• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

култура

Налични статии:

Всеки народ има основания да се гордее с историческото си наследство. Доброто историческо наследство включва постиженията на националната култура, съграждането на здрава държава, свидетелства за героизъм и себеотдаване за благото на съотечествениците. Най-трудно доловимият, но пък и най-важният елемент на едно историческо наследство е духовното наследство. Това са вярванията, ценностите и идеалите, които са се вкоренили дълбоко сред народа. Върховните ценности и вярвания на един народ се превръщат в част от националния манталитет – в това, което събирателно можем да наречем „душа на народа“. Тя е залогът за неговото бъдеще, понеже тя го движи в неговите ежедневни или исторически избори. Състоянието на тази народна душа определя как използваме останалата, „недуховна“ част от историческото си наследство. Дали рушим или съзиждаме, дали се делим или търсим пътища към единение, дали занемаряваме или благоустрояваме, дали обличаме с власт простака или издигаме на почит достойните, способните и честните помежду ни.

Любящата майка

Богородица / Дева Мария – визуални архетипи на Изток и на Запад

Ваня Вълкова 27 декември 2013

Различните иконографски изображения в християнската традиция са произлезли от два основни архетипа за изобразяване на Богородица: Одигитрия и Елеуса. От тях през вековете са се развили производни иконографски типове в Източната и Западната църква.

Богородица Одигитрия (гр. Οδηγήτρια, „Пътеводителка“) държи малкия Иисус и Го сочи като „Пътя, Истината и Живота“ (Йоан 14:6). Богородица Елеуса (гр. Ελεούσα, „Милостива“, „Милваща“ или „Умиление“) е олицетворение на милостта. Някои производни иконографски типове, които са продължение на основните, са „Богородица – неувяхващ цвят“, „Играеща Богородица“, „Богородица троеручица“, а също самостоятелно развили се иконографии, добили популярност като „Владимировска Богородица“ „Иверска Богородица“.

 
Дата на заснемане: 
2013-05-15

Видеозапис на въпросите и изказванията след първата публична дискусия от поредицата „Накъде, Българийо? Докога, Господи?“, с участието на адв. Наталия Христова и д-р Тодор Велчев. Самата дискусия за съжаление не е записана. От страницата на проявата можете да изтеглите изложенията на двамата говорители в писмен вид (PDF формат).

 

Ако ви попитат кой празник е „най-българският“, какво ще отговорите? Денят на подписването на Сан-Стефанския договор? Денят на Съединението на Княжество България с Източна Румелия или пък денят на Обявяването на независимостта? Тези дати безспорно отбелязват ключови събития от историята на нашия народ. И все пак „най-българска“ би била датата, свързана с неговото зараждане. Имам предвид не неговото заселване по нашите земи, а оформянето му като осъзната общност от хора, споени от нещо повече от материалните си интереси и от грижата за своето оцеляване.

Казват, че смехът действал освобождаващо. Ако е така, българинът има непрекъснато причини да се освобождава. Защото се смее по повод и без повод, за щяло и нещяло. А пък не е усмихнат. И никак не е радостен. Според различни социологически данни от международни агенции, публикувани през последните години, българите са измежду най-нещастните народи в света. Как тогава да си обясним, че все намираме за какво да се смеем – или по-точно, над какво да се смеем?

Във визуалния шум на ежедневието, съвременният човек все повече и повече е принуден да приема, предава и препредава нови образи и ре-образи. Той е уморен и пренаситен, препълнен с образност, залят и изхабен. Превърнат в устройство за изпълняване на задачи, в администратор и сървър. Ние, хората на днешния ден, все по-трудно може да се отблъснем, да се оттласкаме от потока на визуалната принуда; да се отделим от себе си и да се дистанцираме от тази ежесекундна атака; да свалим дрехата на многообразния визуален шум. Визуално притискани от рекламата по улиците, по спирките и в превозните средства; от телевизионните мозъкоизтисквачки; от тихата, но засмукваща рекламна настъпателност, оплела всички печатни медийни канали, ние постепенно избледняваме, загубваме своя собствен лик/образ. Съвременният човек механично излиза и влиза, става и сяда, яде и спи, обича и напуска, пуска и гаси, пътува и стои. Кой е той? Кое е неговото Аз? Какъв е неговият истински образ? Чий е образът, с който се среща насаме сутрин в банята? Какъв е образът на Бога, ако въобще си задава този въпрос?

 
Дата на заснемане: 
2007-04-28

Анатолий Черни, студент по богословие във Висшия евангелски богословски институт, София

„Образът на злото в медиите“

Краткото изследване на многобройните примери от новинарския поток показва определена еволюция в публичния образ на злото. Най-напред то се представя като нещо привлекателно и интересно, после като нещо банално и, най-сетне, като нещо непреодолимо.

Част от конференцията на Сдружение ХАРТА „Злото и страданието: техните лица в съвременното общество“

Софийски университет, 28 април 2007 г.

 

Преди време попаднах на интересна статия в сайта reduta.bg, наречена “Ако имахме нужда от по-различна църква, щяхме да я имаме”. Авторът ѝ Ясен Бориславов прави кратка ретроспекция на участието на Българската православна църка в обществения живот в България след промените през 1989 г., като фокусът е серията от негативни за образа на БПЦ събития, случили се в началото на 2012 г. , основно разкритията около досиетата на висши духовни лица.

Постмодерност и култура

Интервю с Уилям Едгар

Редакция ХАРТА 9 април 2012

На 17 и 18 март 2012 г. Уилям Едгар и джаз-формацията „Ренюъл“ (Renewal) посетиха България в рамките на своето международно турне (Великобритания, Словакия, България, Унгария, 11–24 март 2012 г.), озаглавено „Небесата в един нощен клуб“. В рамките на краткия си двудневен престой в страната, Уилям Едгар изнесе лекция на тема „Постмодерни ли сме?“ (17 март, Софийска градска художествена галерия) и своето културно-просветно представление „Небесата в един нощен клуб“ (18 март, Съюза на архитектите в България), разказващо за духовните корени на афроамериканската музика.

Домакин на гостите и основен местен организатор и на двете събития в България беше сдружение ХАРТА. Предлагаме ви кратко интервю с госта, взето по време на неговото посещение.

 

Казват, че политиката няма нищо общо с морала и духовността. Доби популярност клишето: “Политиката е мръсна работа — не е за духовните хора.” Но все още се намират водещи политици по света, които опровергават това схващане. На тържество на 16 декември по повод 400 години от издаването на един от най-авторитетните английски преводи на Библията, The King James Version (KJV; the Authorized Version), британският премиер Дейвид Камерън произнесе забележителна реч.

Вече втора година ми се случва да прекарам няколко дена в Германия в навечерието на Рождественските празници. И да добия впечатления от може би най-интересния сезон в родината на Лутер, Гьоте и Кант. Едва ли има друга традиционно християнска страна, където хората да се подготвят толкова отдалеч и толкова усърдно за посрещането на Рождество. Радостта и очакването окрасяват практически всяка страна на ежедневието. Но не могат да премахнат усещането за празнота поради забравения и, за мнозина, напълно изгубен смисъл на празника.

 

Градски рекламни кодове

в търсене и четене на рекламния визуален език пред и след Рождество или Коледа

Ваня Вълкова 1 януари 2008

Вървейки по улиците на София, пред и сега след Коледните празници атмосферата много малко напомняше, че има някакъв празник, или ако празничните украси висяха насам натам, то те определено повтаряха приказката за модифицирания Дядо Мраз в Дядо Коледа и нищо друго. Определената потиснатост, която създават у мен мръсните боклучиви улици на София, разбитите площадчета, препълнените магазинчета с какви ли не празнични украси и човечета, шумящите насам натам хора, бързащи да закупят нещо голямо или малко, защото е Коледа и идва Нова година, бързащи да хванат някоя изгодна GSM промоция или голямо парче свинско месо, забравяйки какъв е реалният смисъл на Коледа или Рождество, се повтори и този път. Този път обаче, тази празнична потиснатост се подправи или направо овкуси с визуалния шум на някои рекламни решения.

 

От доста време темата за християнското изкуство е една от „ябълките на раздора“, когато говоря с мои приятели, също християни. Какво може днес, в ХХI век, да се нарече християнско изкуство? И въобще, говорейки за християнско изкуство, какво трябва да разбираме: църковно изкуство, изкуство с религиозно-християнска тематика или просто изкуство, създавано от християни? Къде може да се види съвременно християнско изкуство? Къде е границата между доброто и посредственото изкуство? Въпроси, които понякога убягват от един такъв разговор. Естествено, всеки може да разбира и да интерпретира едно произведение на изкуството по различен начин.Това е нормално и необходимо, защото изкуството говори на различни езици и може да достигне до всеки, който пожелае да се вслуша в някой от тях. Валидно ли е това днес за така нареченото християнско изкуство или то от само себе си е строго дефинирано и предполага само един начин на тълкуване и възприемане?

 

Християнство и модернизъм

Въведителни бележки

Ваня Вълкова 24 май 2005

Понятието Модерност се е превърнало в огромно поле, което непрекъснато се преразорава, преоткрива и участва в различни модели на противопоставяне: Класика-Модернизъм, Средновековие-Модерно време, Модернизъм-Постмодернизъм. За това понятие се спори от различни исторически отправни точки. Говори се за Модерност, Нова модерност или за Пост-постмодерност. Да се пише за същността на модернизма в едно списание за християнска апологетика не е лесно. Не е лесно, защото в исторически аспект модернизмът – като идеология и практика, – се възприема като явно противопоставяне на и борба с християнството. Аз обаче мисля, че е необходимо да се пише за неговата идейна основа, за същността на неговото социално недоволство, за неговата културна революция и за отношението му към фундаменталните християнски ценности.

 

Аз – Свят и Космос.
Аз става Космос.
Аз става Изкуство.
Аз става Божество Алфа.

Стих-мото-манифест на едно цяло поколение, поколението на модерния човек, поколението на светлия идеал на Новото бъдеще. Бъдеще на достойнството и хуманността. Бъдеще за и към човека. Бъдеще на надеждата, бъдеще на новия век и на новия човек.

 

В предишната си статия подчертах значителното влияние, което християнството е оказало на родната езикова култура. Този факт едва ли е изненадващ за някого – в продължение на 11 века то е официалната религия на българското население, въпреки всички исторически превратности. Периодът на Възраждането е особено интересен, защото тогава е издигнат библейски национален идеал: обединяването в една държава на една свободна и независима от външни сили нация, споделяща една вяра. Този библейски идеал е прегърнат от огромната част от българите – което показва, че по онова време християнството не е било формална религия, а осмислена вяра на отделния човек. Автентичната ни езикова култура е родена през този период и би трябвало да очакваме тя да носи не само формални библейски заемки, но и да бъде християнска по дух. Фактът, че тя не е такава, е показателен и заслужава размисъл.

 

„Народна култура“ е доста широко понятие, обхващащо художественото творчество, битовите обичаи, родовите и религиозните традиции на един народ. Тя пречупва натрупания исторически опит и житейска мъдрост през светогледа на мнозинството и така отразява неговото духовно състояние и духовни търсения. Дори беглият анализ на българската народна култура от близкото минало показва огромното влияние на християнството. Особено интересно е да се проследи ролята на християнската словесност в обогатяването на езика.

 

Ако мислено отделим понятието „религия“ от спазването на Божиите заповеди, то може да се каже, че религията е състояние на изключителна заинтересованост от това, което е и трябва да бъде наш пределен интерес. Тогава вярата е състояние, при което човек е завладян от пределен интерес, а Бог е името, което обозначава съдържанието на този интерес. Такова понятие за религия има малко общо с определението й като вяра в съществуването на висше битие, наречено Бог, а също с теоретичните и практически последствия от подобна вяра. Тук предлагаме едно екзистенциално, а не теоретично разбиране за религията.

 

Както отбелязва изследователят Лорън Айзли, най-любопитната черта на настоящия свят с високо развита наука е, че той изобщо съществува. Хората възприемат, често несъзнателно, едно схващане за „неумолимия прогрес“, според което простото протичане на времето води до нарастване на познанията ни също толкова сигурно, колкото е поникването на дъб от жълъда. „И все пак археолозите ще са принудени да ни кажат“, пише Айзли, „че не една и две велики цивилизации са се зародили и са изчезнали, без да се ползват от предимствата на научната философия.“