• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

епистемология

Налични статии:

Н. Т. Райт 29 октомври 2016

Откривайки какво има предвид Йоан под „истина“, навярно ще разпознаем, че то не е много далеч от това, което той разбира под „любов“. Това, всъщност, е част от ключа към всичко. „Като беше възлюбил Своите, които бяха в света – казва Йоан за Исус – докрай ги възлюби.“ Това е друг начин, струва ми се най-дълбокият, да се каже същото. Истината за новото творение се осъществява чрез пълното и пределно щедро себеотдаване на Онзи, Който винаги е съществувал, пределно щедрото и себеотдаващо се Божие Слово. И тъй като да гледаме на света едновременно в тези три аспекта – първоначалното добро творение, коренната му поквара при Грехопадението и спасителното му обновление чрез кръста и възкресението на Исус – изисква от нас да имаме не само проницателност, но и любов, можем с пълно право да говорим за херменевтика на любовта, за любовта като начин на познаване; всъщност, истинския начин на познаване, най-добрия начин за достигане до истината.

 

Неизменно е за вярващия понякога да се връща към началата на своя живот в Христос. Това е свързано както с търсене на „първата любов”, така и с нуждата за обективно сверяване на курса. Да се определят плодовете – този сигурен лакмус за истинност / неистинност, според думите на Исус, да се направи оценка и оглеждане в ясни огледала. С чисто и смело сърце.

Потапяйки се в разказите за първия Великден в историята, които намираме в заключителните глави на четирите канонични Евангелия, ние се връщаме отново към случая с ръжена на Витгенщайн. Станало е пословично, че разказите за Великден се разминават в някои подробности. Колко жени са отишли на гроба и колко ангели или мъже са срещнали там? Дали учениците са се срещнали с Исус в Ерусалим или в Галилея, или и на двете места? И т.н., и т.н. Но както със случилото се в Кеймбридж през 1946 г., така и със събитията в Ерусалим през 30 г. сл. Хр., повърхностните несъответствия не означават, че нищо не се е случило. В действителност, те са логичен показател, че се е случило нещо забележително; толкова забележително, че първите свидетели са били объркани, разказвайки за това различни истории.

 

В един предходен постинг разсъждавах за това как в стремежа си да бъдем обективни и еднозначно разбрани от всички, се опитваме да възприемем един обективен начин на мислене. Но това, което обикновено се случва е, че прибягваме към една механистична представа за света и ограничаваме въпросите, които имаме правото да задаваме до такива, които се отнасят до механизми и процеси. В науката това може би е добър похват, но прилагането му във всяка друга област според мен е просто един ненужен интелектуален аскетизъм — доброволен отказ да виждаме света в неговата цялост. И все пак, такъв един механистичен светоглед като че ли запазва някаква привлекателност. Откъде идва тя?

С този първи постинг бих искал да сложа началото на една нова рубрика, независима от периодичните (макар и не толкова строго периодични) издания на списанието. Рубриката се нарича „Субектив“. Откъде идва името?

Предполагам всеки знае що е то „обектив“. Това е онази част от оптичните уреди (например фотоапарат), която стои най-отпред и която събира част от светлината, разсеяна от обектите пред уреда за да я фокусира в техен оптичен образ вътре в уреда (например върху електронната светлочувствителна матрица на нашия цифров фотоапарат). Фотоапаратът, всъщност, може да послужи като прекрасна метафора за това как хората в края на 19 век — едно не много далечно време — са си представяли цялостния начин, по който получаваме познание за света около нас.

Традиционната християнска мисъл в лицето на Тертулиан или Кеплер разграничава „Двете книги“ на Откровението: два начина, по които Бог се открива на човека – общо (чрез природата) и спе