• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

идентичност

Налични статии:

Във визуалния шум на ежедневието, съвременният човек все повече и повече е принуден да приема, предава и препредава нови образи и ре-образи. Той е уморен и пренаситен, препълнен с образност, залят и изхабен. Превърнат в устройство за изпълняване на задачи, в администратор и сървър. Ние, хората на днешния ден, все по-трудно може да се отблъснем, да се оттласкаме от потока на визуалната принуда; да се отделим от себе си и да се дистанцираме от тази ежесекундна атака; да свалим дрехата на многообразния визуален шум. Визуално притискани от рекламата по улиците, по спирките и в превозните средства; от телевизионните мозъкоизтисквачки; от тихата, но засмукваща рекламна настъпателност, оплела всички печатни медийни канали, ние постепенно избледняваме, загубваме своя собствен лик/образ. Съвременният човек механично излиза и влиза, става и сяда, яде и спи, обича и напуска, пуска и гаси, пътува и стои. Кой е той? Кое е неговото Аз? Какъв е неговият истински образ? Чий е образът, с който се среща насаме сутрин в банята? Какъв е образът на Бога, ако въобще си задава този въпрос?

 

Битие е старинна индоевропейска дума, която произхожда от „бивам“, „съществувам“. Това я извисява до философско понятие; поне в онези философии, за които „Какво съществува?“ и „Защо съществува?“ са централни въпроси. Битие стои добре в устата и в ума на хора, които вярват, че съществуването е нещо прекрасно и има смисъл. Те се опитват да предадат и на останалите своята вяра, че това, което е, ще бъде и пребъде. И дори правят всичко възможно пребъдването да се случи. Това си личи на първо място в езика, който използват и с който споделят идеите си.

Добре си спомням, още от малък, още от времето, когато детето се опитва да проумее смисъла на думите (а с това може би и смисъла на заобикалящия го свят) от контекста, в който ги чува да бъдат изречени, имаше една, която ми създаваше големи главоболия. Това беше думата любов и тя продължи да ми носи объркване много след времето, за което говоря. Проблемът не е в това, че тя има някакво много абстрактно значение. Проблемът в известен смисъл е обратен. Хората говорят за любов като за нещо, което не се нуждае от обяснение, но като че ли в различни случаи говорят за коренно различни неща, които трудно могат да бъдат наречени с едно и също име.

Темата за семейството предизвиква подобно объркване в съвременното общество. Всички използваме думата семейство с увереността на хора, които не само знаят какво искат да кажат, но освен това са убедени, че е нещо много важно. Какво точно обаче имаме предвид?

 

Много автори представят древногръцката мисъл като същностно не-личностна. Няма личност, няма очи, нито духовна индивидуалност. Има нещо, но не и някой, едно индивидуализирано то, но не и жива личност със свое собствено име… Няма изобщо никой. Има тела, и има идеи. Духовният характер на идеите е убиван от тялото, но топлината на тялото е ограничена от абстрактната идея. Тук има красиви, но студени и блажено безразлични статуи. В платоническата мисъл всичко конкретно и „индивидуално“ в крайна сметка се свързва с абстрактната идея, която съставлява неговата основа и пределен смисъл. Според Платоновия Тимей всички души са създадени еднакви; те стават „различни“ едва след като се сдобият с тела. Това като че ли означава, че във въплътената душа има някаква различна „личност“. Но Платон позволява множество превъплъщения на една и съща душа, дори в телата на животни. У Аристотел, от друга страна, личността се оказва логическо невъзможно понятие точно защото душата е неразривно свързана с конкретното и „индивидуалното“: човекът е конкретна индивидуалност, той обаче съществува само докато съществува това психосоматично единство – смъртта разрушава конкретната „индивидуалност“ напълно и окончателно.