• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Защо Исус е трябвало да умре? (Част II)

Две юдейски гледни точки

Марк Робъртс 17 април 2014

Свободното препубликуване на тази статия е любезно разрешено от нейния автор. Оригиналният английски текст може да бъде намерен тук, в личния блог на Марк Робъртс. Българският превод е направен с незначителни съкращения.

Продължава от: Част I

Една юдейска гледна точка

Поставяне на въпроса в правилния контекст

Нека в началото поясня малко съвременния контекст на това изложение. Векове наред много християни изпитвали омраза към евреите. Известно оправдание за нея те намирали в убеждението, че „юдеите са убили Христос“. Ужасяващата история на антисемитизма затруднява обективното изследване на въпроса за юдейското участие в осъждането на Исус. Ако някой дръзне да изрази мнение, че някои юдеи носят някаква отговорност за смъртта на Исус, рискува да бъде обвинен в антисемитизъм. Затова, преди изобщо да започна обсъждането на въпроса за юдейското участие в осъждането на Христос, трябва ясно да заявя три неща:

  1. От християнска гледна точка антисемитизмът е грях. Без оглед на това кой точно носи отговорност за смъртта на Исус, антисемитизмът не може да бъде оправдан с нищо.

  2. Дори и да приемем, че цялата отговорност за смъртта на Христос лежи върху юдеите (което, както вече подчертах, е принципно невярно), то по никакъв начин не оправдава съвременния антисемитизъм.

  3. Дори ако (по изложените по-горе съображения – бел. пр.) някой християнин счита евреите за свои врагове, той следва да бъде покорен на Христовата заповед да ги обича, а не да ги мрази.

Както можете да заключите от въведителните ми думи, смятам да приведа доводи в подкрепа на тезата, че някои юдеи са били замесени в разпъването на Христос, тъй като са били твърдо убедени, че Той е трябвало да умре. Същевременно обаче твърдя, че от историческа гледна точка е неправилно да говорим за „юдейската гледна точка“ за необходимостта от смъртта на Исус. За да бъдем верни на истината, по-скоро е правилно да говорим за „една юдейска гледна точка“ по въпроса „Защо Исус е трябвало да умре?“

Защо „една“ юдейска гледна точка?

Вече посочихме, по времето на Исус постоянното население на Ерусалим е наброявало около 35 000 души. По време на празника Пасха обаче, този брой рязко нараствал между осем и дори до над десет пъти. Наред с останалите подробности, това означава, че на Цветница Исус е бил приветстван от твърде малка част от тогавашните жители на града и също такава нищожна част е призовавала за Неговото разпъване рано сутринта на Разпети петък. Докато учените не определят точното местонахождение на резиденцията на Пилат Понтийски, не можем да посочим със сигурност и броя на хората, присъствали в двора му по време на процеса срещу Исус и настоявали за Неговата смърт пред римския прокуратор. Всъщност става дума за около 500 души, ако не и за доста по-малко. От това се налага изводът, че по-малко от 0.2% от юдеите в Ерусалим страстно са желаели да видят Исус разпнат на кръст. Някой може да възрази, че тази незначителна извадка от хора може да е била представителна за мнозинството юдеи. Подобни доводи са несъстоятелни по три основни причини:

  1. Евангелията свидетелстват, че Исус през повечето време се е радвал на голяма популярност сред широките маси. Красноречиви доказателства за това откриваме в Мат. 4:25; 8:1; 9:8; 12:15; 13:2; 1:14; 15:30; 20:29 и 21:8.

  2. Юдейските водачи, желаещи Исусовата смърт, се колебаели какво да предприемат именно поради Неговата популярност (Матей 21:46). Нищо в Евангелията не намеква, че тя по магически начин се е изпарила на Разпети петък.

  3. Тъкмо обратното. Според Евангелията голям брой юдеи са били дълбоко съкрушени от смъртта на Исус. В Лука 23:27 четем, че по пътя Си към Голгота Той е бил следван от множество мъже и жени, които „плачеха за Него“. По-късно, след разпъването Му, „всички множества, които бяха дошли на това зрелище, като виждаха какво стана, се връщаха, като се биеха в гърди“ (Лука 23:48).

Затова исторически коректно е да говорим не за една единствена юдейска (юдейската) гледна точка за необходимостта на Исусовата смърт, а за няколко различни гледни точки сред юдеите. Твърде вероятно е мнозинството от юдеите в Ерусалим изобщо да не са желаели Исус да умре. Но гледната точка, изиграла най-решаваща роля за съдбата на Исус, е тази на първосвещеника Каиафа и на останалите видни водачи от Ерусалим.

Гледната точка на юдейските водачи в Ерусалим

Всички четири новозаветни Евангелия свидетелстват за ключовата роля на първосвещениците и на останалите юдейски водачи в усилията Исус да бъде разпнат на кръст. Това са били главните свещеници, в това число и първосвещеникът Каиафа, одобрен от Пилат; както и останалите свещеници, играещи по онова време водеща роля не само в Храма, но и във всички религиозни и административни дела в Йерусалим. Към тях можем да причислим други образовани и влиятелни юдеи, подкрепили първосвещениците в усилията им да накарат Исус да замълчи завинаги. Без да споменава конкретни имена или титли, юдейският историк от I век Йосиф Флавий е в съгласие с онова, което откриваме по въпроса в Новия завет. В своите „Юдейски древности“ той пише, че Пилат „по предложение на видните мъже сред нас“ осъдил Исус на кръстна смърт (Юдейски древности, 18.3.3). За съжаление Йосиф Флавий не пояснява защо тези „видни мъже“, вероятно главните свещеници и други водачи, са желаели смъртта на Исус.

Защо юдейските водачи в Ерусалим са вярвали в необходимостта Той да умре? Отговора на този въпрос откриваме отчасти в Евангелието на Йоан, когато авторът ни прави свидетели на настъпилия сред тях смут от нарастващата Му популярност сред народа. „Ако Го оставим така, всички ще повярват в Него и римляните като дойдат, ще ограбят храма ни и народа ни“ (Йоан 11:48). Исус не бил първият, тръгнал по този опасен път, като предизвиквал оживление и трепет сред народа с проповедите си за Божието царство и с великите Си дела. Така действали и редица Негови предшественици и последствията били лоши за юдейския народ. В Юдея неизбежно нахлували римски войски, като избивали жестоко мнозина, а други отвеждали в робство. Римляните не се колебаели да сринат до основи цял град, ако дори само един негов жител се осмели да постави под съмнение властта на империята. Така че страхът на юдейските водачи, че Исус може да привлече яростта на римляните върху Храма и народа изглежда обясним и логичен. Малко преди раждането Му, мъж на име Юда оглавил успешен щурм срещу царския дворец, осъществен от набързо сформирано народно опълчение. В крайна сметка бунтът бил жестоко потушен. Римската войска превзела въстаналия град Сепфорис, като го изгорила до основи и отвела в робство всички негови жители. Руините на градския театър могат да се видят и днес, недалеч от Назарет.

Руини на театъра в Сепфорис, недалеч от Назарет.

Св. Йоан разказва за един съвет, свикан от главните свещеници и фарисеите във връзка с проблемите, които създава Исус. В разгара на обсъждането първосвещеникът Каиафа дава следния съвет: „Вие нищо не знаете, нито взимате предвид, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото да загине целият народ.“ (Йоан 11:50). Тъй като Каиафа не вярва, че Исус е обещаният Месия, а и споделя страха на останалите членове на съвета от римски репресии, аргументите му не са лишени от смисъл.

Когато най-накрая Каиафа и неговите съучастници залавят Исус и Го водят при Пилат, за да бъде разпънат, главните им обвинения срещу Него се свеждат до това, че излага на опасност еврейския народ. „Установихме, че Този развращава народа ни, забранява да се дава данък на Цезаря и казва за Себе Си, че е Христос, Цар.“ (Лука 23:2). На Пилат този довод изглеждат неубедителен и затова те добавят: „Той вълнува народа, понеже поучава по цяла Юдея, като е почнал от Галилея и е стигнал до тук.“ (Лука 23:5) С други думи, Исус е обвинен както в подкопаване на устоите на римската власт (плащането на данък, върховната власт на императора), така и в съблазняване на юдейския народ да погази своите религиозни задължения (спазването на съботния ден; принасянето на жертви в Храма; отделянето от „грешниците“).

Макар че християните ще възразят срещу истинността на всички тези обвинения, в светлината на казаното досега е лесно да видим, че от гледна точка на юдейските водачи те изглеждат основателни, дори опасно основателни. Думите на водачите, предадени от ев. Лука, се потвърждават и от юдейски исторически източници. Във Вавилонския талмуд (писмен запис от V век на устни юдейски религиозни предания) четем:

„Повесиха (на дърво) Йешуа на съботата на Пасха. Но преди това, в продължение на 40 дена глашатай вървеше пред Него (викайки): Йешуа трябва да бъде убит с камъни, задето практикува магьосничество, съблазнява Израил и го отклонява от Бога“. (b. Sanhedrin 43a)

Детайлите (в този исторически запис – бел. пр.) се отличават същественото от новозаветните разкази, но обвиненията срещу Исус категорично потвърждават онова, което вече видяхме. Исус е обвинен в магьосничество (т.е. в сговор със злите сили – б.пр.), което изцяло съответства на начина, по който Неговите опоненти възприемали вършените от Него чудеса и способността Му да разбужда народа. Според Талмуда, Той „съблазнявал Израил и го отклонявал от Бога“ – обвинения, твърде близки до записаните в Лука 23:2: „Този развращава народа, като казва за Себе Си, че е Христос, Цар“.

„Престъплението“ на Исус

Колкото и големи да са били притесненията на юдейските водачи, те навярно не биха били достатъчни Исус да бъде осъден на смърт. Освен ако самият Исус не е направил нещо стряскащо, неочаквано и крайно неприемливо за религиозната върхушка. Имам предвид Неговите действия в Храма, които в християнската традиция се наричат „очистването на Храма“. Ето как ев. Марк описва този скандален акт (Марк 11:15–17):

Исус, като влезе в храма, започна да изпъжда онези, които продаваха, и онези, които купуваха в Храма, и прекатури масите на среброменителите и столовете на онези, които продаваха гълъбите. И не позволяваше да пренесе някой какъвто и да било съд през Храма. И поучаваше, казвайки им: Не е ли писано, „Домът Ми ще се нарече молитвен дом за всичките народи“? А вие го направихте „разбойнически вертеп“.

Как реагират юдейските водачи на тези действия на Исус? „И главните свещеници и книжниците чуха това; и търсеха начин как да Го погубят“ (Марк 11:18). Защо това поведение на Исус в Храма заслужава според тях смърт? На първо място, то предполага, че настоящото състояние на Храма е плачевно и че храмовото свещенство (главните свещеници) са недостойни за уважение. Второ, Исус на практика забранява една ключова дейност на Храма: принасянето на жертви. От гледна точка на свещениците, Той възпира юдейския народ да се покланя на Бога по начина, предписан от Бога – едно сериозно, ако не и огромно светотатство.

Модел на храма в Ерусалим (Източник: holylandphotos.org.)

Трето, действията на Исус в Храма са продължение на Негови по-раншни прояви, когато Той намеква, че повече няма да има нужда от Храм. Ако самият Исус може да прощава грехове (Марк 2:1–12), тогава защо да се ходи в Храма? Така посланието Му към една храмоцентрична религия гласи: самото средоточие на взаимоотношенията ви към Бога е погрешна. Подобна критика не може да бъде подмината с лека ръка от представителите на юдеизма, за които Храмът е сърцето на тяхната вяра.

Отрицателните реакции на първосвещениците били предизвикани не само от стореното от Исус в Храма. Като дръзва да го нарече „разбойнически вертеп“, Той не просто ги оскърбява, а цитира думите на пр. Еремия и прокарва недвусмислен паралел между настоящето и духовната поквара, властвала по времето на пророка. Много съвременници на Еремия смятали, че могат безнаказано да вършат всякакво зло, понеже Храмът бил сред тях. Така да се каже, че той се бил превърнал в тяхна духовна примка. Затова чрез Еремия Господ ги предупредил:

Ето, вие уповавате на лъжливи думи, от които няма да се ползвате. Като крадете, убивате, прелюбодействате и се кълнете лъжливо, и кадите на Ваал, и следвате други богове, които не сте познавали, идвате ли после да стоите пред Мене в този дом, който се нарича с Моето име, и да казвате: „Отървахме се“, за да вършите всички тези мерзости? Този дом, който се нарича с Моето име, вертеп за разбойници ли стана във вашите очи? Ето, Аз сам видях това, казва Господ… И сега, понеже извършихте всичките тези дела, казва Господ, и Аз ви говорих като ставах рано и говорих, но вие не послушахте, и ви виках, но не отговорихте, затова ще направя на дома, който се нарича с Моето име, на който вие уповавате, и на мястото, което дадох на вас и бащите ви, както направих на Сило. (Ерем. 7: 8–11, 13–14)

Какво е сторил Господ на Сило? Срива града до основи и напуска скинията, поставена там и която преди е обитавал (Пс. 78:60). Народът е превърнал Храма в „разбойнически вертеп“ и Бог обещава да го разруши – както и става през 586 г. пр. Хр. Като цитира Ерем. 7 глава, Исус всъщност предупреждава, че същата участ очаква и Неговите съвременници. Онези, които търсят в Храма убежище, не могат да очакват сигурност. Бог възнамерява да го унищожи заради човешките грехове, така както вече е направил със Сило и с първия храм в Ерусалим.

Действията и думите на Исус, не само оскърбяват и разстройват първосвещениците, но и налагат Божието наказание върху самия Храм. Подобно престъпление не може да бъде простено – поне що се отнася до първосвещениците. Богохулникът Исус трябва не просто да бъде усмирен, но и умъртвен.

Отговорът на юдейските водачи на посегателствата спрямо Храма

За онези, които не споделят светоусещането и възгледите на юдейските водачи в Ерусалим, подготвяното от тях наказание за Исус просто не съответства на престъплението. Но ако потърсим исторически паралели, ще открием два подобни случая, при които други видни юдеи в сходни ситуации са постъпили както Каиафа и съмишлениците му спрямо Исус.

Еремия оплаква разрушаването на Йерусалим
(художник: Рембранд, 1630 г.)

Първият случай откриваме в книгата на пр. Еремия, около 600 години преди раждането на Христос. Господ заповядва на пророка да застане в двора на Господния дом и да изговори следните думи:

Така казва Господ: Ако не ме послушате да ходите според закона Ми, който поставих пред вас, да слушате думите на слугите Ми, пророците, които пращам при вас, като ставам рано и ги пращам, (но вие не послушахте), тогава ще направя този дом като Сило и ще направя този град предмет, който всичките народи по света ще кълнат. (Ерем. 26:4–6)

Как откликват на тези слова юдейските водачи? С покаяние? Със съжаление? Ни най-малко! Всъщност:

„След като Еремия свърши да говори всичко, което Господ му беше заповядал да каже на целия народ, тогава свещениците, пророците и целият народ го хванаха и казаха: Непременно ще бъдеш умъртвен.“ (Еремия 26:8)

Същата линия на поведение откриваме и в последните дни от живота на Исус. Обвиненията Му срещу храма и първосвещениците водят до единствената логична последица: осъждането Му на смърт. За разлика от съдбата на пр. Еремия, чийто живот в крайна сметка е пощаден заради настояванията му, че е само проводник на Божието слово (Ерем. 26:12–16).

Нека сега се пренесем 6 века напред, към друга история, разиграла се около 30 години след смъртта на Исус. Случайно или не, става дума за мъж, също на име Исус, син на Анания, който идва в Ерусалим за ежегодния храмов празник. Той протестира шумно срещу града и храма. Според еврейския историк Йосиф Флавий (Юдейската война 6.5.3) „Исус настоятелно обвиняваше града и Господния дом в грях. Най-честите му упреци бяха срещу най-изтъкнатите сред народа“, което ще рече срещу висшата прослойка в Ерусалим. Заради поведението си, той бил бит няколко пъти. Когато това не го накарало да замълчи, Исус бил заведен при римския прокуратор, „където го биха с камшик, докато костите му не се оголиха“. Когато дори това наказание не затворило устата на Исус, прокураторът го счел за безнадежден и досаден луд и го освободил. В този случай юдейските водачи изглежда не са настояли да бъде разпънат на кръст. Но случилото се е пример как с простото произнасяне на Божието осъждение над Храма Исус, синът на Анания, си спечелил няколко побоя, сред които и един с почти фатален край: бой с камшици пред римския прокуратор.

Така реакцията на Каиафа и неговите поддръжници в отговор на проблема „Исус от Назарет“ следва да се разглежда като отражение на разбиранията и наклонностите на хора, заемащи сходни постове и поставени в едни и същи ситуации. Обстоятелство, което прави още по-вероятна предложената от мен теза.

Обобщение на изложената юдейска гледна точка

Позволете ми да обобщя накратко кратко обобщение на изложеното до сега, като го допълня с някой наблюдения:

  1. Тъй като не всички юдеи споделяли вижданията на онези, които замисляли да умъртвят на Исус, много по-коректно е да се говори за „една“ юдейска гледна точка към проблема, отколкото за „единствената юдейска“ гледна точка. Всъщност хората, пряко ангажирани в заговора срещу Него, представлявали незначителна част от юдеите в Ерусалим. Нещо повече, новозаветните текстове свидетелстват за непрестанно нарастващата популярност на Исус сред Неговите съвременници. Но все пак управляващите в Ерусалим имали власт да извършат онова, което народът не желаел.

  2. Някои от видните юдеи в Ерусалим, в това число и първосвещеникът Каиафа, желаели да видят Исус разпънат на кръст.

  3. Те били твърдо убедени в необходимостта от смъртна присъда поради следните съображения:

    • Като разбуждал масите, Исус застрашавал мира и живота на юдейския народ. Така нараствала опасността римляните да разрушат както Ерусалим, така и Храма.

    • Исус „съблазнявал Израил и го отклонявал от Бога“ (Вавилонски Талмуд, Sanhedrin 43a). Неговата проповед и дела омаловажавали религиозното посвещение на народа спрямо юдеизма, така както било предписвано от техните водачи (свещеници, фарисеи).

    • Исус нарушил установения порядък на жертвоприношенията, отправяйки упреци спрямо Ерусалимския храм и първосвещениците. По този начин Той се опълчвал не само срещу същината на юдеизма, но и срещу самия Бог. Нещо повече, Той не преставал да твърди, че сам Бог е на Негова страна, натрупвайки богохулство след богохулство.

    • Исус се обявявал за Месия, помазан от Бога да донесе спасение на Израил. Но не успял да извърши това, което се очаквало от Месия, особено във вдигането на успешно въстание срещу Рим. Вместо това, Исус насочва обвиненията Си срещу Божия храм. Така Той се превръщал в лъжемесия. Но само този факт бил недостатъчно основание за разпъването Му на кръст.

  4. Опитите на юдейските водачи да накарат Исус да замълчи чрез физическо насилие, наподобяват подхода на други видни юдеи в подобни ситуации. Това сходство увеличава правдоподобността на евангелските разкази за ролята на юдейските водачи.

Заключение

Като изложих тази юдейска гледна точка, искам да направя два основни извода:

Първо, твърдението „Юдеите са убили Христос“ е напълно погрешно от историческа гледна точка. Не отричам, че в своето Евангелие Йоан използва думата „юдеи“ в контекст, внушаващ отговорността им за Неговата смърт. Но както вече видяхме, с нея авторите на Евангелията обозначават „някои юдейски водачи“ (а не целия народ – бел. пр.). В юридически смисъл основната вина носи Пилат Понтийски, независимо от опитите му да се освободи от нея. Още повече, че по времето на Исус преобладаващата част от юдеите не са желаели смъртта Му и са били ужасени от нея. Историческата истина е, че някои влиятелни юдеи са смятали, че Той трябва да умре, и са се стремели да убедят Пилат да Го осъди на разпятие.

Второ, от историческа гледна точка е безотговорно да се изпада в другата крайност, като се отрича изцяло юдейското участие в осъждането на Исус. То се потвърждава и от някои юдейски исторически източници, сред които произведенията на Йосиф Флавий и Талмуда, които ни помагат да разберем проблема в цялост. В добавка към всичко това, действията на Каиафа и неговите съмишленици, описани в Евангелията, са логични и исторически достоверни.

Най-сетне, има и една друга, също юдейска гледна точка за необходимостта от смъртта на Исус, която все още не съм споменал. Гледната точка на самия Исус.

Защо Исус е трябвало да умре? Друга юдейска гледна точка – тази на Исус от Назарет

Същината на проблема

Евангелията свидетелстват, че Исус е очаквал, че ще бъде изтезаван и осъден на смърт. Затова и навсякъде в новозаветните текстове Той говори за смъртта Си не като за нещо, което вероятно ще се случи, а като за нещо, което трябва да се случи. Например, в Евангелието от Марк 8 глава четем, че: „Човешкият Син трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците и да бъде убит“ (Марк 8:31). По много различни поводи Исус предсказва предстоящата Си смърт в Ерусалим (Марк 9:31; Марк 10:33–34), без да прави каквото и да било, за да я избегне. Всъщност, всичките Му действия в града: прочистването на храма, отказът Му да избяга от онези, които искат да Го арестуват, Го тласкат към кръста. Това поражда и основния въпрос: „Защо Исус е вярвал, че е необходимо да умре?“

Този въпрос няма лесен отговор. Макар да говорел винаги пределно ясно за неизбежността и необходимостта на Своята смърт, Исус не посочва категорично причините за нея. Липсата на достатъчно яснота е и една от причините Неговите ученици да не разбират предсказанията Му за собствената Му смърт. След като самите те не са успели да проумеят причините за смъртта Му – поне непосредствено преди тя да се случи – как ние (от дистанцията на времето – б. пр.) да сме сигурни, че схващаме правилно истинските намерения на Исус?

Гледната точка на Христос за собствената Му смърт се разкрива от някои Негови думи, които изрича малко преди разпятието, както и от определени действия, служещи като обяснение от Негова страна.

Покорен на волята на Отца

Христос в маслиновата градина (художник: Пол Гоген, 1889 г.)

В Евангелието от Йоан Исус дава да се разбере, че сам е направил избора да умре – никой не Го е принудил:

Затова Отец Ме люби, защото Аз давам живота Си, за да го взема отново. Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам и имам право пак да го взема. Тази заповед получих от Своя Отец. (Йоан 10:17,18)

Освен заявлението на Исус, че дава живота Си по Своя воля, тук трябва да забележим и твърдението, че е получил заповед за това от Своя Отец. Така като главна причина за необходимостта да умре, наред със собствената Му воля, изпъква и твърдата Му увереност, че такава е и волята на Неговия небесен Отец. Това заключение се потвърждава от сцената в Гетсиманската градина, където Той моли Бога Отца „да Го отмине тази чаша“. Но същевременно добавя: „не обаче както Аз искам, но както Ти искаш“ (Марк 14:36). С други думи, Исус се моли да избегне кръстната смърт, но съзира че тъкмо такава е волята на Неговия небесен Отец. Така Той предава живота Си в жертва, като се подчинява. Донякъде това отговаря на въпроса защо Исус е бил уверен в необходимостта на собствената Си смърт, но все още за нас неясно остава как Той е възприемал нейния смисъл.

Изпиването на чашата

В 10 глава на Евангелието от Марк Исус не само говори за предстоящата Си смърт, но и разяснява причините за нея. В ст. 33 Той казва на Своите ученици:

Ето, ние се изкачваме към Ерусалим и Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и на книжниците; и те, като Го осъдят на смърт, ще Го предадат на езичниците.

Веднага след това предсказание двама от най-близките Му ученици (Яков и Йоан) се приближават и Го молят да им изпълни следното съкровено желание: „Дай ни да седнем – един отдясно на Теб, а друг отляво на Тебе в Твоята слава.“ (Марк 10:37) Тази молба би звучала комично, ако не е толкова натъжаваща. Само миг, след като техният Учител е говорил за Своите страдания, най-скъпите Му ученици изразяват загриженост за собствената си прослава в идващото Царство. Исус им отвръща, че не знаят какво точно искат. „Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?“ (Марк 10:38). Яков и Йоан са убедени, че могат, въпреки че нямат никаква представа за какво точно говори техният Учител.

А за какво всъщност говори Исус? Каква е чашата, която Той пие? В Стария Завет я откриваме като метафора на онова, което изпълва живота ни. Чашата ни може да прелива от благословение и спасение (Пс. 23:5; 116:13) или пък от ярост и страх (Ис. 51:17; Езек. 23:33). Много пъти в Писанията тя е използвана като символ на Божия съд и гняв. Например, в Ис. 51:17 пророкът заявява на Ерусалим:

Събуди се, събуди се, стани, дъще ерусалимска,
която си пила от ръката на Господа чашата на яростта Му;
пила си и изпразнила си до дъно чашата на омайването.

По подобен начин Господ говори чрез пр. Езекиил за падането на Ерусалим:

Така казва Господ Яхве: Ще изпиеш дълбоката и широка чаша на сестра си, ще бъдеш за присмех и за поругание повече, отколкото можеш да понесеш. Ще се изпълниш с пиянство и скръб, с чашата на смайването и запустението, с чашата на сестра си Самария. Ще я изпиеш и изцедиш, ще изгризеш черепките ѝ и ще разкъсаш гърдите си; защото Аз го изрекох, казва Господ Яхве. (Езек. 32:32–34)

Когато Исус говори за чашата, която трябва да изпие, има предвид точно тези символика в Писанията. Чрез издигането Си на кръста, Той ще изпие чашата на Божия гняв. Ще понесе Божието осъждение, тегнещо над Израил и, всъщност, над цялото човечество. В Гетсиманската градина проличава с особена яснота, че Исус използва чашата като символ на Неговото разпятие. Там Той се моли с думите: „Авва, Отче, за Тебе всичко е възможно; отмини Ме с тази чаша; не обаче както Аз искам, но както Ти искаш“ (Марк 14:36). Все пак Той прави избора да изпие чашата – да поеме върху Себе Си Божието осъждение, така че Божието спасение да се разпростре върху целия човешки род. Смъртта Му е била необходима, не само защото да се изпълни волята на Отца, но и за да осъществи призванието на Исус като Месия на Израил и Спасител на света.

Служещият Човешки Син

Когато научават за молбата на Яков и Йоан, останалите ученици се изпълват с негодувание, вероятно защото и самите те са копнели да бъдат увенчани с почести в царството на Христос. В отговор Исус им казва:

Вие знаете, че онези, които са признати за князе на народите, гостподаруват над тях и големците им властват над тях. Но между вас не е така; а който иска да стане големец между вас, нека ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всички. Защото наистина Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи; да даде живота Си откуп за мнозина. (Марк 10:42–45)

Augustus of Prima Porta. Статуя на император Август, изложена във Ватиканския Музей, Рим. Тя изобразява повелителя на езичниците, който властва над своите поданици.

Исус неведнъж нарича Себе Си Човешкия Син. В Марк 8:31; 10:33–34 Той разкрива на Своите ученици, че в изпълнение на тази Си мисия ще пострада и ще умре. Според 8 глава на Евангелието от Марк, когато чува това, Петър Го смъмря; вероятно, защото думите на Исус са му са се сторили лишени от всякакъв смисъл (Марк 8:32).

Всъщност голяма част от юдеите по времето на Христос са си представяли Човешкия Син по начин, напълно противоположен на разбирането на Исус за Неговата съдба. Според юдейските вярвания, Човешкият Син е надарено със свръхестествена сила човешко същество, което ще дойде в последните дни, за да раздаде на земята божествено правосъдие. Това разбиране се основавало на видението на пророк Даниил, според което „един като Човешки Син идеше с небесните облаци и стигна до Стария по дни“ (Дан. 7:13) На Него „бе дадено владичество, слава и царство, за да Му слугуват всички племена, народи и езици. Неговото владичество е вечно – то няма да премине, и царството Му е царство, което няма да се разруши.“ (Дан. 7:14) Нека обърнем внимание, че според пророчеството на Даниил, на Човешкият Син ще служат всички народи, когато придобие вечното Си царство.

Исус преобръща наопаки тази представа, като заявява, че като Синът Човешки е дошъл не да Му служат, а да служи. (Марк 10:45). В края на краищата Исус, Човешкият Син, наистина ще дойде в „голяма сила и слава“ (Марк 13:26). Когато това време настъпи, ще Му се поклони всяко небесно и земно коляно (Фил. 2:5–11). Но служението на Исус не започва под знака на тази ослепителна слава, а в образа на Слуга, смирил Себе Си, дори до срама и унижението на кръстната смърт (която по ирония ще се превърне в Негова слава – вж. Йоан 12:23; 17:1)

Щом образът на Човешкия Син, който представя Исус, е толкова различен от представата на Неговите юдейски съвременници от I век, сигурно вече се питате какви са били Неговите основания. Със сигурност това учение на Исус е звучало като съвсем ново откровение. Всъщност, към онзи исторически момент идеята за отдаването на собствения живот за другите вече не е била чужда на юдеизма, макар такова действие да не се е свързвало с Човешкия Син.

Откуп за мнозина

Исус не е първият юдеин в Своето историческо време, който говори за пожертване на собствения живот заради другите. Век и половина преди раждането Му, Матия, бащата на Юда Макавей и неговите братя, подтиква синовете си „да покажат ревност за Закона, като дадат живота си в името на Завета на нашите предци“ (I Мак. 2:50). Братята Макавеи се сражавали до смърт в защита на своята вяра. Още по-близо до разбирането на Исус за Неговата жертва е едно описание на мъченичеството в (неканоничната – б. ред.) IV книга на Макавеите: „Онези, които умряха, се превърнаха в изкупление [antipsychon] за греха на нашия народ. Чрез кръвта на тези благочестиви (мъже) и смъртта им като изкупителна жертва, божественото провидение опази Израил, който беше преди така угнетяван“ (IV Мак. 4:21–22). В този пасаж готовността на юдеите да понесат страдания, но да не изменят на верността си към Бога, е представена от автора като необходима цена, за да бъде платен грехът, а това на свой ред кара Бог да опази Своя народ.

Както тези текстове, така и описанието, което Исус дава на собствената Си жертва в 10 глава на Евангелието от Марк са вдъхновени от две ключови глави от книгата на пр. Исаия. Те започват с изпълнената с надежда картина на идващото Божие царство:

Колко прекрасни върху планините
са краката на онзи,
който благовестсва,
който проповява мир!
Който благовества добро,
който проповядва спасение!
Който казва на Сион: твоят Бог царува! (Ис. 52:7)

Но веднага след това, пасажът поема към неочакван обрат, описвайки Божия Слуга (в традицията, Раба Господен – б.ред.) като човек, лишен от всяко благообразие (Ис. 52: 14; 53:2):

Той беше презрян и отхвърлен от човеците,
Човек на скърби и навикнал на печал;
и като човек, от когото хората отвръщат лице,
презрян бе и за нищо Го не счетохме. (Ис. 53:3)

Страдащият Слуга понася толкова презрение, заради другите:

Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари;
а ние Го счетохме за ударен, поразен от Бога и наскърбен…
Затова ще Му определя дял между великите и Той ще раздели плячка със силните,
защото изложи душата Си на смърт и към престъпници беше причислен,
и защото взе на Себе Си греховете на мнозина и ходатайства за престъпниците. (53:4–5, 12)

Макар в тези стихове пророкът да не използва направо думата „откуп“, ясно личи идеята за Човека, пострадал заради другите и за тяхното изкупление. Чрез болезнената Си смърт, Божият Слуга се натоварва с греховете на останалите. По неведом начин страданието Му се превръща в част от идващото Божие царство, прогласено в началото на 52 глава от книгата на Исаия.

Особено впечатление в твърдението на Исус от Марк 10:45 прави, че Той не говори за Божия Слуга, пожертвал живота Си за изкуплението на мнозина. Тази роля се изпълнява по-скоро от Човешкият Син. Нищо в еврейските Писания не подсказва, че именно Човешкият Син ще донесе Небесното царство чрез жертвена Си смърт. Подобна теза не откриваме и в Макавейската литература, нито в останалите староеврейски източници. Исус втъкава коренно различни нишки от еврейската религиозна традиция в една уникална драперия на идващото Царство. Той, Човешкият Син и Месията, ще донесе Царството, но само след като изпълни докрай ролята Си на Страдащия Слуга, за която се пророкува 52 и 53 глава на книгата на пр. Исаия. За пръв път в Евангелията съзираме ясно част от основанията на Исус за Неговите страдания и смърт. Той ще понесе върху Си греховете на мнозина, за да донесе изцелението и опрощението на Божието царство.

Тайната вечеря: мания за величие или мисия?

Тайната вечеря (художник: Даниеле Креспи, 1624/25 г.)

Разбирането на Исус за смисъла на собствената Му смърт се откроява най-ясно в събитието, което наричаме „Тайната вечеря“: последната вечеря на Исус с Неговите ученици, преди да бъде предаден, а по-късно – разпънат на кръст. Според Евангелието от Марк тя се случва на Пасха – юдейски празник, възпоменаващ извеждането на еврейския народ от робство в Египет, чрез Божията сила и пряка намеса.

И когато ядяха, Исус взе хляб и като благослови, разчупи, даде им и каза: „Вземете, яжте; това е Моето тяло“. Взе и чашата, благослови и им даде; и те всички пиха от нея. И им каза: „Това е Моята кръв на Новия завет, която се пролива за мнозина. Истина, ви казвам, че вече няма да пия от плода на лозата до онзи ден, когато ще го пия нов в Божието царство.“ (Марк 14: 22–25)

Християните твърде лесно пропускат скритата зад тези действия скандалност в поведението на Исус. Той и последователите Му в момента възпоменават Божието избавление на Израил от робство и, изобщо, Божията вярност към избрания народ през вековете. И тогава Исус, като домакин на вечерята, изказва две напълно неочаквани твърдения: „Това е Моето тяло“ и „Това е Моята кръв на завета.“ До този исторически момент, Пасхата е посветена преди всичко на Бога, а след това и на Израил. Но ето че Исус, един верен на традицията юдеин, ръководещ честването на празника, заявява толкова недвусмислено: „Празникът се посвещава на Мене!“. Поразително! Шокиращо!

Подобно поведение може да се обясни по два начина – или Исус е бил обзет от мания за величие, или зад думите Му прозира поразителната истина за Неговия живот и мисия. Празникът Пасха е представял Божието спасение за Израил, но сега това спасение е въплътено в самия Исус.

Кръвта на Новия Завет

В края на Тайната вечеря Исус нарича чашата с вино „Моята кръв на Новия завет, която се пролива за мнозина“ (Марк 14:24). Това е алюзия към 24 глава на старозаветната книга Изход, която разказва как еврейският народ утвърждава завета си Бога. В знак на това, Моисей принася в жертва множество животни и като „взе кръвта, поръси с нея народа и каза: „Ето кръвта на завета, който Господ сключи с вас според всички тези условия“ (Изход 24:7,8). Новият Завет също ще бъде утвърден с кръв, но този път с пролятата кръв на Исус, Който като жертваното на Пасха агне, ще отдаде живота Си за избавлението на Божия народ.

Исус не е първият, който свързва кръвта на завета с идването на Божието царство. Такава връзка прави и пророк Захария в пасажа, който отнасяме към тържественото влизане на Исус в Йерусалим:

Радвай се много, Сионова дъще!
Възклицавай, йерусалимска дъще!
Ето, твоят цар иде при тебе; Той е праведен и спасява, кротък и възседнал на осел.
Да! На осле, рожба на ослица. (Зах. 9:9–11)

Заради Божия завет с Израил, потвърден чрез кръвта на жертвените животни, избраният от Бог цар ще владее над цялото царство, а Божият народ ще бъде изкупен от робството. Исус идва като богопомазан Цар, не за да поведе най-напред Израил към победа, а за да пролее собствената Си кръв, като да положи началото на Новия Завет и всемирното Божие царство.

Каква е същността на този Нов завет? Ето какво пише за това старозаветният пророк Еремия:

Ето, идват дни, казва Господ, когато ще сключа с Израилевия дом и Юдовия дом нов завет… Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след онези дни, казва Господ: Ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мой народ. И няма вече да учат всеки ближния си и всеки брата си и да казват: „Познайте Господа“, защото те всички ще Ме познават – от най-малкия до най-големия между тях, казва Господ. Защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече. (Ерем. 31:31, 33–34)

Нека обобщим смисъла на думите и действията на Исус по време на Тайната вечеря. Чрез тях Той казва:

  • Както някога Бог избави Своя народ от робството в Египет, така сега спасява народа Си от робството на греха чрез Мене.

  • Както някога кръвта на агнетата накара смъртта „да отмине“ (pesah) Израил, така Моята кръв ще доведе до прощение на греховете.

  • Както първият завет е утвърден чрез жертвена кръв, така както Новият завет ще бъде скрепен чрез Моята кръв, пролята за мнозина. Аз избирам смъртта, казва Исус, за да може да дойде животът на Новия завет. Моята жертва ще победи греха, за да се установи Божието царство в цялата си пълнота.

Заключение

Исус не само предрича собствената Си смърт, но и говори за необходимостта от нея (вж. например Марк 8:31). Защо Той счита, че трябва да умре?

Самият Исус ни предлага няколко различни отговора на този въпрос:

  • Той вярва, че смъртта Му е по волята на Неговия небесен Отец, на която избира да се покори (Йоан 10:17–18; Марк 14:36)

  • Той вярва, че е призван „да изпие чашата“ на Божието осъждение, понасяйки върху Себе Си справедливия Божий гняв заради греха на Израил (и, всъщност, на цялото човечество) (Марк 10:38; 14:36).

  • Той вярва, че мисията Му на Човешки Син е да служи, вместо да властва, и да положи живота Си като „откуп за мнозина“ (Марк 10:45). Така Исус съчетава в Себе Си старозаветните образи на Човешкия Син (Данаил 7 глава) и на страдащия Божий Слуга (Исаия 52–53 глави).

  • Той вярва, че смъртта Му е средоточието на Божия план за спасение, както извеждането от робството в Египет е в средоточието на спасението в Стария Завет. С Неговото преломено тяло и пролята кръв ще бъде утвърден Новият завет (Марк 14:22–25).

От историческа гледна точка, някой може да разглежда Исус като жертва на римското потисничество, на машинациите на юдейските водачи или и на двете едновременно. Самият Исус обаче не възприема Себе Си като жертва. Като добър пастир, Той избира да „даде живота Си за овцете“ (Йоан 10:15). И казва за живота Си: „Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам“ (Йоан 10:18).

След смъртта и възкресението на Исус, първите християни размишлявали над значението на Кръста. Като изхождат в своите разсъждения от думите на самия Христос, те съзирали в смъртта Му ключовия момент от Божия план за спасение не само на Израил, но и на цялото човечество.

Следва продължение: Част III

Превод: Наталия Христова
Редакция: Тодор Велчев