• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

поп-култура

Налични статии:

Вчера. Вървя по улицата… горещо и тихо. От горещината и белотата във въздуха фасадите на крайуличните сгради са изкривени. Връщам се от мястото, за където бях тръгнала. Отивам и се връщам. Връщам се вкъщи и после пак излизам, и пак отивам, и пак се връщам и… череп с крилца от двете страни, нарисуван прецизно. На точки. Бели точки и бели ефирни крилца. Точно срещу мен. А по-нагоре, извън дизайнерската визия с черепа – увехнало лице. Лице без възраст, състарено, измито. Може би е майка, а може би е баба? Лице неразличимо, уморено и прозрачно, а черепът е много ярък, весел и красив.

Дата на заснемане: 
2009-09-14

Мултимедийната лекция „U2 – Свят отвъд хоризонта“, Марк Мейнъл

София, 14.09.2009 г., НДК, зала 3.2

Една банда, просъществувала повече от 30 години, способна да препълни който и да е стадион на всеки един континент.

 

И тази година християнският сюжет с Мария, малкия Исус, обора с животните, овчарите и ангелите са предоставени на масовото популярно приложно изкуство и дори някои образци от това, така да се кажe, обичано подаръчно-битово изкуство буквално са се превърнали в символ на християнския кич.

От няколко години в българската реклама много напористо, безпардонно, некреативно и масово се използва/употребява женският образ – емоционално разфасован, социално унищожен и доведен до предмет, при това доста евтин. Българската рекламна визия прегърна един „снасящ златни яйца“ сексистко-порнографски модел и този модел много добре пасна на съвременната българска ценностна система и на балканската нагласа като цяло. Унижена, разголена, глупава, лесна, обслужваща жена със засилени сексуални атрибути ви гледа и се предлага от рекламите. Сексът продава!!!

 

Нека имаме предвид, че през последните години на XX век и в момента успешният семеен образ в рекламата е претърпял и претърпява различни по сила и въздействия социални трансформации, които правят неговото адекватно прочитане в публичното рекламно пространство много по-сложно. Ако до преди 20 години семейният модел (усмихнати и щастливи семейства около масата и правещи нещо заедно за дома, показване на влюбени младоженци или прегърнало се семейство от мъж и жена с дете/деца) е бил успешен социален медиатор за предаване на рекламно послание, успешно продаващо, както на Запад, така и у нас, то сега нещата постепенно се променят.

 

И в ежедневните си разговори, и в творчеството си, българинът винаги отделя подобаващо място на злото. То е все на езика му и в съня му. Протяга към нас хищните си лапи, смазва самочувствието ни, опропастява житейските ни планове. Но странно, уж само се оплакваме от злото около нас, а постоянно говорим за него с един странен пиетет. С един вид преклонение пред всепобеждаващата му сила. Която хем ни мачка, хем е някак привлекателна. Не можем да откъснем взора си от черния лик на злото. Сякаш нямаме друг избор, освен да му служим; пък дори и само със словата си.

Градски рекламни кодове

в търсене и четене на рекламния визуален език пред и след Рождество или Коледа

Ваня Вълкова 1 януари 2008

Вървейки по улиците на София, пред и сега след Коледните празници атмосферата много малко напомняше, че има някакъв празник, или ако празничните украси висяха насам натам, то те определено повтаряха приказката за модифицирания Дядо Мраз в Дядо Коледа и нищо друго. Определената потиснатост, която създават у мен мръсните боклучиви улици на София, разбитите площадчета, препълнените магазинчета с какви ли не празнични украси и човечета, шумящите насам натам хора, бързащи да закупят нещо голямо или малко, защото е Коледа и идва Нова година, бързащи да хванат някоя изгодна GSM промоция или голямо парче свинско месо, забравяйки какъв е реалният смисъл на Коледа или Рождество, се повтори и този път. Този път обаче, тази празнична потиснатост се подправи или направо овкуси с визуалния шум на някои рекламни решения.

 

От доста време темата за християнското изкуство е една от „ябълките на раздора“, когато говоря с мои приятели, също християни. Какво може днес, в ХХI век, да се нарече християнско изкуство? И въобще, говорейки за християнско изкуство, какво трябва да разбираме: църковно изкуство, изкуство с религиозно-християнска тематика или просто изкуство, създавано от християни? Къде може да се види съвременно християнско изкуство? Къде е границата между доброто и посредственото изкуство? Въпроси, които понякога убягват от един такъв разговор. Естествено, всеки може да разбира и да интерпретира едно произведение на изкуството по различен начин.Това е нормално и необходимо, защото изкуството говори на различни езици и може да достигне до всеки, който пожелае да се вслуша в някой от тях. Валидно ли е това днес за така нареченото християнско изкуство или то от само себе си е строго дефинирано и предполага само един начин на тълкуване и възприемане?