• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

любов

Налични статии:

Един нов свят

Под ново управление: Великден и след това - част 1

Н. Т. Райт 15 април 2017

Когато Исус възкръсва от мъртвите сутринта на Великден, това е началото на новия свят, който Богът на Израил винаги е възнамерявал да създаде. Това е първото и може би най-важно нещо, което трябва да се знае за значението на Великден. Разбира се, казвам „когато“, а не „ако“. На други места съм давал подробни доводи, че единственото възможно обяснение за зараждането на християнството и за формата, която то приема, е че три дни след като е бил напълно мъртъв (римските екзекутори са били професионални убийци и не биха позволили някакъв си бунтовнически водач да им се изплъзне изпод лапите), Исус от Назарет е видян отново от Неговите ученици напълно и изцяло телесно жив.

 

Фактът за съществуването на злото и страданието винаги е вълнувал човешкия ум и различните религии са се опитали да дадат своето обяснение. Проблемът изпъква с особена острота в християнска среда, когато човек си задава въпроса как Бог, Който е вседобър допуска злото да шества; как Той, бидейки всезнаещ, не е предвидил, и съответно предотвратил, неговото появяване; и как, след като е всемогъщ, не го отстранява. Съвременните богослови, особено на Запад, се опитват да обяснят неговото съществуване най-вече с факта, че Бог е дал свободна воля на човека, който може да я използва и насочва по свое усмотрение, като по този начин става проводник на страданието в света. Според древната Църква обаче съществува още една важна причина за неговото присъствие и допущение

 

Макар Рождество да е познато като празник на светлината и да се отбелязва с много светлини, понякога ми се струва, че то е станало сянка за нас – сянката на един отдавна отминал образ. Зад сянката определено се крие значима големина. Тя очертава контурите на една реалност, която несантименталният, възхваляващ своята прагматичност „днешен човек“ малко срамежливо определя като любов. На Рождество се обичаме, отдаваме повече значение на общуването един с друг и се радваме. Неразрешимите противоречия за няколко мига се стопяват и изчезват във въздушни целувки и временно се възцарява благият закон на „нежната вълна“.

 
Н. Т. Райт 29 октомври 2016

Откривайки какво има предвид Йоан под „истина“, навярно ще разпознаем, че то не е много далеч от това, което той разбира под „любов“. Това, всъщност, е част от ключа към всичко. „Като беше възлюбил Своите, които бяха в света – казва Йоан за Исус – докрай ги възлюби.“ Това е друг начин, струва ми се най-дълбокият, да се каже същото. Истината за новото творение се осъществява чрез пълното и пределно щедро себеотдаване на Онзи, Който винаги е съществувал, пределно щедрото и себеотдаващо се Божие Слово. И тъй като да гледаме на света едновременно в тези три аспекта – първоначалното добро творение, коренната му поквара при Грехопадението и спасителното му обновление чрез кръста и възкресението на Исус – изисква от нас да имаме не само проницателност, но и любов, можем с пълно право да говорим за херменевтика на любовта, за любовта като начин на познаване; всъщност, истинския начин на познаване, най-добрия начин за достигане до истината.

 
Н. Т. Райт 29 септември 2016

„Благодатта и истината“, казва Йоан, „дойдоха чрез Исус, Месията.“ И както всичко останало от пролога на неговото Евангелие, тези думи отекват по-нататък в разгръщащото се повествование и се превръщат в главна тема, особено щом Йоан представя историята на Исус като съдебен процес. Може да не доловите това ако просто четете Евангелието на малки части, но книгата като цяло всъщност ни кара да се питаме: „Исус ли е подложен на съд или истината е подложена на съд?“ Исус провокира Своите съвременници чрез дела и думи, с явната или неявна заявка, че въплъщава и говори истината. Но що е истина? Това е въпросът, зададен в продължителната кулминация на книгата от циничния, но разтревожен римски губернатор Пилат Понтийски. А какво бихме отговорили ние? Що е истина?

 

Коя е най-обсъжданата тема на света? Разисквана от блестящи и непретенциозни умове. Тема, върху която е мислено и писано твърде много и продължава да се пише, няма и да се спре. Oбект едновременно на научни изследвания, на литературни произведения и такива на изкуството, вдъхновение за поети и творци. Възхвалявана и отричана, носеща неземно щастие и оставяща неизлечими белези. Носеща болка, но въпреки всичко търсена и провокирана; търсеща и провокираща; привличаща и отблъскваща. Темата за чувството, принасящо толкова много жертви и същевременно подтикващо към жертви. Темата, за която всеки може да говори от първо лице, защото едва ли има човек, който да не я е изпитвал, да не е белязал живота си с нея. Онази тема, за която всеки може да сподели мнение, такава, че всеки смята, че може да бъде експерт без да е нужно обучение. Извор на живот и потапяща в скръб. Темата за любовта. И все пак, знаем ли какво е любовта?

Как можем да говорим на любовния език на другия, когато сме изпълнени с болка. гняв и неприязън паради минали неуспехи! Отговорът на този въпрос лежи в основата на нашата човешка природа. Ние сме същества на избора. Това означава, че имаме способността да правим лош избор, както се случва на всички ни. Изричали сме сурови думи и сме вършили болезнени постъпки. Не се гордеем с този избор, макар да ни се е струвал оправдан на момента. Лошият избор в миналото не означава обаче, че трябва пак да избираме неправилното и в бъдеще. Вместо това можем да кажем: „Съжалявам, знам, че съм те наранявал, но бих искал да направя бъдещето по-различно. Бих желал да те обичам на твоя език. Бих искал да посрещна нуждите ти.“ Виждал съм бракове, които се спасяват на ръба, когато двамата изберат да обичат.

 

Ако си като повечето мъже – дори ако си един от тези, които са имали недобър или вреден контакт със собствените си бащи – имаш най-обща представа какъв баща искаш да бъдеш. Имаш в ума си може би само скицирана, но все пак някаква картина как изглежда добрият баща. Такъв баща исках да бъда и аз като млад. Но не знаех как. Знаех, че баща ми не бе нито едно от тези неща, когато израствах, и се страхувах, че ще стана по-скоро като него, отколкото като бащата, който исках да бъда. Знаех, че едно от нещата, от които се нуждаех, бе пример, от който да се уча и на когото да подражавам. Затова започнах да се оглеждам и да наблюдавам хората, които приличаха на бащата, който исках да бъда. И ги намерих.

 

„Той беше толкова добро момче, така добре възпита­но“ – бяха първите думи на отчаяните родители, докато разказваха тъжната си история в кабинета ми за консултации.

Да, той изглеждаше доволен и никога не ни създаваше излишни проблеми. Бяхме сигурни, че заниманията му са естествени – разни спортове, бейзбол и всичко останало. Винаги се биеше с брат си и сестра си, но това е обикновено братско съперничество, нали така? Като изключим това, Том никога не е бил истински проблем за нас. Понякога е потиснат и задълго остава в стаята си. Но никога не е бил неучтив, непослушен или груб. Баща му се грижеше за това. Има едно нещо, което определено знаем, че е схванал изцяло, и то е дисциплината. Всъщност, това е най-чудно от всич­ко. Как може едно толкова дисциплинирано дете внезапно да се сприятели с невъзпитаните си връстници и да започне да прави онова, което те правят?

 

Под добротата на Бога в днешно време почти винаги разбираме Неговата любов и грижа и навярно сме прави. Но тук под любов повечето от нас разбират доброжелателство – желанието да видиш и другите освен себе си щастливи, – не щастливи по този или онзи начин, а просто щастливи. Това, което наистина би ни задоволило, ще бъде един Бог, Който за всичко, що се окаже, че ни допада да вършим, казва: „Какво значение има, щом им харесва?“ Ние фактически искаме не толкова един небесен Баща, колкото един небесен дядо – изкуфял и снизходителен, който, както се казва, „обича да гледа как младите се забавляват“ и чийто план за Вселената се свежда до това в края на всеки ден да може да се каже: „Всички си прекараха добре!“ Признавам, че малко хора биха формулирали теология буквално с тези думи, но в много умове се спотайва приблизително същото разбиране.

 
К. С. Луис 8 септември 2005

Под „Ерос“ имам предвид т.нар. състояние на „влюбеност“ или, ако предпочитате, любовта, която изисква предлог „в“. Тук няма да се занимавам с човешката сексуалност. Тя е от интерес за нашата тема единствено като съставка на сложното състояние „влюбеност“. Че можем да имаме сексуално общуване без да сме „влюбени“, аз приемам за дадено, както и че Ерос включва и други неща, освен секса. Плътския или животинския елемент в Ероса ще наричам Венера (следвайки една старомодна терминология), като под Венера имам предвид не сексуалното в някакъв тайнствен и загадъчен смисъл (както е в психологията на подсъзнанието), а в най-очевидния му смисъл – това, което се осъзнава като сексуално от изпитващите го и чиято природа може да се докаже с най-прости наблюдения.

 

Дали Отецът на Исус е Богът на Мохамед

Разговор с Тимоти Джордж

Тимоти Джордж 9 февруари 2005

През април 2002 г. Даниел Дюрант разговаря с Тимоти Джордж за неговата книга, тогава все още предстояща да излезе, „Дали Отецът на Исус е Богът на Мохамед: различията между християнството и исляма“. В предговора към своята книга авторът пише: „Преди време Томас Мъртън написа, че „всеки миг от всяко събитие в живота на всеки човек на земята посажда нещо в неговата душа“. Семето на тази книга беше посадено в моята душа по време на първото ми посещение в Йерусалим през 1970 г. Като станах рано една сутрин преди изгрев се заслушах от прозореца на моята хотелска стая в пронизителния смразяващ глас на мюезина, докато повтаряше всекидневния зов за молитва от едно от минаретата високо над Гетсиманската градина. По-късно открих значението на думите, които бях чул изговорени на арабски онази сутрин…“