• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

история

Налични статии:

Народите са като хората – имат си младини, зряла възраст и период на остаряване (не задължително в демографски смисъл). За българския изследванията сочат, че „се топи” и „застарява”. А кога са били времената на неговата зрялост? И можем ли  да преценим дали той изобщо е преминал през този стадий? Защото, ако продължим аналогията с живота на отделния човек, това съвсем не е задължително. Има хора, които са проявявали завидна зрялост и мъдрост още като голобради юноши, но има и побелели глави, които по акъл са още някъде в ранния пубертет.

В един предходен постинг разсъждавах за това как в стремежа си да бъдем обективни и еднозначно разбрани от всички, се опитваме да възприемем един обективен начин на мислене. Но това, което обикновено се случва е, че прибягваме към една механистична представа за света и ограничаваме въпросите, които имаме правото да задаваме до такива, които се отнасят до механизми и процеси. В науката това може би е добър похват, но прилагането му във всяка друга област според мен е просто един ненужен интелектуален аскетизъм — доброволен отказ да виждаме света в неговата цялост. И все пак, такъв един механистичен светоглед като че ли запазва някаква привлекателност. Откъде идва тя?

Отвъд непогрешимостта (част II)

В търсене на един по-холистичен подход

В началото на 20-ти век учението за непогрешимостта убедително доминира консервативните кръгове на евангелското движение. Евангелското богословско общество – влиятелна организация на богослови с различна конфесионална принадлежност – приема като единствено изискване за членство ежегодно съгласие със следното заявление: „Единствено Библията и Библията в нейната цялост е записаното Божие слово и следователно е непогрешима в нейните автографи.“ Друг пример е Чикагската декларация за непогрешимост от 1978 г. подписана от повече от 300 водещи евангелски водачи и учени на събиране в Чикаго, спонсорирано от Международния съвет за непогрешимост на Библията. В подготовката на текста участват имена като Джеймс Бойс, Норман Гейслер, Джон Гарстнър, Карл Хенри, Кенет Канцер, Харолд Линдзел, Джон Монгомъри, Роджър Никол, Джеймс Пакър, Ърл Редмахер, Франсис Шефър, Р. Спрол и Джон Уенъм. През следващите години хората свързани с нея публикуват значителна по своя обем литература, която представлява най-добрата научна защита на учението за непогрешимостта.

 

Отвъд непогрешимостта (част I)

От Sola scriptura към Sola inerrabilis

Настоящата статия поставя въпроса за възможността в Библията да има грешки, както и различните начини, по които може да се подходи към него. Първата част проследява историческите, философски и богословски предпоставки, свързани с възникването и утвърждаване на учението за непогрешимостта през първата половина на 20-ти век. Втората част излага критическите аргументи станали причина за почти повсеместното му отхвърляне в по-ново време. Статията завършва с някои предложения за това как бихме могли да излезем от настоящото объркване и да развием един по-холистичен подход към Библията и свързаните с него херменевтика и апологетика. Разбира се, те в никакъв случай не представляват цялостна и завършена система. В най-добрия случай, това са насоки, които могат да дадат на читателя нова перспектива, и върху които той би могъл да продължи да мисли по-нататък.

 

Рождество Христово

История на празника

Венцислав Каравълчев 22 декември 2009

Древната Църква не е запазила в паметта си датата на Христовото раждане, въпреки че дори до ХVІІІ в. мнозина са считали 25 декември за точния ден на Христовото Рождество. Истината обаче е, че рождената дата на Христос не е била известна на първите християни и не съществувало никакво авторитетно предание нито за деня, нито за месеца, в който това се е случило. Езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, считали раждането за начало и извор на скръб и страдание (Вж. Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на ежедневни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой загивал мъченически за Христа и тези дни се наричали “dies natales”: дни, в които се раждаме за небето. Странно ли е тогава, че две от общо четирите Евангелия започват не с раждането, а с кръщението на Спасителя? Случаен или не, този факт се е отразил върху богослужебния живот на ранната Църква. Празнуването на Рождество Христово се възприема от Църквата много по-късно отколкото честването на Богоявление.

 

Поне според популярната представа един от важните белези на науката е готовността да следва емпиричните до казателства независимо накъде водят. Но точно тук е въз можно да възникнат големи проблеми и напрежения, както показва Кун в прочутото си изследване „Структурата на научните революции“. Какво се случва например, когато ем пиричните данни сочат в посока, различна от допустимата според основната парадигма или светоглед? Един пример, който вече разгледахме, е конфронтацията на Галилей през XVII век с геоцентричния възглед за света на Птолемей и Арис тотел, застъпван еднакво и от философи, и от кардинали. Друг пример е преследването на генетиците от марксизма през XX век, тъй като идеите на Мендел за унаследяването са били считани за несъвместими с марксистката философия.

 
Чарлз Такстън 2 декември 2008

В древността причини с интелигентен произход са се считали основни за разбирането на природата. Три века след публикуването на Нютоновите „Principia“ обаче природата като че ли изглежда изчистена от всякакво интелигентно влияние освен това на човешките същества. Схващането, че интелигентни причини биха могли да играят съществена роля за разбирането на който и да е обект в природата днес изглежда едновременно анахронично и налудничаво. Въпреки това няколко учени със солидно положение в научното общество изказват дръзкото предположение, че самият живот би могъл да има интелигентен произход.

 

Традиционната християнска мисъл в лицето на Тертулиан или Кеплер разграничава „Двете книги“ на Откровението: два начина, по които Бог се открива на човека – общо (чрез природата) и специално (чрез Библията) откровение. Въз основа на общото откровение можем да придобием научни познания, а чрез специалното – богословски. Тъй като са откровения от един и същ, съвършен и неизменен Бог, те би трябвало да бъдат в единство; да се подкрепят взаимно, без да си противоречат (Пс. 19:1, Рим. 1:20).

Същевременно, природата е откровение на един трансцендентен, съвършено различен Бог и затова не може да Го разкрие в пълнота и говори за Него неявно, косвено, чрез подобия или принципи.

 

Този текст е обработена версия на беседа, изнесена пред аудитория от млади християни. Затова тежкото обобщаващо заглавие не бива да подвежда – нямам претенции, че предлагам на читателите фундаментално изследване на един толкова дълбок проблем. По-скоро излагам погледа си върху причините за неговото възникване и развитието му през вековете, което за съжаление е създало превратна представа у много хора за същността на християнската вяра. Считам за уместно да представя проблема в историческа светлина, защото той е неразривно свързан с историята на християнската цивилизация.

 

Каноничните евангелия отбелязват само едно събитие между ранното детство и кръщението на Исус. Лука 2:41–52 е разказ, в който дванадесетгодишният Исус придружава родителите си до Йерусалим за празнуването на Пасхата. Както изглежда, семейството му е имало обичай да прави това всяка година. Събитието е отбелязано от Лука поради необикновеното си естество. Той иска читателите му да знаят, че още на дванадесетгодишна възраст Исус вече усеща необикновена връзка с Бога: храмът е „дома на Моя Отец“. По обратния път към къщи с кервана на поклонниците, Йосиф и Мария предполагат, че Исус е с останалите деца. Когато откриват, че не е, се връщат в Йерусалим. Там откриват Исус в храма, където проявява уникалната си мъдрост сред религиозните водачи. Изненадата на родителите му разкрива, че въпреки чудните събития, които заобикалят неговото раждане, последвалите години са били доста нормални – и то толкова, че уникалността на сина им и божественото му призвание са избледнели от паметта им.

 

Късно в петък следобед тялото на Исус е погребано от Йосиф от Ариматея в собствената му гробница. Скоро след това започва шабат (от 18:00 ч. в петък до 18:00 ч. в събота). Това е почивен ден, но за последователите на Исус е ден на душевен смут. Евангелията не ни осведомяват за преживяното от тях, понеже разказът за Разпети петък и Великден не се отнася за тях, а за Исус. Почти сигурно е обаче, че за учениците това е ден на скръб и голямо объркване. Поради опасения за възможна кражба на тялото на Исус от страна на учениците, юдейските водачи искат от Пилат Понтийски римски стражи за гробницата и ги получават. През цялата събота гробницата се охранява от римски войници и римски печат. Но с настъпването на неделната утрин се случва безспорно най-великото събитие в човешката история.

 

Християнство и модернизъм

Въведителни бележки

Ваня Вълкова 24 май 2005

Понятието Модерност се е превърнало в огромно поле, което непрекъснато се преразорава, преоткрива и участва в различни модели на противопоставяне: Класика-Модернизъм, Средновековие-Модерно време, Модернизъм-Постмодернизъм. За това понятие се спори от различни исторически отправни точки. Говори се за Модерност, Нова модерност или за Пост-постмодерност. Да се пише за същността на модернизма в едно списание за християнска апологетика не е лесно. Не е лесно, защото в исторически аспект модернизмът – като идеология и практика, – се възприема като явно противопоставяне на и борба с християнството. Аз обаче мисля, че е необходимо да се пише за неговата идейна основа, за същността на неговото социално недоволство, за неговата културна революция и за отношението му към фундаменталните християнски ценности.

 

Все повече операции в науката и промишлеността се описват числено и се подлагат на математическа обработка. Но колкото и да е странно, самата математика – постепенно се превръща в затворена дисциплина, откъсната от приложенията в други области. Професионалните математици проявяват подчертано предпочитание към чистата, а не към приложната математика. Те посвещават своите усилия на задачи, подсказани единствено от математическата логика, без да се питат дали тези задачи (или тяхното решение) имат някакво отношение към физическия свят.

 

Както отбелязва изследователят Лорън Айзли, най-любопитната черта на настоящия свят с високо развита наука е, че той изобщо съществува. Хората възприемат, често несъзнателно, едно схващане за „неумолимия прогрес“, според което простото протичане на времето води до нарастване на познанията ни също толкова сигурно, колкото е поникването на дъб от жълъда. „И все пак археолозите ще са принудени да ни кажат“, пише Айзли, „че не една и две велики цивилизации са се зародили и са изчезнали, без да се ползват от предимствата на научната философия.“