• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Субектив

Тази пролет медиите бяха отразили едно обществено проучване на Института за икономически изследвания към БАН — все със заглавия, които в общи линии гласяха, че българите, които желаят да напуснат страната завинаги, са се увеличили повече от три пъти през последните четири години. Първоначално от изнесените данни е трудно да се разбере за какво точно става въпрос, но малко аритметика помага.

Изследването сравнява нагласите на българите живеещи в страната непосредствено след приемането ни в ЕС (2007 г.) с нагласите им в момента (2011 г.). Ето какво излиза: Докато тогава и сега броят на хората, които имат намерение да напуснат страната временно и след това да се върнат, остава приблизително един и същ (все около 250 хил.), то броят на тези, които днес възнамеряват да напуснат страната завинаги е драстично увеличен в сравнение с 2007 г. (може би около 220/65 хил.) Това е интересно. Най-малкото показва, че у българите мотивациите за временна и за постоянна емиграция очевидно произлизат от различни неща. Разбира се, човек се пита от какво именно?

За мен интервалът 2007—2011 г. е точно времето, през което живея в Белгия и следя тези новини от разстояние. Затова ми направи впечатление цитираното мнение на доц. Веселин Минчев (вероятно един от авторите на изследването), че една от причините за тази осезателна промяна на нагласите е големият брой завърнали се в страната емигранти, които „вече имат други изисквания и очаквания и създават подобни нагласи сред близките си“. Дали това е причина за емиграция или не, не знам — нека специалистите да кажат. Но, че един завърнал се в България емигрант може да събуди притъпеното чувство за нормалност у близките си, това много лесно мога да го повярвам.

Това съответства на моите първи впечатления в чужбина, идвайки от България където бях прекарал съзнателния си живот до тогава. Наистина, най-общо казано — усещане за нормалност. Не искам да бъда разбран погрешно. Имам немалко приятели, които като мен са дошли в Белгия от други страни. Ако им кажа, че Белгия е „нормална“ държава, бих предизвикал у тях деликатна усмивка. Всяка страна си има своите, да ги наречем, „особености“. Когато чужденци в Белгия споделят един с друг своите административни или езикови неволи, разговорът обикновено ще завърши с ироничното „Се Белджик“ (това е Белгия), което трябва да обобщи всичко. Един приятел при преместването си от САЩ в Белгия, като типичен американец беше решил да вземе със себе си и колата си. Това му позволи да развие добродетелта, наречена търпение — изключително важно нещо за един американец, който се мести дългосрочно в Европа. Отне му повече от година и половина докато получи белгийски номер. Ако започна да давам примери, свързани с езиковите „особености“ в Белгия, рискувам съвсем да загубя нишката…

България също си има своите „особености“. Ние си ги знаем. Казвам това, за да стане ясно, че като говоря за „нормалност“, нямам предвид тях. Имам предвид предимно две неща, които не могат да минат за „особености“, понеже са много по-основни и които ако се променят към по-добро, усещането за „нормалност“ в страната ни би се повишило значително.

 

"Мъжът с бомбето" (René Magritte), изрязан от огледало на една витрина в БрюкселПървото е отношението към човека. Не казвам, че ние българите сме коравосърдечни и студени хора. Тъкмо напротив. Но това е един съвсем различен разговор… Пак имам предвид друго. Бих могъл да го изразя най-добре метафорично. Един българин току-що излязъл от страната си в чужбина се чувства като стръкче трева след свеж пролетен дъждец, което доскоро се е намирало под гумите на двутонен джип. Бавно, много бавно, започва да се изправя и да придобива нормалната си форма. Не че един българин в чужбина не среща определени трудности (било като чужденец, било като редови гражданин), но това, което веднага му прави впечатление е донякъде изненадващото осъзнаване, че отношението на хората около теб, преди всички останали фактори (дали си българин, черен, бял, образован или не, възпитан или не) се формира от нещо по-голямо — нещо, което изхожда просто от факта, че си човек. Най-добрата дума за това е „уважение“ и смея да твърдя, че в България значението на тази дума е изкривено или понякога дори — откровено непонятно. Което ни кара да се замислим и за значението на думата „човек“

Един прост пример. Пътуваме със съпругата ми в автобус от Кьолн към Брюксел. Връщаме се от посещение при приятели — късно вечер, може би 10 или 11 часа. От една от по-предните седалки, където са седнали двама младежи, звучи музика на непознат език с повтарящи се мотиви, може би с някакъв източен произход, но щедро предоставена на разположение на всички пътуващи, някои от които може би се опитват да си починат след уморителен ден. Една дама зад нас повтори няколко пъти на висок глас на отчетлив британски английски: „Някои хора не знаят какво е уважение!“ Може би ако това се случваше в собствената й страна, истинските джентълмени не биха си позволили да я оставят да повтаря и биха се опитали да разрешат проблема някак си. Вероятно обаче мъжете в автобуса са били предимно белгийци, които се смущават да правят забележки или такива като мен, които не знаят как да постъпят. „Смекчаващо вината обстоятелство“ за мен беше, че добре познавах езика, на който се пееше и стила музика, наречена там откъдето идвам „поп-фолк“. В България бих гледал на тези младежи като на непознати, но в чужбина се чувствам някак си обвързан с такива хора и злепоставяйки тях, злепоставям и себе си.

Използвах една от почивките за да отида при тях и да им обясня на български какъв е проблемът. Подозирах, че ще ги смутя с това и така и стана. Вероятно целият автобус беше убеден, че това са някакви арогантни типове, но аз подозирам, че това са просто обикновени български младежи, които „не знаят какво е уважение“ в истинския, а не в саркастичния смисъл на тези думи. Възможно е да не са го изпитвали върху себе си, за да се научат.

 

Второто нещо, което допринася за усещането за нормалност и което редовият българин не познава е свързано повече с обществото отколкото с личността. Много просто: в едно нормално общество има обществени механизми за това кое как трябва да стане, които работят. Може да чакаш година и половина за да получиш белгийски номер, но ако си започнал правилната процедура (което в Белгия не е чак толкова прост въпрос) имаш увереността, че всичко е въпрос на време. Увереност, която редовият българин не може да си позволи в собствената си страна. Симптом за тези развалени обществени маханизми в България е повсеместното негласно (а понякога и гласно изказано) разбиране, че „държавата“ трябва първо да ми подсигури образование, дом, работа с „точен“ шеф, семейство без никакви проблеми в него, „разбрани“ роднини, послушни деца и едва тогава бих счел за морално оправдано да си дупча билетче в градския транспорт. Тук не са нужни много коментари. Причини много могат да бъдат намерени… Важното е общото усещане за общество, което е разпокъсано. Усещане, което е болезнено и което не ти позволява да имаш радост от живота, бил той труден или лесен.

 

Е, и? Защо споделям всички тези неприятни впечатления? Споделям ги, защото мисля, че си струва поне да си зададем няколко въпроса. Кой съм аз? Кои са другите около мен? Какво можем да направим един за друг в положението, в което се намираме? Това не са „философски“ въпроси. Това са много практични въпроси. А защо не и да си ги задаваме редовно от време на време?

Много интересен пример с

Много интересен пример с българските младежи в белгийски автобус!

Питам се как завърши въпросната история? С happy end или “както дойде”, по нашему?

Това си беше краят на

Това си беше краят на историята. Съобразиха се, разбира се. Или нещо незнайно какво в забележката ми ги е накарало да се засрамят, или (което според мен е по-вероятно) не са били по природа арогантни. Просто така са свикнали.

наистина е така

Много добра статия. Благодаря ти, Ивчо.

интересна статия!

Поздрави Ивчо - интересен коментар, написани и изразени добри мисли по много добър начин! Радвам се, че пишеш повече..
За статията - мисля, че се наблюдава постепенна конвергенция или сближаване между страните в Европа - включително и България, а и САЩ, в посока социализация, или по-скоро социалистизация, християнството е измествано агресивно от хуманизма и атеизма и за съжаление житейската философия на джипа ще настъпи и смачка тревичките на западната “цивилизация” скоро… Уважението към човека ще ни липсва, защото липсва по-голямото уважение - към Създателя му.. та какво остава за него.
Има нужда от това да изразяваме мислите си по подобен начин! Продължавай и успех!

Орльо, благодаря ти за

Орльо, благодаря ти за коментара.

Интересно определение даваш на хуманизма: уважение към човека без уважение към неговия Създател. В голяма степен си прав. Да, при хуманизма ценноста на човека е като постулат - изходна точка и не произтича от нещо по-основно както е за един вярващ християнин (от Божия образ, който човек носи). В същото време, отречеш ли този постулат, хуманизмът изчезва като идея. Затова не очаквам хуманизмът на запад да направи съзнателно такова интелектуално самоубийство. Тогава за вярващите християни в хуманистично настроени общества остава отворено огромно поле да практикуват и да настояват публично за това ценността на човека да бъде зачитана, въпреки възможните различни тълкувания какво може да означава това на практика.

От друга страна, историите на комунизма и на национал-социализма от миналия век би трябвало да ни научат, че хуманизмът като че ли не е самодостатъчен като идея за да изгради здравословна практика. Имам предвид тези исторически абсудри на чудовищна безчовечност в името на хуманизма, без това да засегне самата идея. Съгласен съм, че Западна Европа не гледа достатъчно сериозно на този исторически урок, но не мисля като теб (ако правилно съм те разбрал), че е тръгнала единодушно да прегръща социалистически идеи. В някои страни мога да си го представя, но в други просто липсва почва, на която да покълнат. Дори в Белгия, като че ли това е една от точките на напрежение между фламандската и валонската части.

А в България според мен проблемът е много по-различен. Ние тепърва трябва да започнем да си припомняме като общество (нямам предвид като единици) какво е това да си човек и да живееш сред хора.

Otnosno spisvaneto na aktuqlni sybitiq, analiziraneto im i t.n.

Chestito Muza…Novo poprishe s dobri izqvi…Kolko hora biha ti zavidqli…
Dokaza za poreden pyt, 4e ot fizici mogat da stanat pisateli, jurnalisti, sociolozi, no obratniq variant ne e v sila i e neizpylnim…..ot vsqkakvi drugi profesiii ne se stava fizik….
Blagodarq Vi s Marianska, 4e vi ima, 4e ste prekrasni, umni, zabavni, mudri, estestveni i predi vsi4ko s dylboka dushevnost…
Super, IVO
Pozdravleniq za izqvata…i vse napred i v tova i v drugoto poprishe..
Vylnuvaj horata s pisaniqta si, karaj gi da mislqt pove4e, no i da dejstvat pove4e i da ti sytrudnichat pri neobhodimost…

Орхи, бладодаря

Орхи, бладодаря за насърчителните думи! Да наистина, това, че нещо ни вълнува или ни кара да се замислим, не води автоматично до съответни действия, а те са важните. Добре е да се провокираме и насърчаваме един друг към такива по всякакви начини, било то само чрез думи.

Единственият начин да се възстановят разрушениете обществени връзки, макар и в миниатюрни мащаби, е човек има изисквания към другите около него - за това как се държат и какво вършат. А начинът, по който са поставени тези изисквания, говори най-ефективно на дадения човек за това как гледаме на него - дали като на досадник или като на орговорна личност. Малко или много човек е склонен да се държи по начина, по който другите гледат на него.

Откакто живея е Белгия съм забелязал нещо интересно - не знам доколко е универсално или просто лични наблюдения. Забелязал съм у себе си и у други българи, които излизат рядко или за пръв път в чужбина едно странно вътрешно желание, почти мания, да спазват правилата - много по засилено, отколкото у местните хора. Вероятно много българи, уморени от беззаконието в страната си, се радват като малки деца когато попаднат в среда, в която има някакъв ред. Защото всеки естествено желае животът му да е подреден, да се чувства ценен и на място. Ако това е така, тогава възпроизвеждането на такава среда, дори в малки мащаби, може да направи чудеса. (Разбира се, без илюзиите, че това става лесно.)

Вашият коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
  • Разрешени HTML тагове: <p><h2><h3><h4><a><em><strong><blockquote><code> <ul> <ol> <li> <dl> <dt> <dd>
  • Нови редове и начало на нов абзац се добавят автоматично.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите се превръщат автоматично в хипервръзки.
  • Допълнително изчистване на типографията.

Повече информация за опциите на форматиране

Изпращайки този формуляр се съгласявате с политиката на Mollom за конфиденциалност
To prevent automated spam submissions leave this field empty.