• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

философия

Налични статии:

Брус Литъл 24 юли 2008

Тук няма да се опитвам да защитавам тезата, че има Бог, а само ще се опитам да покажа как можем да търсим отговор на проблема със злото, ако има Бог, такъв какъвто е определен от християнството. Така че, тръгвайки от разбирането за Бога според християнската традиция, ще се опитам да покажа, че Неговото съществуване и съществуването на злото не са две противоречиви схващания. На мен поне ми се струва, че това означава, че е възможно човек рационално да утвърждава едновременно съществуването на Бога и действителността на най-ужасните злини.

 

Този текст е обработена версия на беседа, изнесена пред аудитория от млади християни. Затова тежкото обобщаващо заглавие не бива да подвежда – нямам претенции, че предлагам на читателите фундаментално изследване на един толкова дълбок проблем. По-скоро излагам погледа си върху причините за неговото възникване и развитието му през вековете, което за съжаление е създало превратна представа у много хора за същността на християнската вяра. Считам за уместно да представя проблема в историческа светлина, защото той е неразривно свързан с историята на християнската цивилизация.

 

Може ли дадена етична система да бъде отстоявана без увереността, че съществуват морални абсолюти? А може ли да се отстоява увереността в съществуването на морални абсолюти извън рамките на един библейски светоглед? Норман Гайслер предлага интригуващи отговори на тези въпроси в един разбираем преглед на основните положения и алтернативи в християнската етика.

 

Предизвикателствата на Ницшевия Заратустра

(през погледа на един християнин)

Тодор Велчев 14 август 2006

Има исторически личности, чиито имена се свързват повече с онова, срещу което са се борили, отколкото с техните собствени постижения. Изглежда такъв е случаят и с Фридрих Ницше (1844–1900): от оригиналните му философски творби най-запомнящите се са „Антихрист“ и „Тъй рече Заратустра“, които са изпълнени с непримирими критики срещу християните и срещу християнството изобщо. Втората книга представлява своеобразна изповед и програмна декларация и може да ни даде доста точна представа за личните преживявания и възгледите на Ницше. Страстните нападки на неговия Заратустра срещу християнството не са плод на сухи размишления, а на нещо видяно и дълбоко преживяно. Те обаче се повтарят до ден днешен от много хора, които не са се запознали отблизо с християнската вяра. С кратките си размишления бих искал да ги подтикна да го направят.

 

Блез Паскал – гениален математик и физик – живее във време, когато разумът все повече се възприема като върховен съдник за Истината. За разлика от своите съвременници, Паскал - може би защото има гениален ум, – осъзнава, че разумът е нещо велико, но същевременно и ограничено. Според него за разума винаги ще има граница, отвъд която той никога не може на премине. От друга страна, Паскал недоумява защо хора, които се осланят на разума, подхождат изключително нерационално към основните въпроси за живота, смъртта и собствената си участ. Именно за тези хора, скептици и рационалисти, той подготвя своята „Апология на християнската религия“. Поради ранната му смърт (едва на 39-годишна възраст), съчинението остава незавършено, но записките на Паскал са събрани и публикувани след смъртта му под заглавието „Мисли“. Редакция „Богословие и философия“ предлага някои от тях като част от непознатото наследство на Блез Паскал.

 

Колко „реални“ са обектите от света на математиката? Според една гледна точка те нямат нищо общо с реалността. Математическите обекти са просто идеи. Те са умозрителни идеализации на математици, най-често мотивирани от видимия ред на някои аспекти от заобикалящия ни свят, но независимо от това те остават умозрителни идеализации. Могат ли математическите обекти да бъдат нещо друго освен произволни построения на човешкия разум? В същото време често се оказва, че тези математически идеи са свързани с необяснима реалност, която значително надхвърля границите на умозрителните анализи на който и да е отделен математик. Излиза, че човешката мисъл се насочва към някаква вечна външна истина – истина, която притежава собствена реалност и пред нас се разкриват само части от нея.

 

Познанието за нещо не е част от него самото. Мисловните процеси не са свързани с цялата взаимосвързана система на природата по същия начин, както останалите й елементи са взаимосвързани помежду си. Те се свързват с нея по различен начин – също както разбирането на устройството на един механизъм е свързано със самия механизъм, но не както елементите на този механизъм са свързани помежду си. Това означава, че винаги когато мислим, действа нещо, което е отвъд самата природа. Аз не твърдя, че съзнанието като цяло трябва да се постави в същото положение. Разграничението, което ще трябва да направим, не е между „съзнание“ и „материя“, а още по-малко между „душа“ и „тяло“, а между Разум и Природа: границата се прокарва не там, където свършва „външният свят“ и започва „личността“, а между разума и цялата маса от нерационални събития независимо дали са физически или психологически.

 

Все повече операции в науката и промишлеността се описват числено и се подлагат на математическа обработка. Но колкото и да е странно, самата математика – постепенно се превръща в затворена дисциплина, откъсната от приложенията в други области. Професионалните математици проявяват подчертано предпочитание към чистата, а не към приложната математика. Те посвещават своите усилия на задачи, подсказани единствено от математическата логика, без да се питат дали тези задачи (или тяхното решение) имат някакво отношение към физическия свят.

 

Много автори представят древногръцката мисъл като същностно не-личностна. Няма личност, няма очи, нито духовна индивидуалност. Има нещо, но не и някой, едно индивидуализирано то, но не и жива личност със свое собствено име… Няма изобщо никой. Има тела, и има идеи. Духовният характер на идеите е убиван от тялото, но топлината на тялото е ограничена от абстрактната идея. Тук има красиви, но студени и блажено безразлични статуи. В платоническата мисъл всичко конкретно и „индивидуално“ в крайна сметка се свързва с абстрактната идея, която съставлява неговата основа и пределен смисъл. Според Платоновия Тимей всички души са създадени еднакви; те стават „различни“ едва след като се сдобият с тела. Това като че ли означава, че във въплътената душа има някаква различна „личност“. Но Платон позволява множество превъплъщения на една и съща душа, дори в телата на животни. У Аристотел, от друга страна, личността се оказва логическо невъзможно понятие точно защото душата е неразривно свързана с конкретното и „индивидуалното“: човекът е конкретна индивидуалност, той обаче съществува само докато съществува това психосоматично единство – смъртта разрушава конкретната „индивидуалност“ напълно и окончателно.

 

Както отбелязва изследователят Лорън Айзли, най-любопитната черта на настоящия свят с високо развита наука е, че той изобщо съществува. Хората възприемат, често несъзнателно, едно схващане за „неумолимия прогрес“, според което простото протичане на времето води до нарастване на познанията ни също толкова сигурно, колкото е поникването на дъб от жълъда. „И все пак археолозите ще са принудени да ни кажат“, пише Айзли, „че не една и две велики цивилизации са се зародили и са изчезнали, без да се ползват от предимствата на научната философия.“