• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

богословие

Налични статии:

Брус Литъл 24 юли 2008

Тук няма да се опитвам да защитавам тезата, че има Бог, а само ще се опитам да покажа как можем да търсим отговор на проблема със злото, ако има Бог, такъв какъвто е определен от християнството. Така че, тръгвайки от разбирането за Бога според християнската традиция, ще се опитам да покажа, че Неговото съществуване и съществуването на злото не са две противоречиви схващания. На мен поне ми се струва, че това означава, че е възможно човек рационално да утвърждава едновременно съществуването на Бога и действителността на най-ужасните злини.

 

Каноничните евангелия отбелязват само едно събитие между ранното детство и кръщението на Исус. Лука 2:41–52 е разказ, в който дванадесетгодишният Исус придружава родителите си до Йерусалим за празнуването на Пасхата. Както изглежда, семейството му е имало обичай да прави това всяка година. Събитието е отбелязано от Лука поради необикновеното си естество. Той иска читателите му да знаят, че още на дванадесетгодишна възраст Исус вече усеща необикновена връзка с Бога: храмът е „дома на Моя Отец“. По обратния път към къщи с кервана на поклонниците, Йосиф и Мария предполагат, че Исус е с останалите деца. Когато откриват, че не е, се връщат в Йерусалим. Там откриват Исус в храма, където проявява уникалната си мъдрост сред религиозните водачи. Изненадата на родителите му разкрива, че въпреки чудните събития, които заобикалят неговото раждане, последвалите години са били доста нормални – и то толкова, че уникалността на сина им и божественото му призвание са избледнели от паметта им.

 

Вероятно най-често срещаният аргумент, който се повдига срещу непорочното зачатие е, че в древната писменост съществуват твърде много подобни паралели, за да може да приемем християнският разказ сериозно. Според този възглед разказите в Евангелието според Матей и Лука са възникнали измежду християни гърци, които са били запознати с множеството митове в езичеството, където се говори за непорочното раждане на различни елински богове и свръхгерои. Затова християните в ранната църква сътворили подобен разказ за своя герой и „Господ“. Две от най-често повтаряните аналогии са раждането на Персей, в чиято майка, Даная, се влюбил Зевс, а самият Персей бил заченат посредством златен дъждец, който попадал върху нея, и раждането на Херкулес, който пък е рожба на Зевс и обикновена жена. При по-внимателно изследване, обаче, всички тези предполагаеми паралели се оказват доста различни от разказите в Новия Завет.

 

Дали Отецът на Исус е Богът на Мохамед

Разговор с Тимоти Джордж

Тимоти Джордж 9 февруари 2005

През април 2002 г. Даниел Дюрант разговаря с Тимоти Джордж за неговата книга, тогава все още предстояща да излезе, „Дали Отецът на Исус е Богът на Мохамед: различията между християнството и исляма“. В предговора към своята книга авторът пише: „Преди време Томас Мъртън написа, че „всеки миг от всяко събитие в живота на всеки човек на земята посажда нещо в неговата душа“. Семето на тази книга беше посадено в моята душа по време на първото ми посещение в Йерусалим през 1970 г. Като станах рано една сутрин преди изгрев се заслушах от прозореца на моята хотелска стая в пронизителния смразяващ глас на мюезина, докато повтаряше всекидневния зов за молитва от едно от минаретата високо над Гетсиманската градина. По-късно открих значението на думите, които бях чул изговорени на арабски онази сутрин…“

 

Много автори представят древногръцката мисъл като същностно не-личностна. Няма личност, няма очи, нито духовна индивидуалност. Има нещо, но не и някой, едно индивидуализирано то, но не и жива личност със свое собствено име… Няма изобщо никой. Има тела, и има идеи. Духовният характер на идеите е убиван от тялото, но топлината на тялото е ограничена от абстрактната идея. Тук има красиви, но студени и блажено безразлични статуи. В платоническата мисъл всичко конкретно и „индивидуално“ в крайна сметка се свързва с абстрактната идея, която съставлява неговата основа и пределен смисъл. Според Платоновия Тимей всички души са създадени еднакви; те стават „различни“ едва след като се сдобият с тела. Това като че ли означава, че във въплътената душа има някаква различна „личност“. Но Платон позволява множество превъплъщения на една и съща душа, дори в телата на животни. У Аристотел, от друга страна, личността се оказва логическо невъзможно понятие точно защото душата е неразривно свързана с конкретното и „индивидуалното“: човекът е конкретна индивидуалност, той обаче съществува само докато съществува това психосоматично единство – смъртта разрушава конкретната „индивидуалност“ напълно и окончателно.