• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Субектив

В един предходен постинг разсъждавах за това как в стремежа си да бъдем обективни и еднозначно разбрани от всички, се опитваме да възприемем един обективен начин на мислене. Но това, което обикновено се случва е, че прибягваме към една механистична представа за света и ограничаваме въпросите, които имаме правото да задаваме до такива, които се отнасят до механизми и процеси. В науката това може би е добър похват, но прилагането му във всяка друга област според мен е просто един ненужен интелектуален аскетизъм — доброволен отказ да виждаме света в неговата цялост. И все пак, такъв един механистичен светоглед като че ли запазва някаква привлекателност. Откъде идва тя?

Струва ми се, че такъв цялостен светоглед, формиран от научната методология, е привлекателен не толкова сам по себе си, колкото заради обществените очаквания, които поражда. Можем да ги видим най-ясно ако се върнем около 100-тина години назад, някъде между 19 и 20 век, времето, в което тези очаквания узряват и се превръщат в съвсем определени цели и обществени идеали, които трябва да бъдат преследвани. Тук не мога да пиша от позицията на специалист по история или философия, а просто като човек с най-общи познания за тези неща. Но дори дори и най-общите познания, като се подредят по подходящ начин, са достатъчни за да зададат някои интересни въпроси, особено за нас, които сме преките наследници на това не толкова далечно историческо време и все още се облягаме на някои негови предположения.

Да вземем например отново фотографията, която се развива технологично през втората половина на 19 век. Въпреки, че качеството на фотографските образи тогава не може да се мери с днешните цветни цифрови изображения, нито, разбира се, с рисуваните портрети по онова време, фотографията бързо добива обществено признание и популярност. Защо?

Първо, фотографията не лъже, също както огледалото. Тя не е като онези художници, които за да се харесат на владетеля са склонни да прикрият някои негови недостатъци в портрета и да преувеличат някой негови достойнства. Освен това, не е нужно да си знатен, за да имаш портрет. Да ти направят портрет по онова време е един вид признак на обществена за значимост. Но фотографията предлага това и на обикновения човек. Автоматично — аз съм не по-малко важен за човечеството, историята, обществото. (Загледайте се в израженията на лицата на тези стари семейни снимки отпреди 100 години, за да разберете какво имам предвид.) Падат някои граници между обществените слоеве. С една дума, Демокрация! Пред обективното око на фотоапарата всички са равни. Можем лесно да разберем политическите страсти и въжделения на това романтично по своему модерно време.

Друга страна на същата тази мечта за равенство се подхранва, както вече писах, от научния метод на познание. Втората половина на 19 век е също времето, в което модерната наука набира скорост и привлича общественото внимание. Хората са изумени от нейните успехи и от познавателната й мощ — в способността й да изучава света, в който живеем по един нов начин. Тя понякога открива напълно неочаквани явления и стига до напълно неочаквани заключения. Безмилостно събаря погрешните идейни замъци, колкото и изящни да са те — обществените предразсъдъци, наложени от хората с влияние. Край на идейния тоталитаризъм! Отново: демокрация!

Това е също времето, в което обществото вкусва осезаемо от благата на научно-техническия прогрес. Парната машина, електричеството, телеграфът, радиото, успехите в медицината и много други големи и малки изобретения навлизат (и обещават да навлизат) в бита все по-смело и изцяло променят начина на живот на обикновения човек. Ако се опитаме да погледнем света през очите на модерните хора от онова време, може би сме на прага на един свят, който не сме си и представяли? Свят, в който най-сетне бихме могли да се освободим от здравата хватка на нищетата, мизерията, страданието, потисничеството. А защо не и от човешката злоба, ако е вярно, че знанието облагородява? Бъдещето щедро обещава всеобщо благоденствие.

Но, като че ли и това е малко, научният метод на познание обещава нещо много повече. Модерните хора наследяват история, белязана с множество религиозни войни. Миротворството е тежко бреме когато двете страни настояват на своето си право. Възможно ли е всички конфликти да бъдат поставени на една обща основа? В науката това е възможно. Експериментът решава всичко. А по онова време почти всички вече са убедени, че научният метод не е някаква абстрактна идея — той работи наистина, развива се, вкусваме от плодовете му, навлиза в живота ни. Дали пък не сме открили панацеята за разрешаването на всички конфликти? Дръзко ли ще е да се надяваме на всеобщ мир в близко бъдеще?

ТитаникИ та­ка, ето по­не три от иде­и­те, ко­и­то бе­ле­жат не­съм­не­ния за вре­ме­то си три­умф на мо­дер­на­та ми­съл: ра­вен­ст­во, бла­го­ден­ст­вие, мир. Три­умф, кой­то по­доб­но на „Ти­та­ник“, от­пла­ва в зо­ра­та на 20 век към но­вия свят, на­то­ва­рен с ог­ром­ни на­деж­ди…

Спо­ме­на­вам всич­ки те­зи не­ща за да ста­не яс­но кол­ко мно­го е за­ло­же­но на кар­та ко­га­то жи­те­ли­те на 20 век си за­да­ват въп­ро­са: Как поз­на­ва­ме све­та, в кой­то жи­ве­ем? Мо­жем да раз­бе­рем за­що жи­те­ли­те на 20 век са та­ка ре­ше­ни да след­ват на­уч­ния ме­тод във вся­ка об­ласт, къ­де­то и да ги за­ве­де той; за­що е тол­ко­ва важ­но да бъ­де про­ка­ра­на без­ком­про­мис­на гра­ни­ца меж­ду т. нар. обек­тив­но и су­бек­тив­но поз­на­ние; за­що на­у­ка­та но­си на пле­щи­те си та­ка­ва ог­ром­на те­жест от об­щест­ве­ни очак­ва­ния и е кра­ен ав­то­ри­тет за вся­ко зна­ние. Мо­жем да раз­бе­рем и ня­кои осо­бе­но­сти на на­ша­та соб­ст­ве­на бъл­гар­ска ис­то­рия или по­не кон­тек­с­та на всич­ки те­зи пре­врат­ни съ­би­тия от Въз­раж­да­не­то до на­ши дни.

Всъщност, има нещо много знаково в съдбата на „Титаник“ — най-сигурният кораб за времето си. Само две години след неговата трагична катастрофа идва първото голямо корабокрушение на мечтите на модерните хора — Първата световна война — най-грозната война, която светът е познавал до този момент — войната на калните траншеи и зелените униформи, в която грубата сила се надсмива над човешкото достойнство. Война, от която десетки милиони не се завръщат, а тези, които се завръщат, носят със себе си и усещането, че от двигатели на историята са се превърнали части на една бездушна военна машина.

И това е само началото на редица корабокрушения с подобен привкус, с които е изпълнен миналият век. Модерният човек е така силно решен да постигне мечтите си, че един век не му е достатъчен да се откаже. Защото кой може да отрече, че това са едни добри мечти? Дори ние, постмодерните хора, не сме се отказали съвсем от тях. Просто сме се изморили от това постоянно да намираме точно обратното на това, което търсим. Може би това е подходящ момент да се спрем и да ги преосмислим. Какво точно не е наред и къде бъркаме?

Това не е много далечно за нас време и гледайки към него, можем да направим една крачка назад, да се обърнем и да погледнем на нашето време от дистанцията на миналото. Какво виждаме? Кои от мечтите на модерните хора още държим? От кои сме се отказали и с какво сме ги заменили? И докъде е разумно да стигнем в тяхното преследване? Защото… чудно ли би било ако векове наред се окажат недостатъчни за да се откажем да преследваме някои от своите нови постмодерни мечти?

Вашият коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
  • Разрешени HTML тагове: <p><h2><h3><h4><a><em><strong><blockquote><code> <ul> <ol> <li> <dl> <dt> <dd>
  • Нови редове и начало на нов абзац се добавят автоматично.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите се превръщат автоматично в хипервръзки.
  • Допълнително изчистване на типографията.

Повече информация за опциите на форматиране

Изпращайки този формуляр се съгласявате с политиката на Mollom за конфиденциалност
To prevent automated spam submissions leave this field empty.