Навсякъде хората мечтаят и не искат да говорят за това. Не искат да помислят за това. Не им харесват документални филми с истинска смърт. Не! Не им харесва произнасянето на думата смърт. Какво ги плаши? Защо ни плаши?

Смъртта като модна икона

Колаж от снимки от интернет: Ваня Вълкова

Не само в последните години темата за смъртта е модерна и препълваща от различно съдържание. Тя винаги е била обект на творчество, поетично, музикално, художествено, драматургично или символистичен обект на религиозно магическо мислене. Смъртта като символ на тайната, непонятното, нечовешкото, неразгаданото, мистериозното, загадъчното и дори привлекателното, точно с тази си нечовешка същност и непознаваемост. Същността на неразбираемото, отвъдното или отвъд нашите представи и познаваеми понятия. От древността до сега, символиката на черепа заема много специално място в съзнатието на човека и изгражда сложни въображаеми структури, плетеница от взаимовръзки, от образи и представи за духовното, свръхестественото, непознатото, носещо непозната власт и сила.

Сега е малко истерично и натрапчиво модерна, на границата на кича и изцяло подвластна на имитационния поп-културен образ на мистериозно-тайно-духовното знание и образ. Сега образът на смъртта е просто модна икона, особено за деца, тинейджъри и млади хора. Той ги забавлява, провокира, дава им по-различно от ежедневието поле за размисъл. Дава им свободна улица да бъдат актуални и знаещи и да изглеждат като другите, еднакви и приети от своите връстници, защото са модерни. Защото носят белега, визията, иконата на смъртта. Защото имат кукли – модерни чудовища с любимото им лого: черепче, малко сладко черепче с панделка. Забавно, сладко и красиво. Някои наистина са добри дизайнерски решения. Да бъдеш приобщен и як. Да си като другите. Да имаш калъфка за смартфон или супер моден клин с черепи, с кръстове, понякога и обърнати, с кости и скелети. Да имаш чанта с черепи и розови панделки, да имаш точно такава маркова тениска, с каквато се запознах. Да, не се запознах с жената, носител на тениската с декориран череп, а със самия череп. С дизайнерската визия, вдъхновена от смъртта.

Защо? Красива ли е смъртта и може ли да бъде обект на модата? Виждали ли са повечето деца и млади хора смъртта? Или истински череп? Защо тази тема е привлекателна със своята непонятност и тайна, извън представите за тук и сега?

 

Разбрах, че една приятелка е болна от рак… Тук и сега. Точно тя. В началото не разбрах. Не ми се разбираше.

Когато сме близо до смъртта, не мислим за нея, а за живота си. Мислим какво още ще направим и как ще го направим. И сме благодарни, че сме добре и сме все още живи. Поне аз съм благодарна на Бога, че ме търпи, държи ме да не падна и праща Своите ангели да се грижат за мен. Не вярвате ли? Не вярвате в отвъдното, в непознатото и в другото? А вярвате ли в смъртта?

Искам да мисля за победата над смъртта, но не като предизвикан модерен и натрапчив катарзис, а като познание и слово. Не е лесно.

  • 1. Катарзисът е рязък емоционален преход, представляващ завладяващо чувство на състрадание, мъка, смях или друга крайна промяна в настроението, която довежда до обновление и възстановяване на желанието за живот. Катарзисът се използва в естетиката и психологията на изкуството по отношение на реакцията на зрителя, а в психотерапията – на освобождаването на потискан афект или психична енергия. В древногръцкия katharsis най-често е означавало „очистване“, особено от вина

Вашият коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
  • Разрешени HTML тагове: <p><h2><h3><h4><a><em><strong><blockquote><code> <ul> <ol> <li> <dl> <dt> <dd>
  • Нови редове и начало на нов абзац се добавят автоматично.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите се превръщат автоматично в хипервръзки.
  • Допълнително изчистване на типографията.

Повече информация за опциите на форматиране

Изпращайки този формуляр се съгласявате с политиката на Mollom за конфиденциалност
To prevent automated spam submissions leave this field empty.