• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

история

Налични статии:

Кога се е родило конгрешанството?

450 години от арестуването на някои сепаратистки водачи в Лондон

Какво означава една църква да има конгрегационален тип управление? Принципният отговор е: ако членовете на местното църковно събрание (конгрегация) играят основна роля във вземането на решения – вместо висшестоящ епископ или съвет на старейшини (презвитери). Това е една от най-разпространените форми, чрез която съвременните протестанти ръководят делата на своите църкви. В англосаксонските страни, всяка местна конгрегационална църква е независима и не се подчинява на общ устав или на решенията на свикан общ събор. Тя поддържа общение с други подобни църкви на периодични конференции и в рамките на сдружения (fellowship), с цел взаимно подпомагане, съвместни действия и евентуално съгласуване на най-основни доктринални позиции.

 

Паул Герхард, вдъхновеният немски химнописец

410 години от неговото раждане

Редакция ХАРТА 12 март 2017

Казват, че великото изкуство се ражда в страданието. Но е трудно да си представим, че стихове, искрящи от радост, красота, твърда вяра в Бога и надежда, могат да бъдат създадени от човек с толкова тежък живот като този на Паул Герхард. Ала неговите лични и семейни несгоди, съчетани с Божията благодат, придават на химните му особена сила и дълбочина. Герхард се учи да пее за своята вяра при всякакви, дори и най-печални обстоятелства. Вътрешният му човек бил закоренен в Божия мир.

 

Реформаторът Филип Меланхтон

520 години от неговото раждане

Редакция ХАРТА 16 февруари 2017

В историята на Реформацията този ден ще бъде записан с червени букви. На 16 февруари 1497 година се ражда един човек на мира, комуто е писано да живее в епоха на жестоки конфликти и да бъде разумен глас в един свят на бушуващи страсти. Той идва на бял свят в немското градче Бретен, близо до Карлсруе, и се нарича Филип Шварцерд. Фамилното му име на немски означава „черна земя“ и самият той по-късно го превежда на гръцки като Меланхтон. С това име той ще стане познат на света и на идните поколения.

 

Учението на Пелагий е осъдено като ерес

16 века от писмата на папа Инокентий I относно Пелагий

Редакция ХАРТА 27 януари 2017

Отново и отново след бурния IV век на арианските спорове Църквата трябвало да смаже една опасна ерес. Идеите на британския монах Пелагий означавали, че Христовата смърт на кръста служи по-скоро като морален пример, отколкото като изкупление, способно да преобрази естеството ни отвътре чрез божествена сила. На 27 януари 417 г., преди точно 16 века, тогавашният папа Инокентий I разпраща пет писма до християнските общини в Северна Африка. Така ще бъде нанесен тежък удар на Пелагий – писмата довеждат до неговото отлъчване.

 

Убийството на Распутин

Точно преди едно столетие

Редакция ХАРТА 1 януари 2017

През последното десетилетие от живота си Григорий Ефимович многократно предсказвал: „Ако умра, императорът скоро след това ще изгуби короната си.“ Григорий гледал на себе си като на светец, когото Бог използва за поддържане на трона на династията Романови. Но мнозина други смятали, че неговото злокобно влияние подрива устоите на Русия. Той въртял царското семейство на пръстта си, а си навлякъл всеобща омраза с грубото си поведение и простовато говорене, с ругатните и пиянството си, както и с това, че съблазнявал високопоставени жени. (Злите езици твърдели, че имал интимна връзка със самата императрица.) В главите на различни държавни мъже се зародила идеята за неговото убийство. Но на дело това сторили двама отегчени от живота благородници, един политик-мизантроп и няколко слуги.

 

Кристиан II, крал на Дания, Норвегия и Швеция, се отличавал с толкова жесток нрав, че бил свален от трона от собствения си народ през 1523 г. На съвестта му тежели убийствата на датски благородници и на един архиепископ. Бруталното му управление и кървави изстъпления в Швеция довеждат до откъсването на страната. Същевременно той допуснал майката на неговата холандска любовница да управлява кралската хазна. Но колкото и странно да изглежда на пръв поглед, безумията му разчистват пътя на Реформацията в Дания.

 

Опит за демократична теокрация в Нова Англия

370 години от откриването на Синода в Кеймбридж, Нова Англия

Редакция ХАРТА 1 септември 2016

За съвременния западен човек е трудно да си представи теокрация, основана на демократични принципи. Обикновено той я свързва с отдавна отминали времена, с авторитарни религиозни водачи и със сурови нрави, несъвместими с правата на личността и гражданските свободи. Но някои страници от ранната християнска история на Америка опровергават подобни обобщени схващания.

 

Вярващите в Рим са в тържествено очакване. При няколко последователни гонения много техни братя били избити. „Свидетели“ (гр. martyros) – така били наречени мъчениците за Христа. Впоследствие думата martyr ще придобие в някои западни езици тъкмо смисъла на „мъченик“. И ето че тленните останки на двама такива свидетели, починали в изгнание заради своята вяра, предстои да бъдат върнати в града и погребани на 13 август 236 г., преди 1780 години.

 

Делото на св. Климент Охридски е своеобразен венец на епохалната мисия на св. братя Кирил и Методий, апостолите на славянските народи. Той е един от петте им верни ученици, заедно с Наум, Горазд, Ангеларий и Сава – всичките „равни на апостолите по своята начетеност и зрялост…“ (според свидетелството на един съвременник). Все пак Климент изпъква в групата, като първият между равни. С пълно основание той е смятан за първия славянски писател. Ерудицията му е била изключителна – изпод перото му излизат над 50 произведения: църковни песнопения, преводи на псалми, нравоучителни съчинения и богослужебни книги. Голяма част от славянската литургия се основава на негови творби.

 

Йероним Пражки загива на кладата

600 години от мъченическата му смърт

В много отношения животът на Йероним от Прага (1379–1416) прилича на този на неговия духовен учител и приятел Ян Хус. Последният приема възторжено писанията на Джон Уиклиф. Един век преди Лутер, в Бохемия (днешна Чехия) започват да се разпространяват и проповядват реформаторски идеи.

 

През месец май 1536 година в немския град Витенберг се провежда среща на лутерански и реформаторски богослови. Целта била да се преодолеят различията относно характера на присъствието на Христовото тяло и кръв при отслужване на Евхаристията (причастието). Лутер пристига на срещата изпълнен с мрачни подозрения. Тъкмо когато изглеждало, че германските и швейцарските протестанти били близо до съгласие, Хайнрих Булингер издава отново произведенията на Цвингли. Той възхвалява човека, чието богословие Лутер ненавиждал. А Мартин Бусер, застъпникът на примирението, пише предговор към публикуваните писма на Еколампадиус, който споделял възгледите на Цвингли.

 

Цитатите и строфите на Уилям Шекспир, най-великия английски автор, отдавна са станали неразделна част от англоезичната, а и от световната култура. Но много неща относно живота на този човек и неговите убеждения остават неизвестни. Дори датата на смъртта му не е напълно сигурна, макар че между историците има общо съгласие за 23 април 1616 г. Това означава, че гениалният поет и драматург умира малко преди да навърши 52 години. Той е бил кръстен на 26 април 1564 г., вероятно няколко дена след раждането си в Стратфорд на Ейвън. Произходът му е от разрастващата се средна класа в Англия – баща му е заможен производител и търговец на кожени изделия, а майка му е дъщеря на богат селянин. Дали Шекспир е бил християнин?

 

Еразъм зарежда оръдието на Реформацията

500 години от публикуването на Новия Завет на гръцки

Редакция ХАРТА 1 февруари 2016

Еразъм Ротердамски зарежда оръдието, с което по-късно ще гръмне Лутер. Бидейки най-великият учен на своето време, той произвежда два изстрела в „бурето с барут“, което ще избухне през XVI век в Европа и ще влезе в историята под името Реформация. Първият изстрел е сатиричната творба, озаглавена „Възхвала на глупостта“, в която се осмиват грешките на християнска Европа. Вторият му изстрел е издаването на гръцки Нов Завет на 1 февруари 1516 година, точно преди 500 години.

 

Пет църковни събора са били проведени в базиликата „Св. Йоан в Латеран“ в Рим, официалното седалище на папата. От тях с най-голямо значение за историята на християнството е четвъртият, свикан от папа Инокентий III през XIII век. Папата обявява провеждането на събора две години и половина предварително, на 19 април 1213 г. Обявените цели са високи: „да се изкоренят пороците, да се поправят недъзите и да се възстанови моралът, да се премахнат ересите и да се укрепи вярата, да се изгладят разногласията и да се установи мир, да се отстрани потисничеството и да се поощри свободата, да бъдат подтикнати князете и християнският народ да се притекат на помощ и в подкрепа на Светата земя…“

 

Кралица Мери Тюдор се възкачва на английския трон през 1553 година. През следващите години тя осъжда на смърт – често чрез изгаряне на клада – над 200 души заради техните религиозни убеждения. И така влиза в историята с прозвището „Кървавата Мери“, макар че всъщност е погубила далеч по-малко хора от своя жесток и безскрупулен баща. Мнозина от нейните жертви се отличават обаче със своето благочестие.

 

Може ли християнинът да се впише в живота на един народ, който бива обожествен от своята власт? Лутеранският богослов Дитрих Бонхьофер (1906–1945 г.) отговаря, че дълг на всеки вярващ е да противодейства на такъв режим и на такава идеология. Това му отрежда съдбата на затворник в концентрационен лагер и в крайна сметка го осъжда на смърт.

 

Джордж Уошбърн (1833–1915) е американски протестантски служител и мисионер, посветил десетилетия от живота си на служение сред българите. В продължение на четвърт век е ректор на известния Робърт колеж в Цариград, чиито възпитаници са плеяда български политически и обществени дейци. Изиграва ключова роля при дипломатическата подготовка и международната защита на Съединението. Предлагаме на читателите малък откъс от книгата му „Петдесет години в Константинопол. Спомени от Робърт колеж“.

 

За съжаление са много свидетелствата, че българският народ не се води от идеала „Съединението прави силата“. Изглежда, че народната поговорка „Всяка коза – на свой крак“ отразява далеч по-точно обществените ни дела. Слава Богу, в нашата история има поне едно голямо изключение: Съединението между Княжество България и Източна Румелия. Едно автентично българско дело, с което можем и трябва да се гордеем. Един същински подвиг на малкия ни народ, дръзнал да се опълчи срещу мощта на руския император и срещу неодобрението на почти всички световни сили. Една дата, която напълно заслужава да бъде истинският национален празник на България. Тъкмо защото носи спомена за извисяване над типично българското.

Вървя заедно с останалите по моста към о. Персин и си мисля, че той е малко достъпен, малко познат и малко изминат път към неотдавнашната ни история. История, която плаши с грозното си и озъбено лице. История, с която не се гордеем. История, която отказваме да срещнем вече двадесет и пет години. Плаши ни с гротеската на настървената си, саморазпалваща омраза към всеки, който е различен; с методичния и яростен стремеж да унищожи всеки волен устрем на духа, всеки порив за знание и съпричасност към широтата и размаха на света.

Има мостове, които майстори-архитекти са проектирали с години, за да бъдат не само удобни, но и красиви. Има мостове, които са гигантски инженерни съоръжения и изграждането им поглъща много усилия и средства. Но най-трудно се прекарват мостове, които ни отвеждат в тъмното минало – за което малцина си спомнят или пък което предпочитаме да забравим, за да не тормози съвестта ни.