• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

вяра

Налични статии:

Светлана Караджова е обществен деец и публицист, потомка на българските преселници в областта Банат, на север от Дунава в днешна Румъния и Сърбия, след неуспеха на Чипровското възстание (1688 г.). През 2007 г. става основател и председател на Дружеството на банатските българи в България. Била е издател и главен редактор на вестник „ФАЛМИС – Uveć falim!“ (1998–2003 г.) и редактор в католическия вестник „АБАГАР“ (2004–2007 г.). Между 2011 и 2015 г. е кмет на родното си село Бърдарски геран. Участва в Управителния съвет на организацията за междурелигиозен диалог „Мостове“ (BRIDGES) като представител на католиците. Определя себе си като „прекалено различна и борбена, принадлежаща на малка общност, но мислеща извън границите на тясното ѝ пространство“.

 

Скъпата благодат е съкровището, скрито в нива, заради което човекът отива и на драго сърце продава всичко, което има… Тя е призивът на Исус Христос, по който ученикът оставя рибарските си мрежи и тръгва след Него… Такава благодат е скъпа, защото ни призовава да следваме, а е благодат, защото ни призовава да следваме Исус Христос. Тя е скъпа, защото струва на човека живота му, а е благодат, защото така му дава истинския живот; скъпа е, защото осъжда греха, а е благодат, защото оправдава грешника. Най-вече, тя е скъпа, защото е струвала на Бога живота на Сина Му – „с цена сте били купени“ – а това, което е струвало толкова много на Бога, не може да бъде евтино за нас.

 

Постоянната заетост на ума, ръцете, очите и ушите ни сякаш не оставя място за мисълта за смъртта. Тази тема трудно си пробива път в медиите и в разговорите между приятели. На път е да изчезне дори от църковната проповед. Понякога си мисля, че само магия може да я върне на подобаващото ѝ се място. Но ние вече познаваме една такава магия: „Магията на киното“, както озаглавихме нашата поредица. Някои режисьори охотно използват своята магическа дарба, за да ни кажат: „Хайде да поговорим за смъртта! Защото, ако вие спокойно можете да живеете без мисълта за нея, аз не мога!“

За живота е лесно да се говори и пише, едва ли не той е постоянен обект на разискване, в новините, в плановете на хората, в съветите на по-възрастните към по-младите. Животът, изглежда, е низ от събития, развитие, той е като път, който трябва да се извърви. Но накъде води този път, къде спира той?

За познанието, вярата и смисъла

Интервю с Олег Воскресенски

По покана на сдружение ХАРТА, в България от 10 до 14 октомври гостува православният апологет Олег Воскресенски (Русия/САЩ). Той участва в няколко публични прояви, а накрая беше любезен да даде интервю за списание harta-bg.info.

Олег Воскресенский е филолог, доктор по педагогика и магистър по богословие, съавтор на училищни руски учебници по „Основи на православната култура“ и „Основи на световните религиозни култури“, служител при олтара (алтарник) на руската православна църква във Фридли, Минесота (САЩ). Провежда мисионерска дейност в Русия.

 

Докато използваните като средство за обществен терор от ислямските екстремисти показни обезглавявания на американски и британски граждани получиха желаното от авторите им обществено внимание, тихият терор над цивилни жители от бойци на т. нар. Ислямска Държава в Ирак и в Сирия продължава ежедневно и остава почти изцяло неотразен в българското публично пространство.

Понижаващи се температури, сковаващ студ. Храстите приютяват врабчета в оголените си клони, а малките разбойници от време на време се боричкат за някоя троха и се започва битка за надмощие за пшеничната награда. Замръзнали локви, превърнали се в огледала на зимния свят. Клоните на дърветата са покрити с дантела от скреж, правещи ги приказно красиви и нереални. Зимата е причудливо красив и вълшебен сезон.

По всичко личи, природата сама предвещава празник.

Интересно е как са наименувани дните на Страстната седмица. Всеки един от тях носи определението „Велик“: „Велики понеделник“, „Велики вторник“, „Велика сряда“ и т.н. Когато стигнем до неделя — денят на възкресението на Исус Христос (и първият ден от седмицата, според юдейската традиция) — този ден е наречен просто „Велик-ден“. Прехвърляйки през ума си дните на седмицата в тяхната последователност, оставаме с усещането за развитие на събитията в определена посока. Когато стигаме до първия ден от новата седмица, това е „Денят“: съсредоточието и целта на всички предходни събития. Дали само си въобразявам или наистина онзи, който е измислил тези наименования, е заложил в тях послание, което с времето сме забравили?

Разпети петък – ден на съд.

През нощта на Велики четвъртък, Исус е арестуван от юдейските управници с помощта на т.нар. храмова стража, която е била на тяхно разположение, и с предателството на един от най-доверените Му хора. Те не смеят да извършат това публично, защото се страхуват от безредици. Извършват го нощем. Затова им е нужно напътствието на Юда, който да ги заведе при Исус. Сутринта градът ще е поставен пред свършен факт – Исус е арестуван от властите, значи с някакво основание; може би има защо. Поради тази причина, те бързат да издадат присъда.

Ако следваме евангелския разказ според Марк, става ясно, че Исус влиза тържествено в Ерусалим и същата вечер се връща във Витания с дванадесетте Си най-близки ученика, за да пренощуват. Витания е село, разположено на около 3 километра източно от Ерусалим. Дели ги едно възвишение, наричано Маслинения (гръцки, Елеонския) хълм. Пътят от Ерихон за Ерусалим пресича този хълм, а Витания се явява нещо като последна спирка преди големия град. Това е същият път, по който Исус е посрещнат триумфално при влизането Си в града.

Наближава Великден. Какво е специалното на този празник? Всеки празник се очаква да носи нещо специално — не просто отдих от напрегнатото ежедневие, но и малко по-различен ритъм сред неговата монотонност; малко по-различна динамика в календарната година; усещане за целенасоченост на потока на времето; за смисъл и принадлежност към нещо по-голямо от простото съществуване. Да живееш и да съществуваш са различни неща. Затова и имаме празници. И така, какво е специалното на Великден?

Джон Ленъкс е един от съвременните християнски апологети, които в последно време активно се ангажират в публични дебати с позицията на т. нар. „нови атеисти“ (наред с хора като Алистър Макграт и Уилям Лейн Крег). Като казвам „апологет“ нямам предвид богослов. Той е професор по математика в Оксфорд.

Тези дни в България гостува пътуващият по целия свят индийски духовен учител Шри Шри Рави Шанкар. Основната тема на поученията му по света са стресът на западния човек и изчистването на “токсините” от него като средство за постигане на по-добър живот и световен мир. Както гласи новината в сайта на държавния “Канал 1”:

В министерство на образованието миналата седмица се получило известие, че на 11 ноември 2011 г. (петък) идва краят на света. Пратили съобщение до всички учебни заведения, че идващият петък е последен в човешката история и всеки ВУЗ да се подготви подобаващо.

В УНСС прочели указанието и с пълно единодушие решили да обявят цялата седмица преди петъка за неучебна, за да се подготви всеки както може, да отиде по родните си места и да се сбогуват. В Софийския университет приели новината с голямо прискърбие, но все пак имало учебен план за изпълнение, затова понеделник, вторник и сряда останали учебни, а четвъртък бил денят за размисъл. В Техническия университет

Преди няколко дни имаше събитие от изключителна важност за едни хора, мъже и жени, наричащи себе си „Бяло братство“. Последователи на Петър Дънов (познат и с духовното му име Беинса Дуно).

В събота, 20 август, случайно попаднах на кратко репортажче за посрещането на „Космическата Нова година“, за дъновистите, за „Бялото братство“, за паневритмията и за това какво учи Учителят Дънов. Информацията беше подплатена и с три интервюта с дъновисти.

Какво ми беше впечатлението? Какво разбрах или не разбрах? Какво остана в мен, след като репортажът свърши?

Наскоро станаха известни окончателните резултати от Преброяване 2011. Данните по демографските, икономическите и социалните показатели оставям на статистиците; те могат да се анализират и оценят чрез техните методи. Но има един показател, който трудно – ако изобщо, – се поддава на статистика: личната вяра на гражданина. Той фигурира сред данните, скрит зад термини като „вероизповедание“ и „религиозност“, които звучат някак по-научно. Но от това картината на вярата на българските граждани едва ли става по-ясна.

Ивайло Атанасов 2 декември 2008

Светлината се движи по-бързо от звука.
Затова някой хора изглеждат блестящо, докато не ги чуем да говорят.

Този анекдот е както забавен, така и правдив. Авторът му като че ли опитва да ни обърне внимание на две неща: склонността ни като човешки същества към предразсъдъци и първичната ни нагласа като жители на 21 век на всеки въпрос да търсим научно обяснение. В настоящия втори брой на списание ХАРТА искаме да се докоснем по своеобразен начин и до двете теми.

Цялата уводна статия >

 

Веднага след написването на горното заглавие се замислих мога ли да измисля нещо по-шаблонно от това словосъчетание, сякаш изскочило от мотото на поредната инициатива за събиране на пари чрез SMS за поредната благотворителна цел. Медиите обичат да си играят с думите и символите, да ги вплитат едни в други и да ги усукват като втасало козуначено тесто – добре гарниран и поднесен полуфабрикат с трайност поне 30 дена. Около Рождество Христово обикновено чуваме, че по Коледа стават чудеса и че трябва да родим надеждата в очите на някой страдащ, а Великден е известен като най-подходящото време да възкресим българския дух чрез силата на тази или онази инициатива или традиция.

 

Този текст е обработена версия на беседа, изнесена пред аудитория от млади християни. Затова тежкото обобщаващо заглавие не бива да подвежда – нямам претенции, че предлагам на читателите фундаментално изследване на един толкова дълбок проблем. По-скоро излагам погледа си върху причините за неговото възникване и развитието му през вековете, което за съжаление е създало превратна представа у много хора за същността на християнската вяра. Считам за уместно да представя проблема в историческа светлина, защото той е неразривно свързан с историята на християнската цивилизация.

 

Блез Паскал – гениален математик и физик – живее във време, когато разумът все повече се възприема като върховен съдник за Истината. За разлика от своите съвременници, Паскал - може би защото има гениален ум, – осъзнава, че разумът е нещо велико, но същевременно и ограничено. Според него за разума винаги ще има граница, отвъд която той никога не може на премине. От друга страна, Паскал недоумява защо хора, които се осланят на разума, подхождат изключително нерационално към основните въпроси за живота, смъртта и собствената си участ. Именно за тези хора, скептици и рационалисти, той подготвя своята „Апология на християнската религия“. Поради ранната му смърт (едва на 39-годишна възраст), съчинението остава незавършено, но записките на Паскал са събрани и публикувани след смъртта му под заглавието „Мисли“. Редакция „Богословие и философия“ предлага някои от тях като част от непознатото наследство на Блез Паскал.