• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Защо Исус е трябвало да умре? (Част III)

Гледната точка на ранните християни

Марк Робъртс 18 април 2014

Свободното препубликуване на тази статия е любезно разрешено от нейния автор. Оригиналният английски текст може да бъде намерен тук, в личния блог на Марк Робъртс. Българският превод е направен с незначителни съкращения.

Продължава от: Част I и Част II

Защо Христос трябваше да умре? Гледната точка на ранните християни

Какво са мислели по въпроса първите християни?

Разполагаме с относително малко непосредствена информация какво са мислили първите вярващи в Христос относно Неговата смърт и нейното значение. Книгата Деяния на апостолите ни дава оскъдни сведения за този период от време, но нищо повече. Най-ранните писания в Новия Завет са посланията на ап. Павел. В Библията те са подредени след Евангелията, но всъщност са написани преди тези разкази за Христовото служение. Няколко Павлови послания са написани около 50 г. сл. Хр., едва около 20 години след смъртта на Христос. Често те съдържат по-ранни фрагменти от християнската традиция, които ни връщат във времето непосредствено след смъртта на Христос. Един от тези пасажи намираме в 15 глава на Първото послание към коринтяните. Тук апостолът насочва вниманието ни към основната истина на християнската вяра: тази, която му е била предадена от първите вярващи и която той, на свой ред, предава на коринтяните. Той цитира дословно част от това предание:

Защото първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни според писанията, че бе погребан, че биде възкресен на третия ден според писанията, и че се яви на Кифа, после на дванадесетте. (15:3–5)

Нека отбележим, че първото изречение на тази вероизповедна формула се отнася за смъртта на Христос и нейното значение: „Христос умря за греховете ни според Писанията.“ Неговата смърт не е просто един ужасен инцидент или резултат от престъпване на римските и юдейските закони. Исус е умрял „за нашите грехове“ – както заради нашите грехове, така и за да осигури нашето опрощение. Следователно, Той е трябвало да умре, за да бъдем спасени от това, което разрушава нашия живот.

Ранните християни са знаели това, защото така е „според Писанията“, т.е. сборникът, който познаваме като Стария Завет. Тези юдейски Писания, макар и писани векове преди Исус, насочват вниманието към Неговата смърт и нейния смисъл. Естествено, първите християни не са си измислили тази идея. Те са я приели от самия Христос. По време на земното Му служение, Той свързва Своята смърт със страдащия Слуга в книгата на пр. Исаия. Там се говори, че Слугата „биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония“ (Исаия 53:5). Всъщност, Божият Слуга „взе на Себе Си греховете на мнозина“, като „изложи душата Си на смърт“ (53:12).

И все пак всичко, което Христос казва за смъртта Си преди Разпети Петък, е в най-добрия случай загадъчно. Затова никой от Неговите последователи не Го е разбрал. След Великден обаче, възкресеният Исус сам обяснява на Своите ученици, как необходимостта от Неговата смърт е предсказана в Стария Завет (Лука 24:26). Без съмнение, записаното в 53 глава на книгата на Исаия е присъствало в обяснението на Христос, но последното е включвало много повече доводи, дори „Моисей и всичките пророци“ (Лука 24:27). Следователно, следвайки примера на Исус, най-ранните християни се позовават на Стария Завет в разбирането си за Неговата смърт. И там откриват, отново и отново, че Исус е умрял „за греховете ни“.

В I Кор. 15 глава не се дава обяснение в какъв смисъл смъртта на Исус е „за греховете ни“. Текстът не предлага някакво сложно понятие за заместително изкупление, например. Това ще намерим на друго място в Новия Завет. Но в простия изказ на най-ранната християнска мисъл ние долавяме една ясна и необходима връзка между греха и смъртта на Исус. Той умира не само поради човешкия грях, но и като средство за прощение на този грях. Смъртта на Исус е зората на Новия Завет, както е предсказано от пр. Еремия:

Ето, идат дни, казва Господ, когато ще направя с Израилевия дом и с Юдовия дом Нов завет – не такъв завет, какъвто направих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; защото те престъпиха Моя завет, поради което Аз се отвърнах от тях, казва Господ.

Но ето заветът, който ще направя с Израилевия дом след онези дни, казва Господ. Ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мои люде; и няма вече да учат всеки ближния си и всеки брата си и да казват: „Познайте Господа“, защото те всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях, казва Господ. Защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече. (Еремия 31:31–34)

За да разберем гледната точка на ранните християни относно смъртта на Исус, нашата отправна точка трябва да бъде основното твърдение, че Той е умрял „за греховете ни според Писанията“. На тази основа първите вярващи продължават да разсъждават върху значението на Христовата смърт.

Средство за примирение

Във Второто послание към коринтяните (5:16–21) се обяснява как смъртта на Исус се отнася към проблема с човешкия грях:

Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме. Затова, ако е някой в Христа, той е ново създание; старото премина – ето, всичко стана ново. А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Христа и даде на нас да служим за примирение; сиреч, че Бог в Христа примиряваше света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им, и че повери на нас посланието на примирението. И тъй, от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява: молим ви от Христова страна, примирете се с Бога, Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.

Този текст предполага, че извън Христос нашите отношения с Бога не са цветущи. Щом е необходимо да се помирим с Бога, то ние не само сме прекъснали връзката с Него, но и сме очуждени от Него. Всъщност, както доста прямо казва ап. Павел в Рим. 5:10, грехът ни е превърнал в Божии врагове. Днес мнозина смятат, че основният човешки проблем е просто липсата на знание за Бога. Ако търсим Бога, тогава може да Го открием и да имаме отношения с Него. Но библейската перспектива към проблема е доста по-мрачна. Да, на нас ни липсва знание за Бога. Но това е само симптом на по-дълбоко и фактически летално заболяване: нашето вечно отчуждение от Бога поради греха.

И така, как Бог е подходил към нашия грях, за да можем да се помирим с Него? Отговора намираме в ІІ Кор. 5:21: „(Бог) за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.“ Макар че изследователите продължават да спорят върху отсенките в смисъла на този стих, неговият основен смисъл е ясен. Позволете ми да перифразирам: „Заради нас, Бог Отец се отнесе към Христос като че ли Той беше самият грях, за да можем да имаме правилното взаимоотношение с Бога Отца в Христос – такова взаимоотношение, което самият Христос е имал с Отца.“

Кога Отец се е отнесъл към Христос, като че ли Той е грях? По време на разпятието. Много по-ужасна от физическата болка е била духовната реалност, преживяна от Исус: да бъде отхвърлен от Своя небесен Отец и така потопен в самата същност на Ада. Това е било необходимо, не защото самият Исус го е заслужил, а защото човечеството го е заслужило. Но според Божията чудна милост, страданието на Исус има спасително значение за всички нас. В Своята смърт Христос понася греховете на света. Както четем в Първото послание на ап. Петър (2:24): „Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на кръста, тъй щото, като сме умрели за греховете, да живеем за правдата; с чиято рана вие оздравяхте.“

Зад логиката на стихове като II Кор. 5:21 и I Петр. 2:24 откриваме още веднъж образа на страдащия Божий Слуга от Исаия 53 глава: „Но Той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония; на Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме.“

А какво е следствието от това, че Отец се е отнесъл към Христос, като че ли Той е грях? за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ (II Кор. 5:21). Или с други думи, осъществява се нашето помирение с Бога. Грехът, който ни е разделял от Него и всъщност ни е направил Божии врагове, сега е отстранен чрез Христовата саможертва на кръста. Така ние можем да вкусим помирението с Бога, и това има отражение върху целия ни живот. Наистина, който е в Христа, „той е ново създание“ (II Кор. 5:17). Не само самите ние сме обновени, а и започваме да живеем в новото творение на бъдещето.

Дело и символ на любов

Вероятно една от най-изумителните раннохристиянски интерпретации на Кръста е отъждествяването му с любовта. От гледна точка на нашето съвремие, когато кръстовете са религиозни символи, атрактивни орнаменти и модни бижута, е лесно да свържем кръста с любовта. Но през I век сл.Xp. разпятието е било толкова далече от любовта, колкото не можете да си представите. Да се твърди, че кръстът – този ужасяващ символ на римското подтисничество и жестокост – е символ на любов, тогава било равносилно на приказките на луд човек (вж. I Кор. 1:18–25). И все пак, точно това са твърдели първите християни, за потрес на своите съседи.

Апостол Павел е един от вдъхновителите на парадоксалната асоциация на Кръста с любовта. В Рим. 5:6–8 той пише:

„Понеже, когато ние бяхме още немощни, на надлежното време Христос умря за нечестивите. Защото едва ли ще се намери някой да умре даже за праведен човек; (при все че е възможно да дръзне някой да умре за благия); Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас.“

Аргументът на Павел е, че ако сме били абсолютно прекрасни и почти безгрешни хора без Христос, Неговата смърт за нас навярно би била съвсем в реда на нещата. Но тъй като всъщност сме грешници и, като грешници, сме отчуждени от Бога и дори Негови врагове (Рим. 5:10), то фактът, че Христос е умрял за нас, става поразително проявление на Божията милостива любов.

Един от най-често срещаните символи на любовта в наши дни, прободеното със стрела сърце, предполага, че болката неизменно съпътства любовта.

Но кръстът не е просто символ на любов. Не е само знак, който казва: „Бог те обича.“ Той е също така и дело на любовта. Представете си, например, че се давите в буйна река. Ако в този момент твой приятел издигне плакат с надпис „Обичам те“, едва ли ще изпитате особено чувство на благодарност. Най-вероятно ще се почудите защо вашият любящ приятел не ви е хвърлил въже. В този момент вие се нуждаете не просто от знак на любовта, а от дело на любовта. Умирайки на кръста, Исус не само изявява Божията любов – Той действа от любов към нас, като понася нашия грях и умира вместо нас.

Така кръстът, който някога е бил ужасяващ символ на римското потисничество, се превръща в символ на божествената любов – най-вече защото е средоточие на Божието върховно дело на любовта в Христос. Никога не е имало по-цялостен и по-поразителен преход в една символика. Онова, което някога е всявало страх и ужас у римските поданици, сега изпълва сърцата ни с благодарност и мир. Каква изумително преобразяване на един символ!

И въпреки всичко, мнозина в наши дни се затрудняват да свържат Христовия кръст с любовта. Много нехристияни – и дори някои християни – които са гледали „Страстите Христови“, излизат от киносалона с думите: „Не разбирам как един любящ Бог изобщо би пожелал Исус да умре на кръста. Разпъването на Исус се дължи на жестокостта на римляните, а не на Божията любов.“ Докато не проумеем цялостната картина на Божията святост и човешкия грях, не ще бъдем в състояние да разберем Кръста като дело и знак на любовта. Единствено в светлината на библейската истина, ще можем да разберем, но никога напълно да схванем факта, че Исус „умря за греховете ни според Писанията“ (I Кор. 15:3).

Защо Исус е трябвало да умре? Заключение

Представих четири различни гледни точки към въпроса защо Исус е трябвало да умре: римска, юдейска, раннохристиянска и тази на самия Исус. Смятам, че всяка от тези гледни точки има своите основания, и че не можем напълно да разберем необходимостта от Христовата смърт, без да разгледаме всички тях. Мнозина хора днес няма да се съгласят. Те предпочитат да приемат една гледна точка като вярна, като пренебрегнат или отрекат всички останали. И все пак, дори да допуснем различни гледни точки относно причината за смъртта на Исус, Новият Завет ни представя богословското основание като първостепенно. Вярно е, че Исус умира, „защото тези, които са на власт, са наредили да Го убият“, но такъв отговор не стига до най-дълбоката истина. Основният извод, според Новият Завет е: Исус умира за нашите грехове, в изпълнение на Божия план за спасение. Хората, убили Исус, са действали, водени от свободната си воля и разум, но все пак несъзнателно са изпълнили божествения замисъл (I Кор. 2:8)

Като твърдя, че богословското основание за смъртта на Исус е донякъде по-важно от останалите причини, аз не отричам значението на историческите обяснения, а само ги поставям в контекст, който смятам за правилен. Не можем да си обясним причината за смъртта на Исус, ако не я разгледаме в светлината на Божия план. Разбира се, богословското обяснение защо е била необходима Христовата смърт излиза извън рамките на историческите доказателства. Въз основа на исторически сведения мога да покажа, че ранните християни са вярвали в Христовата смърт като част от Божия замисъл, но не мога да докажа, че тази вяра е истинска. Ако приемете Новия Завет за вдъхновен от Бога и авторитетен източник (както мен), тогава бихте се съгласили, че вярването на първите християни е отразявало и Божията гледна точка. По ирония на съдбата, огромното влияние на филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“ едновременно затрудни и улесни възприемането на идеята, че смъртта на Исус е част от божествения план за спасение. Затруднението идва от бруталната, кървава реалност на разпятието, която филмът разкри. Както се опитах да покажа другаде, „Страстите Христови“ накара хората да се изправят лице в лице с позора на кръста. От друга страна, този филм помогна на други хора да видят Христовата смърт като израз на Божия грижовен замисъл. Почти всички, които са гледали „Страстите“ през призмата на вярата, са останали с много по-дълбоко усещане за Божията любов и милост. Те не обвиняват за смъртта на Исус юдеи, Пилат Понтийски или дори Бога. По-скоро поемат вината върху себе си, съзнавайки, че Исус е умрял за техните грехове.

Превод: Златина Богданова
Редакция: Павел Кръстев, Тодор Велчев